Като всяко едно грандиозно събитие, и това започна с подобаващо грандиозни планове. Доколкото Перелик джаз фест традиционно се провеждаше малко под връх Голям Перелик в Родопите, колективната мисъл на нашата група единодушно достигна до единствения разумен към онзи момент извод, че няма по – подходящо време да съчетаем нощния фест с дневни преходи из планината. И се започна виртуално чертаене по картата на Родопа планина. Значи, ето тук има подходящ преход за няколко часа. Пък и този в съседство не е за изхвърляне. Абе, с туристическите обувки в багажа, ще тръгнем в ранни зори на съботния ден и след тежкия преход ще отскочим до къщата за гости за бърз душ и трансформация от туристически във фест вид, и газ към феста.
Казват, че най- хубавото на плановете е в тяхното очакване. И днес за пореден път разбрах защо. Ами, защото, ако чакаш да се радваш след осъществяването им, може и да не изпиташ нивгаш подобно чувство. Накратко, късното ни събуждане в съботния ден някак естествено предопредели обедното ни тръгване към планината. Отново естествено някак тежкият преход се сведе до пътуване с лек автомобил по живописните завои към Смолян. Пристигането ни пък в средния следобед и напредналият глад в стомасите ни някак си още по- естествено ни отведе до прекрасна родопска кръчма. То, тежките преходи ранъ си искат. Похапнахме на слава. Като хем за предстоящ, хем и за отминал преход. Сега, че не се е осъществил – нито единия, нито другия, вярвам, световната история ще го преглътне, без да настъпят в нея драстични промени.
Така се случи и миналата година. Само че след феста. В ранната сутрин около 11.00 ч. тръгнахме да търсим кафе. А то в Широка лъка само кръчми. Накрая влязохме в една, оповестихме публично, че ние само за по едно кафе, такова, ще седнем.
Поканиха ни любезните домакини. И тъкмо значи да го поръчаме кафето, пък то боба точно бил готов. И сега, дето ще пием кафе, не е ли по-добре по една боб чорба да ударим така, както си седим. По-добре се оказа. Пък той, бобът, ни подсети за едни пататници и качамаци, дето къде другаде ще ги ядем. И така и така сме тук. И натрупахме масата. С леко неудобство поръчвахме накрая. Нали публично бяхме оповестили, че за едно кафе сядаме. Ама то в Родопите не може по друг начин. Гостоприемни хора, вкусни гозби.
Не напразно мъдрите казват, че след храната нещата тръгват в правилната посока. Именно в този момент на нахранване започнаха да се осъществяват наплануваните ни грандиозни планове. Е, от етапа на прибирането в къщата за гости. Но пък това го изпълнихме съвсем успешно.
А домакинята ни посрешна с типичното родопско гостоприемство. Домашен сок и сладки ни чакаха на малката верандичка. А гледката сама можеше да ни напълни душите.
Нямахме време за много. Бърза трансформация. И бяхме горе. Под връх Голям Перелик.
И се потопих в познатото вълшебство на джаз феста. А то си беше същото. Магията беше същата. Мисълта ми отлетя назад във времето. Първото ми посещение на джаз феста преди няколко години. Току – що разбрала за провеждането му, с подозрителността на незнанието, се запътих нагоре с група приятели. А магията на мястото е такава, че неочаквано и ненадейно срещаш хора, които не си виждал, или чувал много време. Но точно тях трябва да срещнеш на това място.
Онзи първи път, разположила се удобно на постланото на земята одеяло /столовете сите бяха заети/, видях на съседното одеяло колегата, при чието председателстване на наказателната колегия започнах работа в системата. Разбира се, че него трябваше да срещна! Точно тук. Той беше този, който ме посрещна в системата с думите: ”И запомни, моето момиче, най – важното е да останем хора!” Винаги ще съм благодарна за това посрещане. Такава беше и школовката ми. Такива бяха и колегите, с които порастнахме заедно. Професионално и възрастово. Години наред. Такова е мястото на Перелик джаз фест. Срещаш истинските хора.
Еуфорията на първото ми посещение доведе твърдото ми решение да не пропускам фест. Следващата година доведох близката ми приятелка Вес, която понастоящем е университетски преподавател в САЩ. Доведохме и американското й гадже. В неговите очи видях потвърждение на вълшебството на това място. Опияни се от планината и нейния джаз. Не спря да говори за него. За пореден път изплува от нощните джаз звуци същото онова обещание да не се пропуска фест. Точно него изведе тазгодишния джаз фест и от Катя и Василенка още в първите минути на потапянето им в тази атмосфера. Явно вълшебството си е тук! И как да не е?! Чистота, планина, небе. Далеч от всяка суета и ненужност.
