Върнах се аз от Приднестровската република в Кишинев. Внимателно избягвах дупките по пътя. Че още един ден трябваше да си опазя автомобила.
Прибрах се в хотела. А там на раздумка се бяха захванали рецепционистката и друга служителка някаква. Виждах ги през дните, докато им гостувах. И явно и те ме бяха видяли. Че съм и сама забелязали. А нали беше Великден, отбелязали бяха някак, че не съм го отпразнувала с шарени яйца.
Повикаха ме при тях. Честитиха ми празника. И непретенциозно някак ми подадоха едно вързопче. С няколко боядисани яйца и сладки. Така ми и казаха – видели, че няма с кого да го празнувам. А велик празник е Великден и всеки на шарено яйце трябвало да се порадва.
Без думи ме оставиха. Така се разчувствах, едвам сдържах сълзите си. Усмихнаха ми се дамите и с добро ме изпратиха. Благодарих им, разбира се. Благодарих и на всички молдовани, че такива прекрасни хора бяха! И с толкова мир и спокойствие изпълниха дните ми на тяхна територия!
Сетих се пак за извода на американския автор как в Молдова щастие нямало. Имаше! Навсякъде бе то! Само че тихо. Спокойно и непретенциозно. Хранено с истинските храни с реален срок на годност. Обгръщано от топлината на семействата, с които пълни бяха улиците. Носено бе на раменете на малките дечица, които тичаха свободно навсякъде.
Не само, че имаше щастие. Истинско, тихо и непретенциозно беше молдованското щастие. Изпълни и душата ми в онези няколко дни. Никога няма да забравя прекрасните изживявания. Добрите хора. И малкото вързопче с боядисаните яйца.
И за всичко преживяно благодаря!
Благодаря, че бях!
