Рискувайки да разкрия малко лични данни, при това напълно доброволно, ще призная, че живея цял живот на кредит. И в рамките на една година приключих с изплащането на два от големите. И изведнъж се видях в пари, а това е състояние, крайно нетипично за мен. И му дойде моментът да се сетя, че от няколко години любимият ми светлосин Хюндай проявява едни фабрично-дефектни номера.
За да не оставя съмнение относно крайната ми привързаност и искрена обич към това светлосиньо чудо на автомобилното инженерство, бързам да напомня, че автомобилът е железен! За 17 години пробягахме с него 240 000 км (нещо непостижимо според познавачите за новите му събратя). И никакви забележки нямам към верния си приятел, за 17 години му сменях само масло, накладки и гуми. Че даже и леко приповдигнат бе спрямо нормалните автомобили, та го играеше, когато се наложеше, и като лично персонален джип.
Само че точно на този модел се оказа един фабричен дефект. Започнали висшите инженери разработки относно твърдостта на волана. На кифленски казано, да го направят по-твърд, че на висока скорост да не може лесно да се върти и да предотврати при това излишни движения, а оттам и несгоди. Само че не им се получило много, та му докарали Дефекта. А се изразява той в блокаж на хидравликата на волана. За да го обясня пак на простоцарски-кифленски, следва да отбележа, че „хидравлика на волана“ ти да видиш!, значело онова нещо, което кара воланът да се движи лесно като масло. И като му откаже тази хидравлика, воланът не че не се движи, но се извършва това трудно и със сила мъжка.
Страшно ми стана при първото му проявление. Реших, разбира се, че приключихме с отношенията си и със страх го откарах до дома. Водих го на майстор, плаках, разделях се драматично в мислите си. Но се оказа, за добро или за лошо, че с рестарт на автомобила (спиране, изключване на двигателя и наново включване) лекинко се преодолява. Няма да забравя онзи, то ли виц, за Бил Гейтс, дето му се развалила колата и казал спокойно на съпругата си:“Сега просто ще рестартираме. Ще изключа двигателя, ще излезем от колата и ще затворим вратите. След това ще отворим вратите, ще влезем и ще стартирам двигателя“.
Е, нещо такова започнах да играя аз от тогава, само че без да излизам от светлосиния Мустанг. И така му свиках, че даже не го и проигравах, ами си карах с блокирана хидравлика и се научих да взимам завоите с тежкия волан. И изкарахме така няколко години със светлосиния ми Мустанг. И щяхме да изкараме още много, ако не се бе случила много по-сериозна неприятност. Развали му се нещо антената и радиото вече не беше същото. Не хващаше станции, бръждеше и никаква музика не ми пускаше. И ако хидравликата на волана успях да преживявам повече от седем години, с липсата на музика не се смирих.
И когато се лиших от кредитните вноски на два от кредитите ми, дойде моментът да се замисля да сменя верния си събрат. И понеже няма нищо случайно, сподели ми в тоз момент прекрасен една позната, че в „Хюндай“ в момента течала невероятна промоция. И наруших аз твърдия си ритъм за извънградско шофиране с минимално миткане по града, и се отнесох до магазина на Хюндай. И там се срещнах с новата ми любов. Бяха изкарали „Хюндай“ току-що новият модел на Кона. И бе това любов от пръв поглед. И не просто Кона имаше в магазина, беше Кона-та червена. Червена! Нямаше го този цвят преди 17 години и склоних на светлосиния цвят на верния ми Мустанг. Но стоеше пред мен днес неустоимата червена Кона. И както в анимационните филми, и очите, и челюстта, и сърцето ми поддадоха. Оказа се и промоцията твърде добра. И цена ми свалиха, и каското за първата година щели да ми подарят, че и комплект зимни гуми.
Но, да започна от начало.
Принципно се броя за нещо като интелигентна и наричам колата „автомобил“, но за целите на кифленското ми представление ще бъде днес тя просто „кола“.
И се отнесох с цялата си интелигентност в онзи ден в магазина на Хюндай. И ме посрещна там мило усмихнато девойче. И тръгнаха с нея веднага отношенията ни. Предложи ми кафе с усмивка, покани ме да почакам, че всичките представители били заети. Склоних аз, до тук я бях докарала, ще чакам. Взех си чашата кафе от нарочно разположената за целта масичка и тръгнах с нея по салона, дет се вика, да огледам цветовете на автомобилите.
