Няколко пясъчни завоя след пещерата Sija Jhong cave издигаше се върху друг скален масив манастирът Lo Nyifu monastery.
Дошъл някога в древността, във времената на тибетското кралство Ло, принц един. Четири сина имал баща му. А той вторият бил.
Така му харесало мястото, че 6 години тук останал. Посветил времето си на медитация и философски разсъждения.
И прозрение получил. И манастирът вдигнал. И заел будизма да разпространява в околността.
На три етажа съграден бил манастирът. Изкачихме се ние до втория.
Видяхме на живо четенето на будистките книги. Множество дълги изписани табели представляваха. Оформени една върху друга и в шарен плат опаковани. Заменени бяха в този манастир древните табели с листа със същата форма. И прочитаха монасите листа и подреждаха го върху масата. И към следващия посягаха.
А след като приключихме, чай ни поднесоха добрите ни домакини. На самия вход на манастира, при събутите обувки.
Много се стараеше Веси да бърше и чисти праха по време на цялото ни пътуване. И много притеснения изказа за мръсотията наоколо. Само дето пийна си манастирския чай без притеснение. Реших да се пошегувам и напомних й за миенето на чашите.
„Къде мислиш са ги измили“?- предпазливо попита тя. Засмях се аз. „Според мен, по- правилния въпрос бе Кога?“- отвърнах й. Пое шегата ми Веси и на свой ред засмя се и тя. „Пет века назад“- рече.
Шега, шега, ама повече към чая и не посегна.
Подкачих я аз. Нали скорпион бе, жилото й силно бе, ще оцелее. Аз да му мисля, горкото водолейче.
Шегувахме се ние. А покрай нас манастирският живот кипеше. Сервира ни чаят дама в традиционната вълнена роба. А коланът й с ромбчета червени и кръстчета бели украсен беше. Припомнихме си ние как същите бели кръстчета видяхе и в манастирите на Ло Мантанг. И изрече Веси общата ни мисъл :“Кажи, че Бог не е един!“ За пореден път се убеждавах. От вътре ни идва явно да правим едни и същи неща. Независимо в кой край на света сме. Независимо какъв цвят на кожата имаме. Толкова сме еднакви и толкова няма какво да делим! И така кристално ясно бе това тук, сред будистките манастири.
Така вълшебно мястото бе, че никак не ни се тръгваше. Казахме на Дев. А той с усмивка да преспим в манастира ни предложи. Помислихме ние. Може и студени да бяха стаите в къщите ни за гости, но пак по-добре се спеше на леглата им, от твърдия под на манастира.
Парира предложението му Веси с опасението, че одеала нямаме. И услужливо в отговор напомни ни нашият водач, че спални чували носи в джипа. Проключи надприказването ни в джипа. Мястото вълшебно бе. Но чак за преспиване не бяхме узрели.
