Случих се в Ливан, както се оказа, между две войни. През 2010 година тъкмо бяха успяли ливанци да отстранят и последните разрушения и положени мини от Гражданската война (1975-1990). И хората бяха заживели спокойния си мирен живот.
Най-отдалечена бе географски държавата в арабския полуостров. На самия бряг на Средиземно море.
Най-отдалечена бе и в друго. В показността на принадлежност към исляма. Посетих Ливан през 2010 година. И към онзи момент числеността на хората, изповяващи християнство и ислям, бе почти равна.
Дали заради това, или просто хората и правителството бяха различни, Ливан си беше напълно светска държава. Нямаше черни шлифери и плашещи хора със скрити лица. Облечени бяха като във всяка друга държава извън арабския свят.
Така бе известна държавата и сред съседите си. Срещнахме на границата със Сирия множество мъже, облечени в белите дрехи на пустинята. И ни казаха те, че на почивка отиват в Бейрут. Да свалят чаршафите и да поживеят като нормални хора.
Не можех да разбера тогава какво ме смущава в градовете им. Сгради като сгради. И сега, когато си гледам снимките, сякаш разбирам смущението си. Странни са сградите. В типичния арабски стил, както щях да се убедя от последващите ми пътешествия. Но онази бе първата ми среща с тях. И улиците покрай тях стояха някак недовършени. А това даваше и отпечатък на недовършеност и на самите сгради. А и на цялата обстановка.
Неясни ни бяха на нас. Пътувахме по пътищата на вече мирната държава. И не срещахме никакво притеснение, което да оправдае наличието на толкова военна сила. Само че твърде скъп им се бе оказал този мир. А и твърде неотдавна бе извоюван. Та, не можеха още съвсем да отхвърлят военщината.
А случилото се неотдавна било безумието на Гражданската война в Ливан.
Започнала на 13 април 1975 г. И приключила на 13 октомври 1990 г.
15 кървави години, в които на територията на една държава се биели самите граждани на тази държава.
Не защото не можели да разделят територия, или нещо друго. Не можели да разделят Бога.
Не че това е първото военно безумие в човешката ни история. Но не може да престане да ме побърква подобна безумщина.
Преди войната Ливан бил многорелигиозна държава. Мюсюлманите сунити били преобладаващото население в крайбрежните й градове. Мюсюлманите шиити основно били базирани в южната част на държавата и в долината Бекаа на изток. Планинското население, пък, било предимно друзи и християни.
Правителството на Ливан управлявало под значително влияние на елита сред християните-маронити. А влиянието на този елит се засилило във времето на управление на френските колониални сили от 1920 до 1943 г.
Само че водещата позиция в страната на християнското население не се харесало на мюсюлманското такова. За зла участ, тогава била създадена и държавата Израел. И за да разчистят място за новите си граждани, изселили израелите старите по съседните държави. Така около сто хиляди палестински бежанци били отправени в Ливан по време на изселванията в Израел през 1948 и 1967 г. Което от своя страна допринесло за изместване на демографския баланс в полза на мюсюлманското население.
За обтягане на религиозното напрежение допринесли и чудесностите на Студената война. Християните маронити застанали на страната на Запада. А мюсулманските и панарабските групи застанали на страната на арабските страни, подкрепяни от Съветския съюз.
И всички тези чудесности довели до началото на сражения между маронитските и палестинските сили (главно от Организацията за освобождение на Палестина). Сраженията започнали през 1975 г. първоначално между гражданите на Ливан. В течение на дългите военни години така и така открития военен фронт бил използван и от съседите. И си поиграли на война на чуждата територия и Израел, и Сирия, и Мироопазващите сили на ООН.
И след дългите години, през 1989 г. се събрала комисия, назначена от Арабската лига, която се заела да търси решение на конфликта. Така било постигнато Таифското споразумение, което отбелязало началото на края на сраженията.
През май 1991 г. всички релегиозни милиции, с изключение на Хизбула били разпуснати. Ливанските въоръжени сили се превърнали в единствената голяма несектантска институция в Ливан. И въпреки че религиозното напрежение между сунити и шиити останало, войната била прекратена.
И днес успяхме да преминем спокойно през самия център на Бейрут – съвсем неотдавнашната демаркационна линия на военните действия.
Успяхме да стигнем и до крайбрежието на столицата. Чисто, мирно и приятно. Място за отмора и разходки.
Няма да забравя как гледах тогава мирното крайбрежие на Бейрут. И тежко чувство завладяваше душата ми. Прекалено бе красиво, за да го оставят на мира „силите“. Че нали все със своето не се задоволяват. Ами току тръгват да освобождават някого. Хубав бе градът. Хубаво бе и морето. Хубава бе и цялата държава. И не ми се вярваше при тази хубавина да остане за дълго мирът по крайбрежието. И с мъка на сърце осъзнавам днес колко е било вярно чувството ми. Разбиха го отново.
И бях успяла да се включа някъде между войните. И видях аз Ливан чист и мирен. Красив и спокоен.
Единствено ми остава да се моля скоро да настъпи новият мир. И за последно да бъде поредното военно безумие.
А за моят мирен промеждутък благодаря!
Благодаря, че бях!