И те в този момент и срещнах погледа на червената Кона в салона. Как да го опиша, не кола, камбанария! Мъж да беше, приставах му! Ма то лъскава, ма то нова, ма то с онази светлинна лента по цялата ширина на предния капак. И пак повтарям, Червена! Държейки чашата с кафе, погледнах към цената. Въй, то струвало туз чудо! И да, ама за такваз красавица как да не ги дадеш?! И започнах едно калкулиране мислено в кифленския си мозък. „То много е цената, ама с кредит… и така и така съм свикнала да спестявам,.. просто ще продължа. Ама таз красавица да я карам, а?!“
Огледах в интерес на интелигентността ми и информирания ми избор и останалите експонати, но не бяха те така червени и не успяха да внесат смут в душата ми. Внесе го сал червената разкошна Кона.
Пристигна в тоз момент прекрасен чаканият представител. Ангажиран бе видимо, бързаше нещо, та ме попита направо – аз какво?
И при тоз въпрос мигом влязох в любимия ми режим „кифла“.
Отпих от кафето си и рекох:“Ми, кола искам да си купя“
„Това добре“, рече представителят, „Каква искате да бъде?“
Погледнах го аз право очите и с най-замечтания си поглед му отвърнах: “Червена“.
Не ми влезе в тона тоз представител неверен, отмери ме с поглед от глава до пети, в смисъл, че много е дълга таз кифла и колко ли празен мозък има в главата й?!
Нищо, устоях, но режимът „кифла“ набра скорост. Никак, значи, не обичам да ми се величаят.
Рекох му колко много съм си харесала Червената Кона и как съм готова на мига, сега и веднага да приема оферта. Възпламени се представителят, видя в лицето ми твърде лесна жертва и поне двама мъже зад нея – богат татко и още по-богат … любим. Не скърших аз хатъра му, поведох се по него и с празен поглед изслушах обясненията за технически характеристики и прочее. За забавление и за да го объркам, вкарах няколко въпроса за мощността на двигателя и броя на конете, пардон, конските сили. Погледна ме той с едно съмнение, абе дали пък… няма разум зад таз глава. Но побързах да му разсея съмненията. Рекох, че съм готова да капарирам и до никакво време ще извършим сделката. И тръгна да ме изпраща той щастлив. Само че ме беше веке засегнал, та не устоях.
Два червени автомобила имаше в салона, по-в бордо единия и в по-ярко червено другия. Та се спрях на изпроводяк и рекох: Сега, да уточним, червеното е те такова, а не като на тази? Защото ако е като на тази, не я харесвам, няма да я взема“. Подпря се лекинко представителят с ръка на един от автомобилите, поразшириха му се зеници. Но нямах милост, продължих: “Какво правим, ако все пак производителят реши да смени нюанса на цвета и колата дойде в леко по-различно червено?“.
Съжалих го, да ви кажа честно и малко преди да получи инфаркт от възмущение, му пожелах хубав ден. А за себе си реших, че дори да я купя тази красавица, няма да е от него. Така де, да ми влезе в разговора, не са ли го учили на това в търговското училище?! Да ме порадва малко, какво му пука дали съм тъпа като гъска, давам пари. А щом ги имам, все не съм чак толкоз тъпа, пък и му вкарах няколко въпроса за коне и двигатели, беше редно да ми го отчете. Нямаше да ме забрави лесно, милият. Такава съм си аз, незабравима, от където мина, все ме помнят. Е, не винаги с добро, но колкото толкова, както се казва.
Нейсе, тръгнах си. Комисионната нямаше да е за него, така или иначе си държах на номера от най-красивия град на света (Пловдив, за несведующите), така че щях да се обърна и към пловдивския офис. Само че ми влезе дълбоко в душата таз красива и червена Кона. И много й бяха парите, ама нали напоследък четях разни кижки как трябвало да се глезим и да правим скъпи подаръци за себе си, пък, тя, Вселената, щяла да ни отвърне с адекватните престации… абе, не спах две нощи по този въпрос.
И в серията случайности споделих радините си вълнения с близък приятел. Той пък се оказа верен провърженик на „Дачиа“ и ме изпрати натам. И през ум не би ми минало, да си кажа честничката, ама много му се доверявам, та се видях след два дни в магазина на „Дачиа“. А там се продавали и автомобилите на „Рено“. Ми, хубаво, да ги разгледаме. Още първият поглед ми показа, че „Дачиа“-та не ми легнаха на сърце. Разбирам колко са важни техническите показатели, свещите, джантите и прочее, ама возило за мен си избирах, пък все трябваше и да ми е приятно да го употреблявам.
