Част трета – Киото – безкрайно множество на храмове и дворци

Храмовете и дворците на Япония –  безкрайно множество. Освен големите храмове, към които целеустремено се движеха туристите, навсякъде беше пълно с малки храмове. Имаше такива, разположени буквално между две къщи. А големите бяха истински големи. Те бяха цел и комплекси на огромна площ. В най-бързо туристическо темпо един храмов комплекс не можеше да се обиколи за по-малко от час. А ако решах да поостана някъде, или да се загледам в изящната архитектура, времето отлиташе. Множество дворчета, всяко оградено от различни постройки. Покривите им се преплитат и се застъпват едно над друго с невероятните си извити краища.  И всички са в ярки цветове. Разбира се, преобладаващият е червеният. Тъкмо когато вече мислиш, че е свършило, че това е последното дворче от комплекса, непременно виждаш  стълби. След като ги изкачиш, стигаш до нов храм. Около него непременно има красива градина.

Толкова много будистки храмове! Сърцето ми се напълни.  При това в естествената им среда. Въпреки че бях виждала вече в други краища на света, едва тук успях да ги почувствам. Изповядвам постулатите на будизма от студентските си години, но едва тук успях да го усетя истински. Не просто в храмовете, където имах щастието да наблюдавам групови медитации, но и в самите хора, в красотата на градините, в спокойствието на ежедневието им.

Може би най-голям  съсредоточаване на храмове имаше в Киото (Kyōto-shi). Над 1700 будистки храма и 300 шинтоистки светилища продължават съществуването си на древната територия.

И нищо необичайно. Именно Киото е една от старите столици на монархията. При това  в продължение на цели 12 века ( от 794г. – до 1868г.).

Нетърпението ми да се срещна с този древен и мистичен град ме качи на Шинкансен още на следващата след настаняването ми в Осака.

Слязох от едно от най-напредничавите изобретения на съвременната наука и влязох в града.

И от напредничавата технология на нашето съвремие потеглих по улиците на града. Предстоеше ми да преодолея разстояние от близо 10 века. Именно такова беше усещането при срещата с древните храмове на Киото- за пътешествие във времето. Всяка една старинна сграда ме връщаше в прочетеното за древните самураи, гейши и ритуални самоубийства на честта.

 

И отново местната управа беше се погрижила за комфорта на нашего брата туриста. Киото действително предлагаше неизброимо множество обекти за туристически посещения. А те пък бяха разпръснати из целия немалък град. И за улеснение предвижването на туристите, на тях им беше предоставен свободен достъп до цялата автобусна мрежа на града.  Единственото, което трябваше да направя беше   да си закупя целодневен целодневен билет от намиращия се на гарата туристически център. Отново там любезно ми предоставиха карта на града с отбелязани всички туристически обекти.

И за да е пълно удоволствието, освен че предоставяше напълно безплатно ползване на всеки един автобус в града, целодневният билет представляваше една дървена плоча, изписана с някаква информация посредством йероглифи.  Недостъпна за нас, невладеещите японски език. Но  напълно ясна и категорична за владеещите този език японски водачи на  автобусите. За още по-голям комфорт към тази плоча се предлагаше дълга връзк,а посредством която този целодневен билет биваше закачен на туристическия врат. И така хем се спасяваше туриста от постоянното притеснение „къде го сложих“, „изгубих ли го“ и „ох, трябва  да го покажа“, доколкото той свободно и явно си висеше пред туристическите гърди.  Хем пък  предоставяше на шофьорите абсолютно свободен поглед върху него.  И всичко това предопределяше свободното и безгрижно туристическо пътуване из дебрите на древността.

Снабдена с такъв дървен билет, побързах да се насоча към най-близкия ми храм. Предстояха ми много такива. Така че време за губене нямаше.

Първи в списъка ми бяха храмовите комплекси Ginkaku-ji, или Храмът на Сребърния павилион и Кinkaku-ji, или Храмът на Златния павилион. И двата комплекса са строени за вила за пенсионната почивка на шогун. Кinkaku-ji / Храмът на Златния павилион/ от шогун Ашикая Йошимицу.  А Ginkaku-ji /Храмът на Сребърния павилион/ от неговия внук и един от великите шогуни на империята Ашикага Йошимаса.

 

По реда на най-близкия от тях,  се оказах пред вратите на огромния храмов комплекс Ginkakuji, или Храмът на Сребърния павилион.

Строителството на храма е започнато от шогуна Ашикага Йошимаса през 1460 г. Идеята му е била да си построи място за почивка и уединение. Която по-късно да бъде превърната в  пенсионна вила с градини.

По време на управлението си като шогун, Ашикая Йошимаса вдъхновява нов излив на традиционната култура, останал в историята с  името  Хигашияма Бунка (културата на Източната планина).

През 1485 г. шогун Ашикая Йошимаса става дзен будистки монах. А след смъртта му този комплекс е превърнат в храм Дзен.

Двуетажният Канон ден (зала Канон) е основната храмова структура.

