Като заваля, та цяла нощ. Изваля се, качихме се по колите на сутринта и те ни в селото Трудовец. Посрещнаха ни няколко щъркели по гнездата, посрещна ни и утринната хладина, заизвивахме глави към облаците, отправихме молитви против дъжд, но нямаше, обединихме положителните си мисли, дъждът бе останал в изминалата нощ, изми и подготви да е чисто за фестивала.
Мислехме, че сме стигнали първи, но там вече бяха и знаменосецът, и тъпанджията, там беше и водачът ни, правилно се подреждаха нещата, първите бяха пристигнали първи. Дойдоха и другите и се започна. Едни плетяха плитки, други завързваха пояси, Данчо донесе домашна баница от сергиите наблизо, еуфорията по подготовката течеше с пълна сила. Готвехме се за участие в Националния фолклорен фестивал „Златни нишки“ в село Трудовец.
Спретнахме се най-отпосле, па се захванахме да се снимаме. Убави бяхме, ама пуста скромност, не смея много да се хваля! Шарени бяха носиите ни, носеха в шевиците историята и традициите ни. Снимахме ръководителя ни със знаменосеца и тъпанджията. Снимахме се и ние, светеха носиите ни, светеха и усмивките ни
Приготвихме се, приготвиха се и домакините, задумка музиката и поехме да дефилираме по селските улици. Изостана Румен, огледа ни отстрани, усмихна се, па рече: „Добре!“ Наперихме и ние гребена, `аресахме се на ръководителя. Стигнахме до площада, хванахме се на хоро. Всички играха, само група възрастни дами стояха от страни и ни се радваха. Те се радваха на танците ни, ние се радвахме на автентичните им носии. Не издържах, откъснах се от хорото и помолих за снимка. Склониха дамите, усмихната се пред телефона.
След хора`та се скупчихме покрай местния паметник, извади Румен новобългарска стъклена бъклица с огнена вода и по старобългарски обичай отпихме за късмет и кураж.
Върнахме се на площада, зазвуча химна български, вдигнаха знамето и се започна. Журито оглави Нешка Робева. Те седнаха, участниците станаха и се заредиха хора и песни, заредиха се ансамбли и аматьорски групи.
Дойде и нашият ред, 14 в поредицата. Мрачно беше времето до сега, станахме ние, навихме охлюва на хорото до сцената и светна Слънчо, поздрави ни с лъчите си и под ярката му светлина заходихме на сцената. Тръгна Жоро със знамето, последва го Кайо с тъпана. Вдигнах поглед в първите няколко такта и видях два щърка да прелитат над нас. Наведох поглед и ми блесна изгубена пара на плочника. Усмихнах се, на късмет и забавление ще е! Понесох се по другите под звуците на „Арканул“. Заотвивахме охлюва, много бяхме, много викахме, повече от минута само влизахме на сцената. Харесаха ни хората, вдигнаха телефоните да ни снимат. Ярки ни бяха носиите, блестяха на изгряващото слънце, широки ни бяха усмивките, много настроение създадохме.
Навихме и Арканул на охлюв. Спря музиката, мина Кайо с тъпана, обикаляше ни, а ние се обръщахме по него Хванахме се отново, извихме глас и поехме „Душанското“. Красиво е хорото, красиви бяхме и ние в златните носии, красиво ни се усмихваха и от публиката, и от журито. Разделихме се след „църни очи“, завихме два кръга, обърнахме се на последния такт, строихме се в две дълги редици, сторихме поклона и под общите аплодисменти излязохме.
Възбудени и поуморени се оттеглихме и загледахме другите, часът бе преминал с малко 12.00, награждаването се очакваше да е в 17.30 ч, до тогава решихме да останем, хем да погледаме другите, хем да дочакаме финалния етап.
В 15.00 часа журито обяви почивка. Те излязоха, на сцената влезе Илия Луков, вдигнахме се на крака и заедно изпяхме „Хубава си моя горо“.