Посрещна ме в тоз първоначален момент тукашният представител и подходи със същия въпрос:“Каква кола търсите“. И изрекох изпитания отговор:“Червена“. И пое разговорът този, покани ме с жест да седна, па ми рече „Имаме червени“. И веданга ми стана симпатичен. Така де, като имаш кифла срещу тебе, дето е готова да ти даде едни пари, защо пък да не й ги вземеш по приятен за нея начин?!
И те така, покрай червеното, се оказа, че имало и един модел, дето не бил изложен в магазина. Но пък бил червен. Склоних веднага и на снимка. И ми хареса, хайванът. Оказа се не джип. Че джипът не е това, което ние, в мое лице, си мислим за джиповете, вече знаех. Че това, което ние, в мое лице, си мислехме за джип се наричаше „суф“ също знаех. Абе, кифлите, нямаме стигане, ще ви река. Но тоз представител ме изненада. Имало и трети вариант „Крос овър“. Е, те това бе червеният автомобил. Приповдигнат бе от земята колкото и джиповете, само че с размерите на лек автомобил. А формата и приповдигнатостта го докарваха до вид на мини джип. И след като обсъдихме червеното, дойде моментът на газовата уредба. Еми, имал си червенушкото, при това фабрична.
Върнах се в спомените си аз 17 години назад. Хубаво, купих си чисто новия светлосин Мустанг тогава. Само дето беше на бензин и нямах право да му сложа газова уредба в рамките на 5-годишната му гаранция. В смисъл, имах право, ама се лишавах от нея и реших да не го правя. И си проседя, милият, чинно пред прозореца ми и почти не се задвижи през първите му 5 години. Че като тръгнех да му смятам разхода за планираното пътуване, и се отказвах. И го задвижих чак след като го снабдих с таз вълшебна газова уредба. И сега от евтината газ да мина на 2 пъти по-скъпото гориво, никак не ми излизаше кифленската сметка.
А Коната, в която се влюбих, се оказа хибрид. То, хубаво, и природа, и икономия, ама батерията можела да се ползва само за градско каране, че при това и под 70 км/ч. Пък аз автомобилът го използвам само за миткане по магистралите и по извънградските пътища, в градовете съм си пешеходец. Че дори и в София влизам по „Цариградско“, където ограничението на скоростта е 80 км/ч, така че ще използвам таз батерия вълшебна за двете пресечки до дома. А иначе ще си карам на бензин като стой та гледай. И колкото и да ми обещават един нисък разход на книжка, вече го бях играла тоз сценарий и знаех, че е непостижим.
И грубо загуби моята Кона-любов пред газовата уредба на също толкова червения Каптюр.
Загуби и от към представител на магазина. Прие моето най-важно изискване към автомобила той съвсем примирено. Просто скромно попита в един момент „Колко е важен цвета?“ и след моето категоричо „Той е всичко!“, просто примирено започна да разглежда наличностите, или поне симулираше на това. За да съм честна, пробва се да провери дали не бих направила лек компромис, примерно, с оранжево, но след поразяващия го мой поглед, заби отново поглед в монитора и повече не се пробва с непремерени движения. И ето че из – зад там каквото е, се показа една точно такава червена кола, която била даже тръгнала към моята мила Родина. И се очаквало да пристигне в края на март. Както се казва, те ти го, скоро ще я посрещаме с бъклица и дрян.
Принципно не исках да влизам в подробности около марките, че да не рече Големият брат, че правя реклами. А то и не бих могла, защото от коли разбирам почти малко повече от нищо, но вече ги назовах, така че минахме го този етап.
Тръгнах си аз от магазина, запленена от новото червено и включих в избора цялото си кралско войнство. Всичките ми приятели от женски и мъжки пол бяха мобилизирани. Женките, разбира се, отсъдиха в полза на Коната, абе много бе красива! Мъжете взеха да ми задават едни въпроси.. нещо си за сигурността, за разхода на гориво, за нещо си да се сменяло на какво години, включиха се всякакви датчици, изобщо и не отбелязаха червения цвят. Нейсе, вярвам им и сигурна, че мислят за моето добро, въоръжена с техните въпроси, се обадих на моя представител. Напомних само, че съм онази с Червената кола. А, помнел ме, увери ме той. И как няма да ме помни, едва ли и ще може да ме забрави скоро. Отговори той чинно на моите приятелски въпроси. И остана в мен чуденката. До утре в края на деня трябваше да дам отговор, че тръгналата червена кола била само една, а след утре я били запазили и други.
