И така. Кацнахме на летището в Акра, столицата на Гана.
Още в салона на самолета си мислех колко ли време ще минавам паспортен контрол. Съвсем неотдавна това мероприятие ми бе отнело повече от два часа в съседен Сенегал.
За щастие, в Гана мина доста бързо. И особено странно.
Всъщност, първата опашка ни срещна още при изхода от самолета. На практика, ние дори не можахме да излезем, защото първите успели да излязат вече се бяха подредили на опашката. И след като достигнах една знойна дама, установих източника на тази първа опашка. За първи път в пътешественическия ми живот ми се случи на изхода от самолета да ми проверяват бордната карта. За да се увери дамата, че наистина в Акра е трябвало да кацнем. То всичко хубаво, и може да се предположи, че всички проверяващи в Париж са сбъркали. Но при излизане от самолета първото, за което забравя пътника, е бордната му карта. Тя му е трябвала, за да се докопа до същия този самолет. И поне 5-6 пъти му е била проверена. И, разбираемо, никой не носеше в ръцете си тази лелеяна бордна карта. И при поискване, всеки от пътниците, в което число и моя милост, се заравяше по джобове и чанти, а мозъкът трескаво работеше над въпроса къде ли я дянах и дали изобщо не я оставих в самолета. И докато всички тези мисловни и търсещи процеси отминат, получаваше се едно истинско добро човешко задръстване.
Разгеле, намерих я в един от многото джобове, отчетох се. Прочете я дамата на глас и, поглеждайки ме, ме увери, че в Акра съм кацнала. Хвала, както се казва! И се отправих напред по тесния ограден коридор. Тези оградени коридори не бяха никаква новост. Както се казва, по всички летища такива има опънати. Но, успели бяха ганийци и в това изпитано средство да предвидят изненада.
Със стъклени прегради бе преграден нашият коридор. И ми направи впечатление, че от другата страна и там някакви хора преминават. Но и това си беше обичайно. Обикновено от другата страна именно качващите се в поредния самолет се отправяха. Но не бе тук така. Отново за първи път в пътешественическия ми живот на средата, или буквално насред никъде, стоеше следващият служител на летището. Той пък за ковид сертификатите се бореше. Е, с тях бяхме подготвени. Все пак трета година го играем. И бързо се отчитахме. Само че вместо да продължим напред, свивахме в отсрещния коридор и тръгвахме рязко наобратно, на едно стъкло разстояние от спътниците ни, които току що бяхме оставили зад гърбовете си. Кому бе нужно това упражнение да стигнем до някъде, за да ни върнат в начална позиция, не стана ясно. Но, и не ме попита никой за мнение, така че кротко тръгнах по пътя наобратно в насрещното.
И си мислих, че бяха свършили изненадите. Но не. Предстояха. Какво ли не ми се бе случвало на паспортен контрол. Че ме снимаха, че отпечатъци от пръстите ми искаха, че се бавиха по два часа. И не вярвах, че има обективна възможност още варианти да се измислят. И успяха ганийци! Шах с пешката, както се казва. Подредих се аз на опашката за гишетата. А зад тях, както навсякъде по света, по един митничарски служител седеше и се занимаваше с паспортите на хората.
