Вълнува ме, значи, темата с пасивното тютюнопушене. От много време ме вълнува. Но тези дни най- й – дойде времето.
А всичко започна с някакви рутинни прегледи преди време. Профилактично-задължителна снимка на белите ми дробове. И двама доктори в стаята ми да ме убеждават как трябва да спра цигарите.
Всичко щеше да е направо чудесно, ако не беше само факт един. Дребен такъв и незначителен, но все пак съществуващ. АЗ НЕ ПУША! Ама никак. Е, поне активно. Пасивно се оказа, че нещата не стоят точно така.
Излишно е да казвам, че от този паметен миг освен заради твърде неприятната им миризма, започнах да избягвам цигарите на другите основно в името на борбата за собственото си здраве. Само дето се оказа твърде неравна таз борба злокобна. На моменти направо обречена.
Отвсякъде в ежедневието ни бълват облаци цигарен дим. Напук на пандемии, увеличаване на разни заболявания и разговори за нуждата от чист въздух. Нищо такова подобно не може да противостои на властническото „Аз пуша и не мога да не пуша“. Всъщност, като се замислиш, всеки един пушач Може да не пуши, ма не иска. А нито един непушач Не може да не диша, въпреки и да го иска.
Попадна ми статия съвсем наскоро. Описва авторът как цигареният дим бил нещо напълно обичайно за недалечното ни минало. Как пушещите се изживявали като бунтари срещу догмите на отминалия социалистически строй. Не ми стана ясно, разбира се, срещу кои точно догми точно с цигарите протестирали, какво са постигнали и защо с цената на увреждане здравето на другарчетата. Но, както казва един близък приятел, „Не се напрягай толкова, не тормози милата си главичка с ненужни разсъждения“.
Та, изоставих аз тези разсъждения. И се пренесох в по-лесната нагледност на заобикалящата ме действителност.
И отидох аз в тази действителност на морска почивка. Нали се влюбих миналото лято в Бургаските солници, натам се отправих. Да направя десетина солни бани, да подишам морски въздух. Хем за кръстя, хем за дробовете да се погрижа. Тераса с гледка към морето си осигурих. Само ползи, ви казвам. Ще дишам, ще гледам, ще се топя в солените езера.
И започнах да ги черпя тез ползи. И всичко обещаваше да потече чак неприлично добре. Само дето още на втория ден секнаха те рязко и без предупреждение. Съседната тераса ( без физическа преграда с моята) и тя с човек се обзаведе. И излезе този снажен господин. И цигара запали. Мазно така, от пети дърпаше. Както се казва, с душа и тяло я пушеше. Пушеше я той, щедро духаше катранените отпадъци, премесени с отровните полипи по белите му дробове. И право при мен долитаха те. Както се казва, в един ритъм заживяхме. Издишаше той, вдишвах аз. Как такава интимност бяхме постигнали, че и кога бяхме успяли, така и не ми стана ясно. Ама нали, онова с милата главичка, грабнах си джапанките и напуснах ситуацията. Като не мога да дишам на терасата, ще дишам на морето, отсякох философски.
Горда от мъдрото си решение и разведрена от цапащата в морската вода разходка, се прибрах късно вечерта. Уморена бях, Сънчо вече ми намигаше с примамливи обещания за красиви сънища. Предвидливо бях оставила вратата на стаята отворена. Да се проветри и разхлади от подухващия морски бриз. Всичко си бях свършила. Само малко отпускане и към сънищата да политам бях готова. С тези красиви мисли отворих стаята. Защо винаги в такива моменти се изправя предателски едно голямо и грозно НО.
И настъпващият сън, и целият ми релакс ме напуснаха рязко и безапелационно. Като с парен чук ме блъсна в лицето напластения цигарен дим. В моята стая. От чуждата тераса. Излязох и съобщих тази неприятност на пушещия господин.
За да бъда честна, очаквах повишаване на тон. Някоя обида дори. И друг път бях опитвала да посочвам на пушещите вредността от тези им деяния върху здравето на останалите. В най-добрия случай ме приканваха към „Мааалко“ толерантност ( каквато именно те отказваха на мен, всъщност). В по-неприятните ми обясняваха настоятелно колко съм и такава, и онакава, че и друга. В редки случаи и до помисли към роднините ми се отнасяха.
