Велико се оказа това пътуване. Разказа играта на законите на литературата. След кулминацията по принцип от как „писачи“ съществуват, все развръзка си следва. Но не беше време за развръзка още при нас. Не бяхме изчерпали, както се оказа, сюжетът.
Тепърва предстоеше още една кулминация.
Тя пък придоби честта да започне сред едни човекопатци, които бяха уморени от безхаберието и незагрижеността на туристическата ни агенция.
Как започна ли? Всъщност, оказа се, че тази втора кулминация си имаше своя собствена завръзка.
А тя се случи по пътя към един „невероятен „ вулкан. „Пълнеж“ в програмата според по-умните от нас, които си го спестиха и си трънаха директно към следващия хотел. О, колко мъдро бяха постъпили те на нас, останалите, ни предстоеше да разберем в най-обозримото бъдеще.
Защо бил толкова атрактивен този вулкан и защо бяхме тръгнали да го посещаваме? Ами, според българският ни водач, този вулкан бил действащ и изригващ непрекъснато. А доста често можело да се наблюдават реките му от лава. Такива реки били наблюдавани, според нея, последно преди четири дни, така че, отново според българския ни водач, имахме напълно реален шанс и ние да ги наблюдаваме. Всъщност, именно това беше мотивировката на голяма част от групата да тръгнем все пак към този така интригуващ вулкан. Част от групата се запътиха директно към хотела ни в Антигуа. По-късно щяхме да установим, че са постъпили далеч по-умно от нас. Но, засега очаквахме обещаната ни мистерия на реките от лава.
Това очакване беше попарено още при срещата ни с местния ни водач. От него разбрахме, че всъщност реките от лава не че няма. Но се наблюдавали при друг вулкан. Също друг вулкан и изригвал. За щастие, по-късно можехме да го наблюдаваме от хотелските си стаи в Антигуа. А ние защо ще ходим към този, избран от нашата туристическа агенция и то в започнала мъгла, не стана никак ясно.
Вулканът, наистина видяхме в почти пълна мъгла. Та, всъщност, е малко спорно дали го видяхме.
Смешното е, че още в микробуса, докато разочаровани от никаквата гледка, българският ни водач ни обясняваше, че сме нямали късмет и лично заради нашата лоша карма вулканът не е изригнал, се обадиха двама души от групата. Част от онези, които прозорливо се бяха отказали от „вълшебната“ разходка и си бяха отпътували директно до хотела. Та, докато ни не видяхме нищо, те наблюдавали изригването на правилния вулкан. На сухо. От хотела.
Пак се оказа, че сме били на неправилното място. Прекрасностите на недобре организираното групово пътуване.
И с това си мислите, че преживяването свърши?
И за пореден път. Абе, то и ние си го мислихме. Разочаровани и отегчени след фиаското с вулкана, се натоварихме в буса с единственото желание да се приберем в хотела и поне да си починем.
Да бе да! Не и с тази туристическа агенция! Милите ние, добронамерени душички. Само ако знаехме какво ни очаква.
А разбрахме, всъщност, доста скоро.
След като преминахме участъка със стръмните завои и навлязохме в равния прекрасен път кам Антигуа, рязко спряхме. И си стояхме така спрени няколко часа.
Причината? Да, причината.
Оказа се пределно известна на нашата туристическа агенция. На агенцията, на която се бяхме доверили, за да й дадем парите си. И на която си бяхме дали парите.
За кого се оказа неизвестна? За нас! За тези, които си бяхме дали парите. И противно на всички закони на етиката, отново ние претърпяхме неудобствата.
Какво се случваше? Това не веднага ни се даде да разберем. Кои сме ние все пак, човекоплатци такива!
Българския ни водач първо пробва с версията за задръстване. И близо половин час тази версия си вървеше. След този половин час част от нас пожелахме да слезем и да се разтъпчем. И видяхме, че сред цялото множество спрели автомобили, нито един не се движеше в нито една посока. А всички чинно стояха на място и явно нещо чакаха.
Принуди се нашият български водач да ни сведе до нисшите човекоплатниши души истината.
Оказа се, че бяхме попаднали на едно доста важно шествие. На днешния ден изнасяли иконата на Девата на Гваделупа и след ритуално шествие, я внасяли в църквата.
От разказа на водача ни разрбахме, че сме имали късмета да попаднем на истински рядко и значимо събитие. И вместо да използваме така или иначе загубеното време и да слезем да участваме в тази процесия, ние бяхме държани затворени в тесния микробус. Всъщност, процесията е минала пред нашата колона от коли точно във времето, в което ние бяхме държани в буса, подвластни на версията със задръстването. Църквата, в която процесията е приключила беше на около 300 метра от спрелия ни микробус.
Явно и това следваше да се закачи на раменете на нашата групова карма.
Освободени от лошата карма на некадърния служител на туристическата ни агенция, част от хората ни, които предвидливо се бяха отказали от разходката до вулката и вече се намираха в Антигуа, ни съобщиха, че те са участвали в тази процесия. Било и шумно, и шарено, и интересно. Каквото трябва да бъде едно туристическо пътешествие. Близо до местните хора, част от истинския им живот.
Ето това се случва, когато си пътуваш сам.
Когато пътуваш с туристическа агенция, си стоиш затворен в тесен бус и чакаш събитията да отминат на 300 метра от теб.
Дали това се постига поради бездушие, или некадърност, или по някаква друга мистериозна причина, все още не ми е доведено до знанието.
Не ни подари нашата туристическа агенция това автентично преживяване. Наместо това, за пореден път ни дари с един по-дълъг и голям *Тур. Ама в най-прекия смисъл. И дълъг и голям си беше. Турът, де. Дълъг като времетраене. И голям като чакане на място.