Веднага след първата еуфория бяхме завладяни от далеч по – прозаичното чувство на студ. За пореден път изпитах верността на древната поговорка „Ситият на гладния не вярва”.
Не че не бях отправила хиляда строги заръки към двете ми дружки, за първи път тръгнали към планинския фест, да се заредят с чорапи, пуловер, якета и прочее предпазващи от планинския студ вещи. Но като започнах да се обличам в топлината на Смолян, някак си отново не успях да си представя, че някога в живота ми ще ми стане студено. Явно и моите дружки бяха завладени от същото съмнение. Та, тръгнахме нагоре с компромисните фланелки с къс ръкав. Слава Богу, мъдростта ни стигна до там да натоварим в колата останалите дрехи. Само да отбележа, че още по пътя започна плавното пренасяне на носените като багаж дрехи върху вече мръзнещите ни тела. И това в началото на феста. Ми, пет часа по – късно, в дивата нощ….
Е, с напредване на часовото време и неизменно следващото го застудяване, последваха два тежки прехода до паркираната кола отсреща, неизменно завършващи с домъкване първо на якета, а после и на одеяла. Към средата на феста бяхме принудени да прибегнем до древни тракийски практики за гонене на студ като запретване на крачолите в чорапите, прибиране на ръцете в ръкавите, нахлузване на знайни и незнайни качулки по главите. И така, докато се сетим за най – истинската древно тракийска практика, чиято мъдрост се беше доказала през вековете. Опиване с вино.
Тук е моментът да споделя, че за нея си говорихме още в низината на град Смолян. И предвидливо се бяхме снабдили с три пластмасови чаши от местно павилионче. С усмивка ми бяха подадени от намиращия се там мъж. Не само, че не поиска да му ги заплатя. „Подарък от кмета на Смолян са” – хитро се усмихна той. Е, щом кметът, то нямаше как да не ги приема.
Та за тях се сетих в този момент на навяващ студ. И наистина не можах да повярвам, но именно тези три и пластмасови чаши, приготвени надлежно и с любов за винопиенето на върха, по някакъв необясним и за мен начин, липсваха от раничката. Скоротечното връщане на лентата от току – що отминалите събития установи, че са останали на леглото в стаята. Извадени от раницата като ненужен багаж. Все пак, на върха не е нужно да се носи целия багаж. Ех, колко типично за мен. Иначе се сещам какво да направя, ама в последния момент нещо все магически се обърква. И аз като пътят към ада, съм пълна с добри намерения.
Всъщност, има си съвсем прозаично обяснение на това изоставяне на пластмасовите чаши, което прозрях при продължилото ми ровене в раничката. В червената ми раничка си бяха чинно подредени червеният несесер, червеният шал, червеният чадър. Еми, ето го обяснението. Не бяха червени пластмасовите чаши. Това ще да е причината. Явно вещите, оцветени в цвят, различен от червения, не привличат така вниманието ми, че да придобия желание да се замисля за предназначението им, пък и да ги взема със себе си, беля.
Е, добрите хора на феста бяха организирали и чаши, и вино. Така че поредната проява на прословутата ми разсеяност, за щастие, не доведе до фатални последици. И успешно изпълнихме древната тракийска практика опиване с вино. Ама това траките са били мъдри хора, ша знаете! Почти веднага подейства. Сякаш Слънцето изгря. Веднага се стоплиха душите ни. Още по-топло зазвуча джазът под звездите.
И сега, след като преодолях опасността да се умре от студ / а познаващите ме са наясно, че това е един от основните страхове в живота ми/, отново потънах надълбоко в музиката.
Както ще обясня малко по-късно, в последните две години настъпиха едни дребни на вид промени във феста. Та, поради една от тях той беше открит от „Ъпсурд”. Сега, по обясними причини, на „Ъпсурд” точно не им се получи джазът. Въпреки че преди всяка нова песен обявяваха, че са най – новата джаз формация, мисля, че не успяха да заблудят никого в публиката.
Час по – късно на сцената излязоха мъжете със саксофоните и черната вокалистка. И времето потече в правилния джаз. Джазът се разля из върховете на Родопа планина. Гласът на черната солистка полетя в небето и изгради мост над окена към родината на Суинг джаз-а. Върна ме във времето на репетициите на „степ” в хола на чичо Кольо.