И затова е прекрасен животът, защото ни поднася изненади през всеки един ден. Нито повиши тон гоподинът, нито ме обиди. С най-милия си и тих тон ми заяви, че виждал как димът от цигарите му отивал към моята стая. То, защото вятърът натам духал, обясни. А самият той бил установил вече, че стаите така били конструирани, че трудно било проветряването. И веднъж вече влязъл, цигареният му дим нямало лесно да напусне стаята ми. Пък идвало нощ и трябвало да спя. Разбирал ме. Наистина. Само че той пушел и го правел на терасата. Затова си взел такава стая. Да си прави кефа да пуши пред морето.
Занемях.
Често са ме поразявали с наглост, но в подобно бездумие ме хвърляха истински рядко.
Е, не спах особено тази нощ от иначе, почивката ми. Че то цигареният дим наистина лесно не излезе. И тъкмо някъде към сутринта, дали аз с него свикнах, дали той от мен се умори, сякаш по-свежо стана в стаята и нова вълна ме заля. Излязох невярваща в развиделяващата се сутрин. И същият мил господин със същия си мил тон ми съобщи, че не пушел много. Ама сутрин така кеф му било с кафето цигарки да попуши. Но пак виждал как цигареният му дим влизал в моята стая. И пак мантрата за разбирането.
Ама такъв внимателен Жентълмен! И аз какво сега, да взема истерично да се разкрещя срещу му? Не намерих смисъл.
След втората безсънна нощ прибегнах до прословутата изобретателност на българина. Спуснах външната щора до половина. Зад останалата част поставих вентилатор. Пуснах го да духа навън и пак излязох на разходка. И същият парен чук във вид на цигарен дим ме блъсна на връщане. Ни вентилатора, ни щората бяха свършили работа. В крайна сметка, не можех да очаквам друго от въздуха. Ширеше си се той, неподчинявайки се на нашите човешки щения. Като урината в онзи паметен виц за коридорите на пикаещите в басейните.
Разплаках се от безсилие. Събрах цялото си спокойствие и със същия този мил и внимателен тон разказах на Жентълмена за проблемите ми с белите дробове от пасивното пушене, за почивката ми на море, за желанието да дишам морски, а не отново цигарен дим, за тежката ми работа и нуждата ми от почивка.
Мислите, че нещо ме обиди? О не! Разбра ме, човекът. Отново. Пак ми разказа за вятъра, за посоката на цигарения дим и за лошата конструкция на стаите. Но той пушел. И пушел на терасата. И пак онова за кефа. В смисъл, неговия. И в цялата тази тирада от внимание и разбиране моето здравословно състояние отново беше изритано в ъгъла като ненужна вещ.
Не за първи път се опитвам да изпрося малко съобразяване у пушач. И всеки път като в стена удрям в репликата „Еми, аз пуша“. Сякаш единствена тази реплика в цялата вселена хем оправдаваше деятеля, хем поставяше потърпевшия в положение сам да порицае себе си заради срамни някакви капризи за чист въздух и добро здраве. И то на открито! Колко често в подобни моменти чувам: „Ами къде да пуши човекът?“. И все не мога да се начудя поради що не им хрумва единствения най-логичен отговор – Ами, там, където няма да пречи на другите! Човекът. И там, където няма да натрапва опасния си навик на другите! Човекът. Така, както другите не му натрапват своите навици! На човека. Например?!
Защото не е важен въпросът „Къде да пуши“, а „Защо да пуши?“. Защото пушенето, за разлика от дишането не е необходимост, а каприз! Все пак!
И защото така поставения въпрос не дава отговор на по-важния. А къде да диша Човека-непушач? Щото барабар Петко с мъжете, и той Човек. И с нужда да диша, беля.
Знаете ли, зададох го веднъж тоз по-важен, според скромното ми мнение въпрос. И получих отговор. Досещате се, предполагам. „Ами, ето, да си диша“. И ми бе описана с ръка траектория от въздух. Пълен с цигарен дим. Е да, подобна подигравка сложи край на диалога. Не сложи, обаче, край на проблема.
Сложили са такъв край в цивилизованите държави. Там има ясно определени места за пушене. Забранено е пушенето на всякакви публични места. Дори в парковете. Защото са прозрели по-напредничавите ни събратя, че дори в тях Човекът отива да диша. В смисъл, чист въздух, не цигарен дим, или изгорели автомобилни газове. И са определилил по-надпредничавите ни наши събратя определени места в края на парковете за пушене. Че да не се погазват така грубо правата на човеците.
