И да се върна в началото, при границата на Бенин с Того, оттам сухопътно влязохме в държавата.
Тръгнахме в уречения ден към границата Того-Бенин. И имаше си път като слънце на „гугъл мапс“. И карахме до половината по него. И уверихме се взаимно (ние и шофьорът), че достатъчно добър бе настланият асфалт. И забележително висока скорост можехме да поддържаме. И тъкмо бяхме преполовили обещаните от „гугъл мапс“ 5 часа, а денят бе съсем малко след обяда, сиреч време имахме предостатъчно. И реши изневиделица шофьорът ни по „кратък път“ да ни прекара. И нямаше за това нужда. И много пъти и Конфиденс (местният ни водач) му каза. Но премълчаха, които трябваше да организират. И в крайна сметка, напуснахме си хубавия гладък асфалт и поехме по пясъчен път. По-кратък не разбрахме да е. Тесен беше определено. С много дупки също. И освен че скоростта ни бе като на костенурка, подмятахме се ние в тесния бус като картофи. И установявахме, че не може да е толкова тясно, щом като място се отваряше за удари по една, или друга част от телата ни.
Заследих аз отчаяно пътят ни на „гугъл мапс“. И в началото сякаш наистина по-кратък обещаваше да бъде пътят. Поне откъм километри. Но колко да бяха важни те, при положение че скоростта ни бе пет пъти по-бавна?!
И в много клатушкане и синини, заваля и дъжд. И намокри се пясъкът на пътя. И образува дълбоки кални коловози. И измъкна ни на косъм от буксуването в някои от тях шофьорът. А аз нали по-обикновено мислех, все не можех да си обясня- а кому бе нужно? При положение, че двата часа, делящи ни от границата по изоставения хубав път веке отдавна бяха минали, а ние все по „краткия път“ лъкатушехме. И явно не го и знаеше шофьорът, че непрекъснато взе да спира и с минаващите да се консултира. А пътят ставаше все по-лош и изровен. И слава Богу, срещнахме достатъчно доброжелателен случаен минувач. И каза ни той, че пътят наистина до границата водел. Но никак не бил проходим. Особено с нашето превозно средство.
И те ти булка, хванахме към по-далечния (изначално планиран) граничен пункт. Само че наместо по хубавия асфалтов път, по успореден на него, пясъчен и дупчен. И кандилкахме се дор до 5 часа. Пет часа над очакваното. И много синини и дискомфорт в добавък. Те пък съвсем нечакани. В смисъл, не на изтезание, а на почивка някак бяхме тръгнали. И позволих си да отбележа безсмислието на мероприятието. В смисъл, да не се допуска през предстоящите ни дни. И ми отговори по български обявилият се за български водач – то да не съм се така произнасяла, че не се сме знаели какъв е щял да бъде онзи път, който изоставихме.
И така е, наистина, не се знаеше. Но при положение, че до половината вървя гладко и асфалтово и цепехме въздуха над него с бясна скорост, очакваемо бе да ни откара по подобен начин и до границата. А и да се бе влошил, по-лош от този, по който часове се кандилкахме, просто нямаше как да бъде.
Но, такъв ни е манталитетът български. Вместо да се каже едно просто „извинявайте“, намират се от 99 кладенеца вода. При това нечиста и с доста лош остатъчен послевкус. Че всеки бърка и няма лошо в това. И простото „извинявай“ прекъсва всяка негативна верига. А когато не се произнесе, а вместо него последват на всичкото отгоре цял куп несъстоятелни обвинения по адрес на пострадалия от лошавата организация, тогава за дълго лошата обида остава. И атмосферата отравя. Освен че страх в душата на пътуващия се загнездва, че с подобна некопетентност и останалата част от пътуването ще продължи. А вече здраво място по тялото ми не бе останало.
Нейсе, в много неудобство и притеснение заради настъпилата вече тъмнина, пристигнахме пак в тъмни доби на границата Того-Бенин.
Разбрахме го по появилата се постройка с надписи за фотокопия и снимки.
За няколко минути ни обработи паспортите господин граничарят и по междинната полоса към Бенин ни изпрати.
И определено по-сериозно бе положението от страната на Бенин. В сграда ни поканиха. От тухли, двуетажна. И в стая една широка ни въведоха. Поканиха ни на столове да седнем. И заподозряхме как театърът от предишната гранична проверка в Того ще се повтори. Но не би.
Дойдоха двама граничари. Събраха паспортите и електронните ни визи. Обясни ни единият, че предстои да ги сканират. Което време щяло да отнеме. Нареди никой стаята да не напуска. И излезе сам по себе си.
И тъкмо се подготвихме за пиеса номер две, дойде единият полицай с част от явно сканираните паспорти. За няма и минути се бе справил.
И започна на хвърчащ лист паспортите и визите ни да описва. А
вентилаторът над главата му безжалостно въртеше. Вдигаше листовете на електронните ни визи. Затискаше ги с лакът офицерът. С пръсти описваните паспорти поддържаше. Че и те на порива на въздуха поддаваха. И стоически продължаваше с другата ръка да пише.
И само за няколко минути ни връчи документите. И с широка усмивка ни изпрати. И изтормозени, и уморени от поредния безсмислено дълъг път, добре дошли в Бенин се почувствахме.
