Стигнах до Чианг Май и Чианг Рай-две от древните столици на Сиам. И по скромното ми мнение, най-прекрасните места в целия Тай. Чисти и излъскани. Малки (за представите на Азия, все пак) китни градчета. Ниски постройки. Улици, пълни със зеленина. И храм до храма. Един от друг по-богат и златен. Просто разхождайки се по улиците, се натъкваш на нов и нов храм. Един бял и златен, друг червено-оранжево- зелен и също златен. Всички огромни, пищни и златни. Толкова много цвят поеха очите ми! Нищо след това не можеше да ми се стори шарено. Наистина, няма нищо по-ярко от азиатските цветове. А тези цветове са положени върху огромните сгради на храмовете, завършващи с покриви със стотици причудливи извивки. Няма такова удоволствие за сетивата и душата. Въпреки изречената пред мен си забрана да не харча пари и време за вече преминати дестинации, тук бих искала да се върна. При това с огромно удоволствие. И не за да снимам поредния храм. А просто да прекарам няколко дена сред тази съвършена красота и да я попивам с очите и душата си. Никога не съм била привърженик на бурканоконсервирането. Но ако имах такава възможност, щях да консервирам видяното. Тази красота трябва да се запази!
Първо от двете градчета беше Чианг Май.
Означава Чианг Май „нов град“. И е наречен така, защото след основането си през 1296 г. става новата столица на кралство Лан На, на мястото на предшестващата го столица Чианг Рай, основана през 1262 г.
Крал Менграй основал „новият град“ през 1296 г. на мястото на по-стар град на народа лава, наречен Вианг Нопбури. Мести в него столицата на кралството си Лан На от Чианг Рай. Построява крепостна стена за защита. Около нея изкопава ров. Твърде близо била съседна Бирма. Друга постоянна заплаха за малкото кралство била и Монголската империя. А тя няколко десетилетия по-рано вече била покорила по-голямата част от от Юннан в Китай. Така че от защита имало нужда.
Случил се упадък на кралството Лан На. И градът изгубил значението си на столица, превзет от Бирма през 1556 г.
По-късно Чианг Май станал част от кралството Сиам. И се случило това по силата на споразумение през 1775 г., след като тайският крал Таксин успял да прогони бирманците.
Не се отказала, обаче, Бирма. И заради честите й контраатаки, Чианг Май е изоставен в периода 1776 – 1791 г.
Столица станал Лампанг, но Чианг май бавно започнал да израства като културна, търговска и икономическа столица на Северен Тайланд, превъзхождана по значимост единствено от Банкок
Днес Чианг Май е най-големият и най-значим град в Северен Тайланд. Разположен на 700 km северно от Банкок, сред най-високите планини в страната. През града тече река Пинг, приток на река Чао Прая. Именно близостта на река Пинг и големи търговски пътища предопределили историческото значение на града.
На 29 март 1935 г. била създадена и Общината на Чианг Май, вече с площ от 40,2 km². Населението й е близо 1 милион души – повече от половината население на провинцията. А в самия град живеят около 150 хиляди души.
За сметка на това в него изучават науките студенти. В Чианг Май се намира един от най-големите тайски вузове – Чиангмайския университет, както и в два института – технически и селскостопански.
А улиците му бяха чисти и лъскави. Може би не навсякъде толкова лъскави, според нашите представи. Но за Азия си бяха изключителни. И най-важното. Може не навсякъде да бяха се преборили с леко мизерния си вид, но навсякъде бяха чисти. Всъщност, това беше първият ми досег с чистота в Азия.
За разлика от чистотата, с множеството храмове не само че се бях срещала, ами се срещах непрекъснато в тези дни. За това се учудих, че се учудих на количеството им. Навсякъде храмовете бяха изобилно множество. И не си представях, че може да има повече. Е, Чианг Май ми показа, че може.
Никак не можех да поддържам туристическия си тръст на разходка. Излизайки от поредния храм, имах право само на няколко крачки. И отново се заковавах. Пред следващия. Толкова красив и, уж еднакъв, а всъщност специфичен, беше всеки, че хич не можех да удържа душата си от поредната среща. И краката ми сами си влизаха в поредния двор.
Обичайно, повечето храмове бяха оградени с непретенциозна и почти невзрачна ограда. Та, несвикналото око лесно можеше да пропусне някой. Но нали вече си знаех, научих се да вдигам поглед, търсейки острия връх на поредната ступа.
Едно съвсем мъничко „но“ ми попречи да премина в Нирвана. Видимо и Чианг Май и Чианг Рай бяха по-добре развити от Банкок. Да не говорим за останалата част от Азия. За жалост, напредъкът на еволюцията беше изоставил прекрасните колички, пълни с плодове. На тези колички за пореден път ще акцентирам. Все пак нали именно заплахата от загуба води до оценяване в пълнота на наличното все още. Количките със стъклени витрини и пълни с плодове – ананаси, манго, папая, какво ли още не. Човечето, което ги тика напред е готово да спре винаги и навсякъде. И за отрицателно време, и с отработени движения изчиства ананас, манго, папая като го поднася във вид на невероятно вкусна, изчистена дори от най-малкото излишно влакънце, сочна и разхлаждаща вкусна бомбичка.
Тези вълшебни колички бяха моето спасение и моето удоволствие в дългите ми горещи преходи. Знаех, че колкото и да е горещо, във всеки един момент мога да срещна такава количка. Или пък тя да ме настигне. И да получа дозата си приказно вкусна разхлада. При това на цена с равностойност около един български лев.
