Култура по нашенски. Или пет шматки /дами/ на концерт

По време на събитието, което предстои да опиша, ми се искаше да го кръстя „Култура по български”. Вярвайки, че това, което се случи, си е типично българско. Само ние можем така да го изопачим. Но наскоро се запознах с един психолог. Та той изрази възмущението си от изказвания от типа „типично по български” и „българска работа”.

В световен мащаб били проведени множество изследвания. И, наблюдавайки професионално  психологията и реакциите на хората, много видни психолози, независимо едни от други, са стигнали до извода, че реакциите, които всеки народ има склонността да си присвоява като собствена народопсихология, всъщност са напълно човешки и валидни за всички хора. При това не са открити разлики дори на база раси, или местоживеене.

Та това ново знание за мен ме възпря да побългаря преживяването. Но колкото и да съм съгласна, че навсякъде, където има хора, подобни случки са естествени, все пак местният ми шовинизъм ми отпусна само малко отклонение от побългаряването. Хайде, да е „по нашенски”. Така по-голяма група от хора ще се оприличат на главните герои. Но пък прибавих втората част на заглавието. За омиротворяване на евентуално разбунтувалите се психолози. / Които очаквам в захлас да четат написаното/.

Сега е момента да споделя  колко ми бяха досадни дългите уводи като млад кадър, четящ дебели книжки.

Та, след този дълъг увод да представя и темата.

Отидох на концерт на Софийската филхармония в парка на двореца Врана. Като любител на всички стари замъци и крепости, този дворец не престава да вълнува въображението ми от доста време. Още повече, вече почти всяка седмица минавам покрай него. И понеже така и не намерих време /явно и желание/ за посещение, изнесените концерти на Софийска филхармония се оказаха чудесно съчетание на посещение на дворец и култура в едно.

И така, Ина купи билети, събрахме се пет шматки /дами, де/.

А пет дами /шматки/, тръгнали на където и да е, все успяват да създадат шум и суматоха. Такова било правилото. Е, кои сме ние да опровергаваме такива изконни правила.

Както винаги, когато се съберат няколко души с позитивни мисли, всичко се случва по правилния начин. Събирахме се из цяла София. И се събрахме с астрономическа точност. Ина и Ели слизат от мотрисата на метрото в момента, в който аз се появявам на перона. След три минути трите сме настанени в мотрисата към експо центъра. Там вече ни чакат Краси и Мери и с ляв мигач тръгваме към парка на двореца. И понеже сме все от женски пол, включихме три навигации /ах, тези смарт телефони/. То по Цариградско си е доста лесно да се объркаш. Пък и защо да не стане  по-весело?!

По пътя минахме централния вход. Но беше някак подозрително пуст. И нямаше червен килим, постлан, та решихме, че може би от другаде ще е подстъпа. След още три километра и обратен завой на детелината, напуснахме най-прекрасния път към Пловдив и се вляхме в потока моторни превозни средства, возещи жадните за култура.

И се започна нашенското. За посетилите поне един концерт на класическа музика не е чужда онази официалност и почти префарцунена помпозност на подобни събития.

Дали заради парка, или просто заради географското местоположение, тази вечер леко излязохме от официалния тон на класиката. Съвсем леко.

Навлизането в зоната за паркиране неминуемо беше съпътствана с мисли от рода „А дали ще си намерим място”.  Ами, труден за отговор въпрос. Всъщност, място имаше. Трудността дойде от паркиралите на половин кола разстояние смели шофьори. Явно съзнателния им живот е преминал в широката част на най-близката пустиня. Въпреки съмнително недостатчното място, Краси, като опитен шофьор, се насочи към едно свободно петно от своеобразния паркинг. В първия момент не възприехме истинската цел на стоящата там средностатистическа лелка. Когато категорично застана пред колата ни, изразявайки решимост да си остане на мястото, осъзнахме, че тя всъщност пази мястото!  Е, не очаквахме да видим подобна деятелност на място, извън селски събори и места на стълпотворение на кебапчета и бира. Но като се замислиш, какво пречи. На лелята с официалната рокля определено не й пречеше.

Ма то си е по нашенски.

Развеселени от тази случка, официалността  на предстоящото събитие рязко  ни напусна и ние нагазихме в тревата, обзети от непреодолимо желание да се снимаме на зеленко. Добър гражданин от тълпата преминаващи зрители, извърши желаното заснемане. Хихикайки и оглеждайки се гузно в смисъл „ не сме ли по-големи кифли, от колкото предполага случая“, достигнахме до друга подобна на нашата група. Към мен се насочи един телефон, придружен от въпроса „Може ли да ни снимате“. Е, това определено притъпи нашата гузност. Друго си е да разбереш, че не си сам в лудостта си.