С напредване на нощта и джаза започна да надделява в нас и друго чувство. Също доста прозаично, но и упорито, и настойчиво. Чувството за глад. И за това организаторите се бяха погрижили. На огромни скари извън шатрата се печаха огромни количества кюфтета и кебапчета. Може да е джаз, ама народът си обича кифтетата. Пък и толкова близо до природата, какво друга по – еко храна?! В останалото разнообразие на предлаганата храна се спазваше изначално поставената традиция. Храната беше такава, каквато вирееше в Родопите. Салата от зеле, картофи и боб. Просто и прекрасно. И хапнахме под звуците на джаза бобец със зелева салата. И някак си единодушно решихме, че идеята да спим на затворен прозорец вече е загубила очарованието си. Както постановяваше един много мъдър виц, не може на Бъдни вечер да се тъпчете с ряпа, боб и зеле, и да очаквате тиха и свята нощ.
И стоплени, и нахранени, връщайки се при феста, отбелязах настаналите напоследък леки промени. До преди две години фестът се именуваше „Перелик еко джаз фест”. Музиката беше само джаз. Шатрата беше от сламени бали, а храната и напитките се предлагаха в картонени чинии и чаши.
Миналата година от това прекрасно име отпадна приставката „еко”. Нейното място зае добавката „world”. И придоби името „Перелик джаз и world music”- вече за джаз и световна музика. Шатрата си остана от сламени бали. Храната и напитките вече бяха в пластмаса. И музиката започна плавно да се попроменя. Както стана вече ясно, фестът беше открит от „Ъпсурд”. Абе, не че е джаз, ама преглътнах го. Пък и по-младата тийнейджърска публика определено му се зарадва. Всъщност, единствената истинска джаз формация тази година беше втората по ред. След тях се заляха френски шансони. Действително, джазирани. Пък и се редуваха с испански ритми. Та, също беше приятно. Е, не беше джаз. Но нали вече съществуваше добавката „и world music”, насладихме се на ситуацията. Честно казано, леко отегчиха очакващата джаз публика. Затова истински се възрадвахме, когато сцената започна да се пълни с мъже със саксофони и туби. Последни по ред трябваше да излязат „Велико Търново туба брас бенд”. При вида на толкова много духови инструменти искрено заочаквахме хубавини някак си. Явно организаторите бяха оставили най-доброто за края. Както се казва, негласно приехме сделката.
И в този миг на пълно щастие мъжете изведоха звуци от духовите си инструменти. Първите няколко акорда съмнително навяха на чалга. Но, всеки един от нас го отдаде на лекото опиянение от виното. Все пак, бяхме на джаз фест. Няма как да има чалга. Поне тук. За жалост, следващите акорди само потвърдиха нашите съмнения. Никое алкохолно опиянение вече не можеше да сбърка откровената чалга, заливаща ни от сцената на джаз феста. Парализирани от шока, чинно изтърпяхме първото парче. Пък и все пак, оставаше ни надеждата, че някак си това горе може да премине в етно джаз например. Е, първите акорди на второто парче категорично попариха всякакви подобни надежди. Зурлестото му начало не остави никакво съмнение относно липсата на причастност на разположения на сцената оркестър към джаз феста.
Живи и здрави да са хората от „Велико Търново туба брас бенд”, здрава чалга бичеха. Сигурно ще са добре дошли във всяка чалготека. Ама за финал на джаз феста беше леко върло. Хвърлиха ни, верно, само дето не в джаза.
И народът си тръгна. Като един. Сякаш по команда всички станахме и се запътихме към изхода. Доста грубо ни изкараха от приятната омая на джаз феста директно на планинския среднощен студ. Едвам успяхме да си стигнем до колата от колоната коли, тръгващи надолу.
Ех, Българийо, мила родино, защо все не случваш на народонеселение?! Хич не ми се иска да завършвам спомена за до тук вълшебното изживяване със „Защо в България всичко хубаво се опорочава?”. Вярвам, че в миг опразнената шатра ще подскаже на организаторите, и то по достатъчно категоричен начин желанието на публиката да се върне прекрасния замисъл на джаз феста.
Написаният на следващия ден коментар леко попари тези ми надежди. На сайта на събитието благодарих искрено за прекрасното преживяване и апелирах организаторите да помислят дали чалга оркестър е подходящ за този формат. Напомних също и за напусналата публика. Отговорът ме остави бездиханна. То не било чалга, а ромски фолклор. И това, че публиката си била тръгнала, нищо не значело.
То така де, ава нали.
А иначе. Иначе, звездите на Родопа планина си светеха и огряваха пътя ни към Смолян. Нощта беше ясна. В това буресто лято природата реши да ни подари една спокойна нощ. И в голямата си част тя беше наистина прекрасна. Това е споменът. И за него съм благодарна.
Благодаря, че бяхме!