Строителите му са се стремели да подражават на структурата на златния Кinkaku-ji / Храмът на Златния павилион/. А е кръстен Ginkaku-ji /Храмът на Сребърния павилион/ заради първоначалните планове да се покрие цялата му  външност със сребърно фолио. По време на Онионската война строителството е спряно. И  работата по намерението на Йошимаса да покрие конструкцията с отличителен слой от сребърно фолио   се е  забавила толкова дълго, че плановете никога не бяха реализирани преди смъртта на Йошимаса.

Сегашният си вид храмовия комплекс дължи на мащабна реставрация, започнала през февруари 2008 г. Дори при нея не се използвано сребърно фолио за покритие. А храмът е реставриран във вида, в който самият Йошимаса е видял за последно.

 

Между Златният и Сребърният павилион беше изградена прекрасна пътека. Потънала в зеленина, пътеката преминаваше през старинна уличка с древни занаяти, през няколко светилища.

И водеше до Кinkaku-ji / Храмът на Златния павилион/.

Официално наречен Рокуон-джи (鹿苑 寺, буквално „Храм в градината на елените“), понастоящем също е дзен-будистки храм.

Мястото на Кinkaku-ji първоначално е било вила, наречена Китаяма-дай, принадлежаща на могъщ държавник Сайонджи Кинтсуне.

През 1397 г. вилата е закупена от семейството на шогун Ашикая Йошимицу и е трансформирана в комплекс Кinkaku-ji. След смъртта на шогуна, синът му изпълнява волята на баща си и превръща това място в храм Дзен.

Най-внушителна в този комплекс е сградата на този дзен храм, цялата облицована със златно фолио.

Името Кinkaku-ji произлиза от златния лист, в който е покрит павилионът. Използваното злато е било предназначено да смекчи и пречисти всяко замърсяване или отрицателни мисли и чувства към смъртта. Освен символичното значение зад златния лист, периодът Муромачи силно разчита на визуални излишъци. Именно за това е избрано златното покритие, което по неповторим начин   отразява   слънчевата светлина   върху езерото пред павилиона.

За жалост, този Златен павилион е бил подлаган на палежи няколко пъти. Първият такъв е по време на   на Ōнинската война (1467–1477 г.) , заедно с цялото древно Киото.

Последният пожар датира от съвсем близкото минало.

В книгата на Юкио Мишима от 1956 г. Е описано как на 2 юли 1950 г. в 02:30 ч. Павилионът е изгорен от 22-годишен монах-новак Хаяши Йокен, който след това се опита да се самоубие на хълма Даймон-джи зад сградата. Опитът му се оказва неуспешен и впоследствие е задържан под стража. След съдебен процес монахът е осъден на седем години затвор, но на 29 септември 1955 г. е освободен поради психични заболявания (мания за преследване и шизофрения). За зла участ, умира от туберкулоза няколко месеца по-късно, през март 1956 г.

За последен път златният павилион е изграден наново през 1955 г.

Първоначално изграденото копие на павилиона е било близко до оригинала. През 1984 г., обаче,  е установено, че покритието от японски лак / което е използвано вместо златни листове/  е малко разгнило и върху павилиона е изработено ново покритие от златни листове. При това  много по-дебели от първоначалните покрития (0,5 µm вместо 0,1 µm). Реставрацията е  завършена през 1987 г. А окончателния си вид павилионът придобива едва през 2003г., когато е възстановен и покрива.

Днес са възстановени вече всички постройки в комплекса.

Леко притичване през  настоящето.

И се оказах до стените на дворцовия комплекс Nijo-jo.

Днес дворцовият комплекст се състои от два концентрични пръстена от укрепления, всеки от които се състои от стена и широк ров. Външната стена има три порти, докато вътрешната стена има две. Вътрешните стени обграждат Вътрешното отделение, в което се намира дворецът Хонмару („Вътрешно отделение“) с неговата градина. Дворецът Ниномару („Второ отделение“), кухните, охранителната къща и няколко градини са разположени във Външното отделение, между двата основни пръстена на укрепления.

Площта на замъка е 275 000 квадратни метра, от които 8 000 квадратни метра са заети от сгради.

И този комплекс не е бил пощаден от природните стихии.

Централният корпус, или Теншу, е бил  ударен от мълния и изгорен до основи през 1750 година.

През 1788 г. вътрешното отделение е унищожено от пожар, върлуващ в целия град.

Дори през нашия 21 век тайфуните периодично   причинявали отлепяне на части от мазилка.

След пожара през  1788 г. мястото остава празно. И така до 1893 година, когато е било превърнато в княжеска резиденция, прехвърлена от императорския дворец в Киото.

През 1867 г. дворецът Ниномару, във външното отделение, е бил етап от декларацията на Токугава Йошинобу, връщайки властта на императорския двор. Тогава  в замъка е изграден императорският кабинет. Дворецът става императорска собственост и е обявен за обособен дворец.

През 1939 г. дворецът е дарен от императора на град Киото и отворен за обществеността на следващата година.

Дворецът Ниномару / Ninomaru/  се състои от пет свързани отделни сгради и е построен почти изцяло от кипарис Хиноки. Украсата включва разкошни количества златни листа и сложни дърворезби, предназначени да впечатлят посетителите със силата и богатството на шoгуните. Плъзгащите се врати и стените на всяка стая са украсени със стенописи на художници от школата в Кано.