Житейската истина ме задължава да спомена, че извършеното от мен заснемване беше далеч по-продължително и кифленско, отколокто нашето такова. След като направих няколко снимки, същите бяха подложени на щателен и критичен контрол от позиралите. И се оказа, че на едната снимка едната кифла / дама/ се усмихвала прекалено широко. На другия кадър другата се усмихвала прекалено слабо, а на третия третата изобщо не се харесва. В духа на обзелото ни фриволно настроение, извърших нова фото сесия, резултатите от която вече бяха единодушно одобрени.

Не спирайки да хихикаме, продължихме смелия си поход към сцената. И тогава бяхме застигнати от лек автомобил. На пешеходната алея. В парка. По време на събитие, за което споменатите пешеходни алеи бяха препълнени от пешеходци. Будната ми гражданска съвест не ми позволи да подмина мълчаливо и благодарих на шофьора, че замърсява въздуха в парка и пречи на зрителите безпрепятствено и с настроение да продължат устрема си за култура. Както винаги в подобни ситуации, отговорът пак ме впечатли. Не знам защо продължавам да се надявам на извинение, или някакво подобно действие, или поне бездействие. Шофьорът ме погледна и ме попита „Ами какво да направя?“ Тогава си помислих, че човекът наистина може да не се сеща за варианти на действие, та му предложих да слезе от колата и да мине пеша по пешеходната алея. Е, не се случи, отбръмча нататък. По-интересното беше, че малко по-късно същият този шофьор излезе на сцената като един от музикантите от квартета, чийто концерт беше представен на изтънчения ни  слух.

Като се замисля, и това си е по нашенски.

Хубавото на преживяването „по нашенски“ беше сергийката, на която  добри хора правеха и продаваха аперол. За несведующите – нашумелият от известно време коктейл с просеко,или друго пенливо вино, портокалов ликьор, газирана вода и резен портокал. И много лед /за в случаите,ако лятото е дошло/. Излишно е да казвам, че по най-бързия начин се подредих на опашка за вълшебната течност. Все пак друго си е да допълниш усещането за зелена свобода с коктейл в ръка. Е,  както винаги, не бях обърнала внимание не само на дребния, но и на достатъчно едрия шрифт. Ина ми посочи стоящата на две ръце разстояние от мен голяма табела с ясен надпис, който обещаваше рекламна шапка срещу четири коктейла. Сърцето ми заби лудо. Просто исках тази шапка! Спретнахме квартет желаещи да пият и подадох необходимата сума на момчето зад щанда. За всеки случай ясно изрекох „Четири аперола с една шапка, ако обичате”. Така де,  ще вземе нещо да ме пропусне,не бива! Един от редките моменти, в които знаех какво искам и доста точно го изказах. Я, то работело! С широка усмивка и изтръгнато обещание от моя страна да сложа шапката, момчето ми връчи четирите коктейла. А че сложих шапката си беше ясно. Толкова беше оранжева! Пък и как да не се снимам с тази оранжева шапка. Все пак бях на класически концерт!

Ми то, по нашенски.

И концертът започна. Вълшебна музика сред зеленината на дърветата. Как можеше да стане по-хубаво? Музиката възбуди жабите в съседното водохранилище. Хоровото им пеене се вля плавно в звучите на струнните инструменти.

Наистина вълшебство. В няколко  прекрасни няколко мига!..Кратки.

И за пореден път надделя нашенското. Хармонията от звуци и лек полъх на вятъра беше прекъснат рязко от вика на дете „Мамо, скучно ми е!”. Отговор на висок глас „Иди да си играеш наоколо”. Явно тази покана беше възприета от по-широк кръг от адресата си. И изведнъж, насред звуковата хармония изпълзяха множество деца. Едно влачеше крачка по тревата, предизвиквайки онзи неповторим скърцащ шум. Други две се гонеха пред сцената. Други тичаха от публиката до сцената и обратно.  Детски смях и шумотевица. Колко са сладки! Поради каква ли причина беше хрумнало на родителите им да ги доведат на класичеки концерт?!

Няколко пейки по-назад през целия концерт четири мацки не спряха да си бърборят. Поради каква ли причина им беше хрумнало да дойдат на класичеки концерт?!

До нас седяха двойка мъж и жена. Мъжът не спря да чете книга по време на целия концерт. За него вече беше ясно. Той беше тук явно под страх от развод, или поне на дълъг период въздържание. Не бива да се пренебрегва факта, че концертът се проведе по време на световното по футбол. И то около полуфиналите. Все пак какво е изтърпяването на един концерт пред заплахата да не гледаш финала?!

И цигареният дим отвсякъде. На публично място. По време на класически концерт. Поради каква ли причина си мислехме, че в парка би могло да дишаме чист въздух?!

Детска глъч, женско бърборене, жабокрякане, цигарен дим. Класически концерт. Както се казваше в един фейлетон, омирисахме космоса на печени чушки.

Но толкова си беше по нашенски!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език