Че това бе търговски трик, го разбирах с кифленския си мозък, само че все пак решение трябваше да се вземе. А и Пълнолунието ме притискаше жестоко. Оставаше ден и половина до фазата на пълната луна, а именно от Новолуние, при растяща Луна се правеха новите начинания. Сега, изключвам факта, че е високосна годината и в нея по принцип нищо не следва да се придприема.
Накратко казано, абе, не е лесно да си кифла. Затова винаги казвам на приятелите си мъже да търпят изблиците на жените си. Само ако знаят колко ни е трудно, то емоции, то Луна, то чувства, и всичко това в един и същи момент. А и някакъв си разум се промъква от някъде периодично… трудна работа.
Мислех аз, питах, и както и да го смятах, доста повече финанси щяха да отидат по червената красавица Кона. А също така червеният Каптюр ми предлагаше газова уредба, фабрична, при това на половин цена. Питах, говорих, мечтах, кроях и като се събудих, отстъпи кифлата. Пусти му разум надделя, много бяха парите, не беше разумно. А и искам да имам свободата да пътувам, без да смятам и да броя разходите.
Сбогувах се с Коната, поздравих мислено творците й и се обадих на представителя на Каптюра. И ми каза той как трябва да преведа едни малко пари и да сключим договора. А договорът можело да се сключи не на място, той щял да ми го изпрати по „вайбър“, аз ще го подпиша и дори не сканиран, а само на снимка ще си изпратя на свой ред подписа. И всичкото му хубаво, парите лесно ги преведох. Само че нямах принтер в момента, та му рекох, че няма да мога да му го върна подписан. А, нямало проблем, се пробва той, можело да е утре, или в друг удобен за мен ден. „А не!“, твърдо отсякох аз, утре в 14,34 ч.настъпва Пълнолуние и играта свършва. Договорът трябва да е с днешна дата“.
Опитах се на кратко да му обясня смисъла на нарастваща Луна и новите придобивки. Подозирам, че не се задълбочи особено в обяснението ми, поне с такова убеждение останах. Накратко, прие, хайванът всичките ми условия. И продължи да ми говори, но много бавно и внимателно. Сигурна съм, че е бил безкрайно благодарен в тоз момент на гоподина ти Бел, който му е осигурил комфорта да си говори със специални дами като мен дистанционно.
Нейсе, изпратих капарото и се обадих на близък приятел да му съобщя за избора си. И никак не го одобри той, прикани ме да посетя и представителството на „Киа“, като „Хюндай“ били, но по-евтини. Хич и не му споменах при това, че всъщност съм дала капаро, не посмях. А на утрешния ден чинно отидох да подписвам каквато я бях свършила в „Рено“.
И ето че Вселената отново заработи. Заключен бе офисът на „Рено“, не ми вдигаше на позвъняванията и моят агент. Обадих се на телефона, посочен на стъклената врата и ми отвърна любезен мъж, че нещо явно се било случило, защото агентът не вдигал телефона си и на тях от сутринта. Предложи ми да изпрати друга служителка, само че аз схванах посланието и отказах. Рекох, по-натам, ще видим. Разходих се с близката ми дружка из разните му там тракийски светилища и дойде моментът.
А той настъпи, когато се прибирах от древния Диоклецианопол към съвременната ни столица. Пътувах с удобния си домашен анцунг, червен, за да няма притеснения. Планирах да мина през дома, да се приведа в официален вид и да отида на работа. Само че тъкмо влизах в столицата в ранната утрин и бегъл разсеян поглед ми показа, че представителството на „Киа“ е отсреща. Бърза кифленска мисъл пресметна, че до заседанието имам време да се отбия и да огледам автомобилите, че после този път наобратно не си заслужава. Ляв мигач, лява лента, завой наобратно и ето ме на паркинга на „Киа“.