Замъкът е отличен пример за социален контрол, проявен в архитектурното пространство. Посетителите с нисък ранг са били  приемани във външните райони на Ninomaru, докато на високопоставените посетители са били канени в по-фините вътрешни камери.

В сградата се помещават няколко различни приемни камери, офиси и жилищните помещения на шогуна.

Една от най-забележителните характеристики на двореца Ниномару са „подовете на славея“ (uguisubari) в коридорите, които издават чуруликащ звук при ходене.

Някои от стаите в замъка също съдържаха специални врати, на които охранникът на шогуна можел да се промъкне, за да го защити.
Стаите в двореца са изградени в строга последвателност:

Янаги-но-ма (Стая за върби),

Wakamatsu-no-ma (стая за млади бор)

Tozamurai-no-ma (Задържаща стая)

Shikidai-no-ma (приемна)

Rōchu-no-ma (Служби на министрите)

Chokushi-no-ma (Стая на императорския пратеник)

Хирома (Голямата зала) е централното ядро ​​на двореца Ниномару и се състои от четири камери:

Ichi-no-ma (първи голям състав)

Ni-no-ma (Втори голям състав)

San-no-ma (Трети голям състав)

Йон-не-ма (четвърти голям състав)

Musha-kakushi-no-ma (Камара на телохранителите)

Sotetsu-no-ma (японска камера на папрат-палма).

Задните секции са Kuroshoin (Камера за вътрешна публика) и Shiroshoin (жилищните помещения на шогун).

Районът на замъка има няколко градини и горички от череши и японски сливи. Градината Ninomaru е проектирана от ландшафтен архитект и майстор на чай Кобори Еншу. Той е разположен между двата основни пръстена на укрепления, до едноименния дворец. Градината разполага с голямо езерце с три острова и разполага с множество внимателно поставени камъни и топиарни борови дървета.
Нейните пътечки плавно отвеждат посетителя до следващия дворец в комплекса.

Дворецът Хонмару /Honmaru/

На  площ от 1600 квадратни метра комплексът се състои от четири части: жилищни помещения, приемни и развлекателни зали, входни антре и кухненска част, изградени в архитектурния стил „късен период Едо“. Различните зони са свързани с коридори и дворове.

Отново кратка прибежка през съвременния свят.

И пристигнах в квартала Гион / Gion/

Квартал от безкрайно множество храмове и  улички.

Именно в неговите улички след XVII век са създанени  особени места за пиене на чай, където гостите могат да бъдат забавлявани  с древните японски практики. Същите тези потайни места след залез слънце се превръщат в тайни нощни клубове.

Привлекателни за туристите са и малките ресторантчета, наречени ичирики. В тях гостите забавляват отлично обучени майко. Това  момичета на възраст от 10 до 19 години. Те танцували на гостите и преминавали изключително сложна система от предварително обучение, за да станат истински гейши.

По туристическите форуми четох, че и днес подобно забавление не е за изпускане. Но доколкото посещението на тези заведения било с покани, пък и някак привлекателни са ми по-скоро мъжката част на народонаселението, не успях да придобия лични впечатления от тези развлекателни центрове.

Моето пътешествие във времето се ограничи с посещение на голяма част от храмовете, разположени в квартал Гион.

И плавно навлязох в храмовия комплекс Кийомизудера /Kiyomizudera temple/

С безкрайните му храмови постройки, ступи и прекрасни градини. И за моя радост, множество облечени в традиционни облекла съвременни японци.

И така до величествената червена сграда на централия храм.

От нея пък тръгваха пътека и стълби, които извеждаха на нови и нови постройки и феерия от красота.

И така до самия връх. След като снимахме голяма част от храмовия комплекс отвисоко, слязохме по пътека от другата страна на комплекса.

Тя пък ни отведе до своеобразна чешма. Явно запознатите, се опитваха да си налеят вода в специално носени за целта съдове.

И кой пеша, кой на рикша, целият туристо – поток се отправихме към крайните улички на квартал Гион.

Именно в тези улички са били разположени старите работилници на занаятчиите. А това са били най-изкусните занаятчии в страната, избрани да  обслужват нуждите и капризите на императорския двор и феодалните господари.

Майсторлъкът на старите майстори е пренесен и в съвремието. Техните потомци все още работят в работилници из тихите странични улички на историческите квартали. А изработваните от тях  изделия  от дърво, коприна, текстил, японски лак  и  хартия не отстъпват на древните си събратя по своята изтънченост, изящност и художествено майсторство. И  с право поддържат живо значението на  представката „кио-„ като  синоним на добре свършена работа.

Настъпващият мрак ме накара да поема пътуването си във времето обратно към бъдещето.

За да не бъде така рязък прехода, до настоящето бъдеще извеждаше една свързваща времето уличка с нови сгради и стари занаяти.

И отново в бъдещето.

Покрай съвременните футуристични сгради и съвременната кула на Киото до жп гарата, до тръгващият от тази гара  с 300 км/ч. Шинкансен.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt