Хората на Горен Мустанг, наследниците на старото тибетско кралство Ло.

Четох, че поради откъснатостта на кралството от света, и времето в него било спряло. Така се и оказа.

И живееха си хората му така, както и техните прадеди живеели някога. Всъщност, повечето от населението на бившето кралство Ло така и не разбрали за разпада на монархията. Не го и приели. А допринесъл за това фактът, че правителството на република Непал, макар с държавен указ да детронирало последният му крал Джигме Дордже Палбар Биста, оставили го да си живее както си живял. И виждали го хората. И вярвали, че всичко по старому си било. И неофициален крал на вече несъществуващото кралство останал Джигме Дордже Палбар Биста до самата си смър през 2016г. Именно тогава и осъзнали болшинството от хората на днешен Горен Мустанг за политическите промени по земите им.

Другата причина неизменно бе липсващите пътища. То като няма пътища, как да знаеш, че извън село и друг свят съществува. И си живеели хората както живеели предците им от как свят светува. Заради това  имахме късмета ние да срещнем градовете на старото кралство Ло в почти непроменен вид от самото им създаване. Непроменени намерихме и хората му.

Непроменен бе и битът им. Нямаха интернет. И излизаха по вечерите на улиците. Да се срещат. Да говорят. Да общуват истински, на живо. Не виртуално и абстрактно.

А сядаха, където сварят. Буквално на средата на улицата понякога.

Непроменени останали и температурните игри на климата. Истински студено било през зимата. Само чувах за зимния студ. Усетих на живо студът през лятото. Истински пустинен климат срещнахме. Като в същинска планинска пустиня, сутрин си бе студено. След като изгрее Слънчо и успее да разпръсне лъчите си, наставаше добра лятна жега. И комбинирана бе тя с невероятно сух въздух и брулещ вятър. Вятърът пък пясъка от земята вдигаше. И често попадахме в пясъчни вихрушки.

И в момента, в който слънцето залезеше зад огромните върхове на Хималаите, отнасяше безпрекословно и веднага дневната жега. И връщаше се студът. И властваше през цялата нощ.

Такава рязка разлика наистина само в пустините имах удоволствието да преживея. И нямаше предупредителен момент. Сякаш с нож режеше някой времето. И изпотеното от дневната жега тяло за минута замръзваше от обгръщащия го вечерен студ. Обличахме се ние на принципа на „зелки“. И играехме филма „облечете се, съблечете се“.

Не го играеха местнитге. Във вълнените си сукмани си стояха жените целогодишно. А върху тях и вълнена престилка препасваха. И ето ти разлика. Като втори сукман бе тя при възрастните дами.

И като модерна престилка при младите. По-къса отпред  и запазваща ценния кръст отзад.

Мъжете и те, неизменно плътни одежди носеха. Че суетата, суета, но здравето важно бе в тези трудни условия.

А истински трудни и бяха условията им на живот. Да не кажа, направо  сурови. Пясък. Никаква растителност. И брулещ вятър. И както писах, очаквах тези трудни условия сурови и намръщени хора да родят. И малко сурово да ни гледат. Но не, успяваха хималайците да сътворят сред суровостта си добри и приветливи хора. Добри бяха. Наистина! И услужливи. Всичкото си искаха да дадат. На нас, имащите. А те истински нямаха. Само дето не го съзнаваха. Защото с друг аршин имането мереха. С аршина на семейството. На любовта. И на загрижеността към близките си.

Въпреки трудностите, успяваха да съхранят усмивката си. А може би  просто не се  и замисляха за трудностите. За тях това бе просто живот. Животът, който живееха родителите им. Животът, който познаваха от деца. Животът, който живееха самите те. Животът, който завещаваха на своите деца. И си го живееха. А зад усмивките им се криеше великото спокойствие на тихото щастие. От това, че бяха сред семействата си. Че родителите им почиваха в стаята. Че децата им тичаха около тях. Че имаха по една купа ориз да нахранят всички. И всъщност, недохранени, или бедстващи хора нямаше. Не бяха и твърде слаби. Може би недостатъка от хранителни калории набавяха от чай с масло от як. Или може телата им да се бяха нагодили към оскъдната храна. Но определено добре изглеждаха жителите на Мустанг.

Само очите им на моменти отрудени бяха. Не тъжни. Отново добри, но отразяваше се в тях тежкия ежедневен труд на бита им.  Трудолюбиви бяха хората на Горен Мустанг. И много се трудеха. А машини нямаха. И целият труд на ръка извършваха. И вода, и слама на гръб носеха. По-тежките строителни материали в кошници с каиши през главите им пренасяха.

И с такива темпове работеха, че буквално за един следобед успяваха с камъни да настелят половин селски площад.