И се излющявам аз рано сутрин в представителството на новите коли по анцунг, червен. И ме погледа със смесени чувства първият по бюро служител и ме попита неофициално, в тон с червения ми анцунг „Вие какво?“. Поех аз тона и отвърнах:“Ми, кола да си купя, ако е удобно“. Погледа ме с още по-смесени чувства служителят и пак попита:“А знаете ли каква търсите?“. „Не точно“, отговорих аз, „но трябва да е червена“. Само дет не прихна мъжът срещу мен. Жена по анцунг, червен, ще си купува рано сутрин кола, червена. Нейсе, седна от приличие пред компютъра и зарови нещо там да гледа. Гледа, гледа, па рече, че червени „Стонинг“ щели да пристигнат до три месеца. Това ми предложи и на това се съгласих. Само че пред погледа ми бяха изложили „Спортидж“, та него запомних, но за това по-късно.
Тръгнах си аз, преоблякох се и чинно отработих заседанието. И понеже ми хареса идеята за „Киа Стонинг“, реших, че беше редно да я покарам и да уточня и други технически характеристики извън цвета, та се обадих на служителя. Нямаше нужда да му припомня коя съм, и той ме бил запомнил. Казвам ви, незабравима съм! И в късния следобед се изправих отново пред него. Видя ме той и възкликна:“Я, Вие сте се преоблякла!“. Забелязал бе, сиреч, анцуга ми от сутринта. Усмихнах му се аз и заявих желание за тестово каране. Склони, качихме се заедно, хвана се той здраво за дръжките, които можа да докопа, прежалил се бе при спомена за червения анцунг. Мина пробега, хареса ми автомобила, че чак го почувствах като мой и отсякох, давай, ще се купува. Припламна в съзнанието ми бегло спомена за платеното капаро за Каптюра, но не му беше сега времето, все щях някак да се измъквам, пък и нали не бях подписала все пак, по волята на Вселената.
Седнахме двама отново пред компютъра и откри служителят, че всъщност имали една налична „Киа Стонинг“, червена, само че без затопляне на седалките и без още нещо си. Всички сензори, за които ме бяха заклели мъжките ми приятели да проверявам, си бяха налични. А за сметка на топлите седалки и още нещото, струваше автомобилът с 3000 лв. по-малко. Излишо е да казвам, че дори секунда не се колебах. Излязохме на паркинга и в най-забития му ъгъл ми изчервеня моята красавица. Само седнах и от пръв поглед се харесахме. Обеща ми служителят да й сложат газова уредба, че чак 7 години ми даде гаранция за нея. Не ми трябваше повече, „Купувам!“, заявих на служителя. Оформихме едни документи, платих едно ново капаро и се оказах в един миг с две капарирани коли. Това сме ние кифлите, кълвем на червено.
Премина едно количество време, в което трябваше да ми монтират газовата уредба и да извършат регистрации всякакви. А в това време, нали „Киа Спортидж“ бях видяла, нея бях и запомнила. И разправях на всички, че купувам именно „Киа Спортидж“ за едни никакви пари. И ме питаха те неотменно:“Ама верно ли за толкова пари?“ „Ма, да бе!“, отговарях аз. „Брей, цъ-цъ“, цъкаха. А се оказа Спортиджа далеч по-скъпа. И се оказа, че не я купувам нея, но това разбрах едва при сключване на окончателния ни договор.
Отидох за трети път при служителя, който дълго щеше да разправя вицове за мен в мъжка компания и като отпочнах да подписвам договора, изведнъж се спрях. „Ама, защо тук пише, че купувам „Стонинг“, нали купувам „Спортидж“. Трябваше да видите това изражение на лицето му, цена нямаше! Започна да пелтечи той обезпокоитело. И за да му облекча положението, кротко го запитах:“Всъщност, аз какво купувам?“ Пое си той дълбоко въздух и си позволи да отбележи само „Това е наистина добър въпрос!“ И взе да ми разказва как съм харесала, че съм и карала „Стонинг“, че и онази, в ъгъла на паркинга, която съм признала за моя била такава. И си обясних аз в тоз момент учудването на приятелите ми относно вида и цената на автомобила.
И подписах с Киа, от Рено ми върнаха капарото. Около час време ми показва служителя на „Киа“ всякаквите копчалъци по таблото и къде ли не. Кое запомних, кое ще го уча в движение.
Оставих светлосиния ми верен Мустанг на близки приятели. И поех по следващите си години с червената Киа. И добре ми е. И се надявам и с нея да обиколяме по красиви места и с добри приятели. И те така се сдобих с нов автомобил.