Както бяхме прави, така се хванахме на българското хоро, поведе го великата Нешка, заиграхме под медения глас на Луков. Извика той силно поръката на древните ни: „Старо и младо, играйте хоро и не се делете!“. Добави от себе си: „И кога замаате кючеците по кръчмите, спомнете си за зверски убитите ни предци, па си спомнете и че сме народът с най- богатия фолклор, с най-много песни и хора, записани в световната съкровищница!“
Послушахме го, хванахме се и стари, и млади, че и деца, поехме в ритмите на българското, отектаха гласовете ни в небето, отвърна ни от космоса гласът на Валя Балканска. Илия Луков ни припомни и за друга велика българка, безсмъртната Ванга, изрече думите й: „Като направиш добро, радвай се! Като направиш зло, очаквай го!“ Като пророчески ме удариха думите на безсмъртна ни пророчица, така да бъде! Днес бе празник, празник на българското и на танца.
Изпя ни Илия Луков много песни, игра народът под неговия глас, на площада на селото се извиха и „еленино“, и „чичовото“, и „граовско“.
Благодари ни след час певецът, аплодирахме го ние, журито се върна по местата си и фестивалът продължи със състезателната програма.
Проточи се маленко фестивалът, още повече се проточи времето за вземане на решение от журито, в зори бяхме станали всички, отрано бяхме пристигнали, а много места за седене нямаше, та се поуморихме. Излезе най-отпосле журито и се започна. Наградиха първите две категории, настана нашата. Хайде, рекох, да загреем, че ще играем танца на победителя.
Дадоха наградата за третото място, обявиха и тези на второ. Настана и нашият момент, помислих. Със затаени сърца заслушахме „Първото място се присъжда на“… безкрайната пауза завърши с най-желаното, най-милото: „Фолклорна група „Мераклиите“. Извикахме ние от радост, заподскачахме, това беше, ние сме! Подкани ни Румен заедно да си вземем наградата, отидохме, пое той и купата, и грамотата, снимаха ни на стълбите пред кметството. Чухме от представителя на журито: „Благодаря! Бяхте страхотни!“ И ние трахотно се чувствахме! Благодарихме и ние и на журито, и на публиката и се оттеглихме към зелената градинка отсреща, трябваше да се запамети мига. Както вече повечето бяха в зелените и черните тениски на нашата си група, снимахме се с купата.
Мигом бе забравена и умората, и досадата от последните минути. Имахме резервирана кръчма за вечерта, обсъждахме преди награждаването как времето напреднало, как докато се приберем по домовете си и се нагиздим за заведението, ще окъснеем за резервацията.
Друго беше вече настроението, никой вече не мислеше за прибиране. Провикна се Румен юнашки: “Хайде група, направо към кръчмата!“. И поехме, така както бяхме по дънки и тениските на „Мераклиите“, с още по-голяма гордост ги носехме и на другите искахме да ги покажем. Това бяха тениските на победителите, получили награда от журито на Нешка Робева, великата и строгата!
И стигнахме, и седнахме, и хапнахме, наместиха се душите ни на място. Разбра певицата за радостта ни, поздрави ни и ни подари една „Джангурица“. Само „Стамена“ ми е по-любима, с радост станахме всички, с радост се хванах и аз. И в момента, в който заподскачах, усетих
колко всъщност съм уморена. Напрежението бе отминало и умората направи опит да ме надделее, но нямаше начин да й се предам, на гърба си носех блузата на „Мераклиите“, за честта на купата трябваше да устоя, поех въздух и с пълна сила се понесох във вихъра на „Джангурица“. Носеха се и другите, победители бяхме, като победители играхме.
Тъкмо се върнахме при масите, при нас дойдоха милите хора от съседната маса, живеели в Мадрид, имали си там група за народни танци, скоро си ушили носии и те като нас тръгнали да играят по фестивали. Помолиха ни за снимка, прегърнахме се и оставихме спомен в телефоните.
Много се веселихме, много танцувахме, още по-много пяхме, пияни бяхме от радост, всяка умора бе забравена, вибрацията на неравноделните тактове на българските ни ритми вливаха все нови сили в телата ни. Уважихме и двамата рожденника на две от съседните маси, изпяхме заедно с певците и „Честит рожден ден“ и песничката за крокодила Гена и за вълшебника, който долетял на светлосин въртолет на рождения му ден и му донесъл като подарък 500 сладоледа.
Вълшебен бе денят, вълшебна бе и вечерта! Много труд положихме и в правилната посока го насочи Румен, той знае какво можем и как да извади от нас най-доброто, че и да го облече в правилната хореография. И се получи! „Мераклиите“ държахме купата.
Невероятна емоция се случи и за това, че я преживях с всички от групата благодаря!
Благодаря, че бяхме!