Съвместяваха детството с труда на големите и децата. И те на чешмите миеха и вода носеха. И те метяха прашните улици.

За тях се заговорихме с Дев. За много наболяла в средите ни тема. Младите, наркотиците и самоубийствата. О, нямало при тях, първоначално отсече той. Замисли се отпосле и каза:“ Ти знаеш ли, че и при нас започват“.

Нямало ги преди, защото жената-майка в къщи се седяла. Мъжът се грижел за прехраната. И колкото и труден да бил залъкът, в любовта на семейството го споделяли. И децата може и полунахренени да ходели, но пълни с любов били. И топлината на семейството носели в душите си. Та, мисли за подобни зверства и не им минавали.

Само дето променил се битът напоследък ниско долу, в Непал. Повлиял Западът. И вече самостоятелно искали да живеят младите. Напускали семейните огнища и в самостотелно жилище в големия град отивали. Само дето то пари струвало. И вече заплатата на мъжа не достигала. За да са издържат, и жената веке следвало да поработва. И тя работела. Само дето децата без  контрол оставали. А свикнали били на майчина и семейна обич и топлина. И като не я получавали, и съобщения за детски самоубийства започнали да се появяват.

Ха сега да речем, че еволюцита добро било.

И друга еволюция не ги подминала. Макар и слаб, интернет прокраднал се дори в тези восикопланински райони. И все повече млади хора, забили нос в телефоните виждахме.

А истински малки слънцица бяха малките наследници на старото кралство Ло. И с огромно желание позираха на обективите ни туристически.

И истински изобретателни бяха големите към детските забавления. Явно ресурс за играчки нямаше. Но да играят децата искаха. И сътворяваха им големите играчки от подръчни материали. И се превръщаше кутийката от сок в камионче. А наместо колела, капачки от бутилки му прикачяха. И търкаляше го щастливото тибетче.

И като сме по темата, за  сватбите да похортуваме. Той, Дев, лично със съпругата си по любов се взели.

Но все още често се случвало  младоженците да не се познават преди сватбата. И се женели фамилиите, не младите. И затова устойчиви били браковете. Никой вечно щастие и любов не им обещавал. В уважение и почит към рода били възпитавани. И заради това разводите били много рядко, защото браковете  между фамилиите се случвали. И разни там чувства като любов и обиди, продиктувани от егото, напълно непознати оставали.

Напомни ми това за принципа на брака в Йордания. И там така. Не в любов се вричали. А в уважение и неповишаване на тон. А като няма скандали и уважението властва,  то така, и до старини се дохождало.

А сватбите в Горен Мустанг така се случвали:

Отивали отпървом около 200 души  при момчето – младоженец. И пеели и танцували, и много се веселяли. Отивали след това заедно момичето да вземат. И пак пеели. И пак танцували. И след многото песни и танци,  църковният ритуал следвал. И едва след това подписвали и граждански брак. Всъщност, подобен документ от скоро  им бил нужен. Заради пътуванията в страната.

То и съдилища нямало. В цял Горен Мустанг, нито едно. Ако нещо се случело, в Покхара, или Катманду отивали.

 

И друго впечатление ми направи. Маските на устата. Нали в период след пандемията се случихме, доста хора с маски виждахме. И разбрахме смисълът им най-отпосле. Заради силния вятър и многото  прах свикнали били да  ходят с препаски на устата. И лесно с маските заменили шаловете пред устата. Затова толкова хора с маски срещахме.

Характерни бяха и жестовете им. Когато поднасяха нещо, както в цяла Азия, поднасяха го  с дясна ръка. И едновременно с това  докосваха си с лявата ръка лакета на дясната. А когато искаха да  благодарят,  поемаха уважително с пръстите на двете си ръце подаденото им  и  накланяха глава в лек поклон.

Проведе ни Дев и бърз курс по начален непалски.

Навсякъде с „Намасте“ ни посрещаха. И не просто поздрав означавало. А пожелание на всякакви добри неща.

Дългият поздрав на местните звучал „Намасте гус найс намасте“. И означавал пожелание да правим добри неща.

След втория ден каза ни Дев, че вече като семейство ни чуства. И със „сестро“ започна да се отнася. „Диди“ сестра означавало.

И чувахме всяка сутрин:“Тик са, диди?“ – Как си, сетро?

И наумихме се да отговаряме ние:“Тикса малай тикса“, което „добре съм“ означавало.

Ако ли пък се заседявахме нейде, „Зам зам, диди“, подканяше ни Дев. „хайде, сестро“, ще рече.

Ще ядем ли?  ни запитваше с „Диди, ханза?“

А с „Да не ват“ изразявахме  благодарностите си.

Големият брат „дай“ наричали. А с „ бай“ към малкия брат се обръщали.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език