Е, оказа се, че тези колички са признак на бедност. В по-развитите градчета бяха сведени до минимум. Тук вече имаше заведения – фреш барове, кафенета. Освен, че струваха в пъти повече, плодовете вече бяха премачквани през металните ножове на блендери, чопъри, миксери и всякаква еволюционна сган. Натъпкани в чаша, в която е забита сламка. За извращенията от типа на коктейлни чадърчета и прочее пръчици, дори не ми се говори.
И не бяха проблем само чадърчетата и сламките. Кафенетата бяха придобили напълно унифицирания европейски вид.
Я, и американците са тук! Макдоналдс. В Азия. Наместо вкусните и полезни храни, вредните и изкуствени, които трудно можеха да се нарекат точно „храни“.
Отворените граници и туризмът са добри. Но трябва, сякаш, с повече ум да ги употребяваме. Че ще стане много скоро ненужно да пътуваме. Светът ще стане еднакъв и унифициран.
Явно, всичко си има цена, приятелю.
Слава Богу, макар и рядко, все още се срещаха любимите ми прекрасни плодови колички, та еволюцията не успя да убие удоволствието ми от прием в неограничени количества на задморски витамини.
Имаше и типичните азиатски улични кухни. Вече не седяха на ниски пластмасови столчите посетителите, а на „културни“ по-високи такива. И не бяха направо на тротоара, а под навес. Но все още храната поне беше истинска.
В един от храмовете срещнах нещо твърде интересно.
Първо видях табелката. Указваща забрана за снимане, цигари и алкохол. И всичко щеше да е наред. Все пак, това си бяха напълно резонии и обичайни забрани за храмовете по всички краища на света.
Объркването дойде от сниманата с цяла фотосесия явно младоженческа двойка.
От една страна, табелката не забраняваше сватбите. Бяха си отбелязани без забранителната червена линия пред тях. Обаче, забраняваше пък снимките.
Явно и тук, както в целия свят, когато законът е неясен, се налага практиката. И тя е показала, че снимки на сватби може.
И стигнах аз до автогарата. Все трябваше да си уредя предвижването до следващото малко и китно градче, Чианг Рай.
А автогарата на Чианг Май беше нещото, което рязко ме върна в мизерийката на предишните дни. На фона на чистите и зелени улици, тя представляваше едно кално голямо пространство, на което пристигаха и от където тръгваха автобусите. В края на калното пространство имаше паркирани автобуси. Чакалнята беше в единия край на калта. Без дори идея за стена. Просто на открито имаше разположени пластмасови столчета. Над тях – опънати палаткови платна. А билетопродавницата се помещваше в една миниатюрна барачка до пласмасовите столчета.
Това беше леко неприятна изненада за мен. И не заради мизерийката. Хич, даже на нея се зарадвах. Нали пък в Азия все още бях!
Опитът ми от подобни пътувания – а именно на дълги разстояния с автобус ме научи, че в най-топлите държави в автобусите пускат климатика на най-студените градуси. Тоест, възможно най-малкия потник и къси панталонки, в които умирам от жега навън, са крайно неподходящи за затвореното пространство на зверски охладеният автобус. Не спасява положението дори самолетното одеалце. Под него непременно трябва да съм с дънки, поло и каквото още съм се престрашила „ излишно“ да взема в багажа. А леките сандали следва непременно и много бързо да бъдат заместени със закрити обувки и, най-важното, чорапи. В противен случай измръзването ми е гарантирано.
Преживяванията ми по тези автобусни преходи ме доведе до окомплектоване на един кат „пътни дрехи“. Подобни на онези, „самолетни дрехи“, които пътешествията ми по арабските държави ме научи да си имам под ръка. И в тях влизах в последния момент преди да отида до съответната автогара. Жегата навън не пречи, защото обикновено в сградите на автогарите, пък и на летищата, също поддържат добре охладена ситуацията. И от изстудените чакални влизам в изстудения автобус и всичко е наред.
Но не и този път. Откритото пространство не предполагаше наличие на климатик. И, излющях се аз в „пътните ми дрехи“ – дънки, поло и затворени обувки. И на изумление на околните, и за мой ужас, оставах в тях на неприкритата с нищо жега в автогарата на открито.
Оказа се, че и това се преживява. И в крайна сметка, преживях го.
Другото странно, а всъщност, и много важно за Тай е, че автобусите имат три класи на комфорт. Най-ниската е страховита за брата европеец. Това са най-старите автобуси с решетки наместо стъкла и плетени кошове с всяка всячина напълнени, и наместо багаж хвърлени на тавана на превозното средство.
Втората е с по-добри автобуси.
А най-високата, изключая мъртвешкият студ, си е направо прекрасна. Автобусите при нея са изключително нови и удобни. Седалките се превръщат почти в легла. Падат много повече от самолетните кресла и дори на нощен преход осигуряват спокойно пътуване. Усещането е, че си почти легнал и съвсем спокойно можеш сладко да си поспиш. За удоволствие на пътуващия се предлага и музика, и лека храна.
А цената беше подходящо ниска при всички тях.
И нещо изключително и откровено важно! Различните класи автобуси обслужваха една и съща линия в различни часове. Тоест, не беше достатъчно уважаемият турист да хване просто най-удобният като часове на тръгване автобус. Ако искаше европейски комфорт, трябваше да стикова времето с класата.
Успях аз да извърша правилната стиковка. И, разположена в уюта на най-висшата класа, с удоволствие си прехвърлях през съзнанието прекрасностите, с които се срещнах по пътя си. Въпреки че приемам всякаква липса на комфорт в името на повечето / макар и много евтини/ пътувания, не е излишно от време на време да попътувам и в такъв лукс.