Питаха ме скоро приятели дали съм спряла да ходя по заведения заради настъпилата пандемия. Не, отвърнах аз. Пандемията нищо не промени за мен. Аз спрях да ходя по заведения много отдавна. Още когато целокупно някак се прие от народа български, че в заведенията за обществено хранене се пуши. В онези същите, в които сядам да се нахраня. Оказа се, че кътчета за непушачи нямало. Дори най-малки. Оказа се също, че ако толкова искам да вкарвам храна, или напитки в организма си, непременно следва да го извършвам заедно с цигарения дим от изгорялата цигара и издишаните полепи от белите дробове на съседните пушачи.
Най – ми е любимо модерното напоследък извинение за безвредността на новите електронни, или както там се наричат, цигари. С религиозна благоговейност новите пушачи твърдят, че излизащото от тях е само една пара и ги засмукват с настървението на сукалче, чийто живот зависи от това. С риск да се покажа като твърде вече претециозна, пак не ми стана ясно как отровния тютюнев дим, премесен с издишаните отровни полепи от белите им дробове, трупани там от дълги, дълги години на поемана тютюнева вредност, се превръща в пара. То и мадами разни съм чувала да твърдят как не произвеждат изпражнения, а само розови листенца и едни ангели ги отнасят в небето. Само дето подобни приказки единствено сочат на едни други емоционално психически състояния.
Заради вездесъщите цигари и вреден дим спрях да посещавам и публични събития. Спрях и на плаж да ходя. Дори там срещу плахите ми възражения от типа, ама нали, такова, морски въздух сме дошли да дишаме, се изпарвяше неумолимата стена на откровението „Аз пуша На открито, какво искате“.
За да подчертаят поддържаната хигиена, масово пушачите заявяват „Аз никога не пуша в къщи. Не! Само на терасата и навън.“ И вместо да запазят дома си като единствено място за упражнение на това занимание, те оставят домовете си чисти. И подаряват застрашаващите здравето на оконите последици на своя каприз именно на тези околни. При това щедро и навсякъде.
И пушат пушачите. На терасите. На плажа. На спирките. На тротоарите. На опашката за кафе. На опашката за храна. Пред аптеката. Вътре в аптеката
И на горкия несретен непушач му остава да се бори за някоя случайна порция чист въздух. Ей така, между няколко порции цигарен дим.
Явно, повечето от пушачите не бяха се задълбочавали в уроците по физика за свойствата на въздуха. И удобно пропускаха факта, че след тяхната цигара „На открито“, същото това открито е замърсено за много, много минути. И вредните им издихания достигат и вредят на много, много хора. Ама били се разболявали. Ама страдали. Всъщност, единствено тук всеопрощаващото твърдение „Аз пуша“ отстъпва на следващото по сила „То не е от това“. А, то бивало увредата на белите дробове да е от цигарения дим. То ако беше така, те нямаше да ги продават, нали така. А цигарите се продават. Значи, не е от това. Нали помните онзи вид за желязната логическа връзка между оранжевия портокал и хомосексуализма на Груйо.
За да бъда честна, има и една друга реплика. В онези крайни случаи, в които пушачът е една идея малко интелигентен, или съчувстващ на жертвите си. А репликата е „ То всичко около нас така, или иначе вече е замърсено“.
И не е като да не са прави. Прави са, разбира се. „Всичко“ е наистина много замърсено. Само дето никак не мога да се отърся при подобни умозаключения от спомен един сърдечен.
Вървях си аз невинно една сутрин към работа. Времето, обичайно за столицата, беше облачно. И аз порех гъстия въздух на ниското налягане, вдишвайки остатъците от цигарите на много минали преди мен. Че нали то, такова, като е ниско налягането и като е облачно, въздухът не се извисяа много нагоре, а се стели в ниското. И с него и цигареният дим си остава. И настигнах аз един от пушещите. Възрастен мъж. До него по-млад. Той пък куче водеше. И се изака в тоз паметен миг кучето. ( Извинете за грубия израз. Всъщност, положи кучето нежно остатъците от своята храносмилателна система на влажния тротоар) И хвърли възрастният мъж в същото това време угарката на допушената си цигара на земята. И подминаха двамата с нехайността на малко ангелче. И тъкмо поспрях от възмущение, разсъждавайки дали не следва да ги подканя да си приберат мизериите, огледа се младият мъж и ядно отсече „Гледай колко е мръсно! Никога няма да се оправи тази България“.
Те това е! А дали пък всички ние не сме България? И дали всички ние не трябва да я Оправим? Просто като се съобразяваме не само с нашите, а и с правата на другите. И като избягваме да вредим на околните. И дали всеки трябва да си помисли какво ли ще бъде да бъде навредено на него самия и да спре да вреди на околните?! Така хем и един по-чист свят ще си изградим, беля!
