Кацнахме в Манила и веднага ни посрещнаха като голямо глупаво нещо, което трябва да бъде излъгано. То бива да поизлъжеш туриста, но да му поискаш за такси 10 пъти над нормалната цена, си беше някак прекалено. Аз бях чела, че е така и изпълнена със самодоволство към предвидливостта си, им обяснявах колко трябва да струва таксито. Ха –ха. Те ме гледаха нагло и ми казваха, че това е „аеропор такси“ и проблемът си е мой. А той си беше наистина мой. Късно вечерта на летище в напълно непозната страна. След едночасов пазарлък успяхме да свалим цената със 7 долара и признавайки се за победени, тръгнахме към хотела. Е, обратният път ни компенсира с нормално такси с 10 пъти по-ниска цена.
Манила е градът на абсурдите. В пътеводителят пишеше, че това е жив град, в който непрекъснато нещо се случва. Какво се случва непрекъснато не видяхме точно, но видяхме всички крайности на човешкото битие.
Таксито въртеше из безкрайни улички сред нощна Манила, редувайки гета и богати улици. При това те не бяха обособени в квартали. В рамките на 100 м. се редуваха квартали с бедняшки постройки и лъскави хотели и леко старички вече небостъргачи. Едната пресечка представляше гето – нещо като картонени къщи, включително и на два етажа. Полуголите им обитатели лежаха пред тези жилища върху счупени столове, или шезлонги. Отвсякъде висяха хиляди неща, за които така и не става ясно – това е стока за продаване, или част от покъщнината, която по неведоми причини е изведена на показ пред къщата. На кръстовището на тази пресечка вече има лъскав небостъргач със светещи реклами.
И така, следвайки своя ход, таксито както караше по една уникално бедна улица, изведнъж направи остър завой и се оказахме пред входа на доста добре изглеждащ хотел. Хубаво преддверие, градина, любезен персонал. Настанихме се и отпусната от добрата обстановка, реших да обърна внимание на започващата да ме мъчи жажда. Смело излязох от хотела с напълно европейското си съзнание, несвикнало да се пази от скритите опасности на заобикалящата го действителност. Пък и хотелът си беше хубав и предполагаше подобни характеристики и за околностите му. Да, ама не. Само като напуснах входа на хотела / после установих, че съм излязла от друг вход/, веднага се гмурнах в диво бедняшко гето. Но европейското ми съзнание не попречи на порива ми и тръгнах по уличката да търся магазинче за вода. Два картона след хубавия хотел видях един полугол мъж зад едно картонено жилище, който се насочи към мен и нещо ми говореше. Ето, това беше моментът, в който европейското ми съзнание отстъпи на инстинкта ми за самосъхранение. Някак си интуитивно си припомних онзи урок по биология, че без вода човек умира едва след 10-ина дни и по най-бързия начин се върнах отново при любезния персонал. Между другото, те ми осигуриха вода. Трябвало да се попита.
По светло нещата са винаги по-различни. Същите тези контрасти, но на светло, вече не изглеждаха така страховито.
Контрастите неизменно бяха и на крайбрежната. Покрай широките булеварди и пешеходни алеи до океана намираха своя дом множество бездомници. Върху картони от своебразното им тротоарно „жилище“ се предлагаха и масажи, според надписа на нарочно поставената „указателна“ табелка направо на пешеходната алея.
Всъщност, Манила си е едни доста приятен град с исторически център от колонизаторско време. Водени от туристическите сайтове, именно натам се насочихме.
Историческият център Интрамурос.
Именно тук са останките от града на конкистадорите. Този малък град, датиращ от 16 век, е бил седалището на испанската власт във Филипините.
Ни отведе до Fort Santiago
Построена през 1593 година от испанския управител Мигел Лопес де Легаспи за новия установен град Манила във Филипините ,крепостта е един от най-важните исторически обекти в Манила. Зад нейните стени са изгубили живота си множество герои на Филипините по време на испанската империя и втората световна война.
Отново, както и на остров Палаван, все едно влязох в романите от колонизаторското време. Разхождахме се по историческите улички със стари богаташки къщи. В самите къщи беше забранено снимането. За сметка на това, бяха запазени големите столови, спалните на младите госпожички. Този ден за мен беше незабравимо пътуване във времето.
И подходящ завършек на пътуването ми по Филипините.
Предстоеше ми султанатството Бруней.
А на Филипините пожелах до нови срещи. Определено имаше какво още да се види.
А за сега, благодаря, че бяхме!