И ме извика един симпатичен на вид младеж. Застанал бе точно между две гишета. И никак не ми беше реда, както се казва. И се поослушах аз, па се направих, че не ставало за мен въпрос. Ма не, за мен ставало. И настоятелно някак за пореден път ми помаха, взирайки се право в зелените ми очи. Е, отидох, не ми останаха варианти за съпротива. И така, както си беше между гишетата, погледна той паспорта ми, погледна емиграционната ми карта, връчи ми паспорта и картата с усмивка и сякаш като да излизам ми направи знак. Е да де, ама нали, такова, аз паспортен контрол не бях минала. Практически. Заинатих се като магаре на мост и жално някак към гишетата погледнах. Пък на другите там разни печати по паспортите им биеха. То и на мен щяха да ми потрябват, беля. Че трудно без печат за влизане щях да изляза. Не, това било, рече той и посочи да продължавам по пътя си. Замаяна някак и още повече нищо неразбираща, поех напред. И те ти нов младеж. Тръгна той към мен. Реших, че такси ще ми предлага, или какво ли още не. И тъкмо да го отмина, бутна той в лицето ми телефона си. А на дисплея моята хубава снимка. Е, очаквах табелка с името си. И то след багажното отделение. Ама още преди паспортен контрол, и те ти снимка. Но, нейсе. Явно посрещачът ми. Поне бързо се случи. Дойде в това време и друга дама от групата. И тъкмо да се оплача аз, че имиграционната карта никой не ми бе поискал, пък и печат в паспорта няма ли да ми трябва, отсече посрещачът ни, че сега на паспортен контрол ще ходим. Обърнах се аз объркано. А сега, в смисъл, младежът между гишетата…именно гишетата за паспортен контрол, които бяхме отминали… нямах време за разсъждение. Грабна посрещачът двата ни паспорта и смело през хората взе да преминава. И нали паспортите в него, последвахме го и ние. И още по-смело пред празното паспортно гише застанахме. Защо беше празно? Ами надпис имаше над него. Сочеше на проверка на дипломатически паспорти. Проверих аз в паметта си дали пък подобен факт за себе си не съм пропуснала. Но, явно, агенцията нещо „с връзки“ ни прекарваше. Разляха се в усмивка двамата служители зад гише. И всъщност, тук паспортната проверка и преминахме. И тъкмо да река, свърши се, нов униформен ни спря. Отново паспортите провери, той пък на визите наблегна. Интересно, а с какво се бяха занимавали граничарите зад гишето? Поредната проверка удостовери, че и ковид сертификат си имам, че и ваксинация за жълта треска. И май вече до багажните ленти стигнахме. Изчакахме бажага на спътницата ми и съвсем след малко се оказахме навън.
Подминахме голямата лента над главите ни с „Welcome in Ghana“ и ни облъхна топлата африканска жега. Честно казано, така се бях намръзнала на климатиците в самолета и на летището , че с радост се впуснах в горещия въздух. Като в топла прегръдка ме обви той с пареща ласка.
Приседнахме за минути на столчета и те ти нов усмихнат младеж се появи. А след него още един. Предаде ни нашият посрещач и ни пожела приятен престой. Явно, той отговаряше само за самолетното посрещане.
И ето ти първите впечатления от Гана. Ами, доста добре. Нови автомобили. Ред в летищния паркинг. И най-вече, липса на множество мъже, предлагащи ту таксиметрови, то хотелиерски услуги. Всеки нанякъде се движеше. И личеше, че си бе хванал своето направление. И нямаше суматоха. И нямаше тълпи, което бе най-странно всъщност. Твърде малко хора за Африка!
Хванахме и ние след двамата мъже. Качихме се в нов автомобил. На 25 минути било летището. Но първо още един господин от групата сме щели да вземем. И съвсем след малко го взехме. И поредния ни посрещач ни остави. На щафетен принцип ни предаде на шофьора и тръгнахме вече към града Акра. А въпреки късния вечерен час, добър бе трафикът. И след доста повече от 25 минути до хотела достигнахме.
А пътьом обичайните и познати пазари на Афика се разстлаха по пътя ни. Какво ли не се продаваше на уличните земни сергии. А трафикът бе така плътен, че свободно търговците между колите сновяха и стоката си предлагаха. И бяха това черните шармантни дами. А стоката неизменно върху главите си крепяха. При това, с такава вещина, че и се обръщаха, и се клатеха, а стоката и не помръдваше.
Загледахме се с моята спътница в стоките. И най-продавани в тоз късен час се оказаха чипсовете и тоалетната хартия. Неприятна асоциация ми навяха с отминалата пандемия. Но успях някак да изпъдя злачните мисли.
В Африка бях! В Гана. И изключително приятно ме посрещна тя! Нямаше хора, седящи, или спящи в праха на земята. Едно ниво по-високо сякаш живееха хората от съседите им в Сенегал и Гамбия. Или поне такива бяха първите ми нощни впечатления.

