Стигнахме през първия ни истанбулски ден до стените на Румели хисар.
Погледнахме от върха на крепостните кули и за пореден път привлече вниманието ни отсрещния бряг на Босфора, дворци и павилиони виждахме от далечината и там ни се искаше да отидем..
И нямаше причина да не го сторим, само дето никак не откривахме информация за начина на предвижване. Предлагаше интернет всякакви възможности за автобусен и трамваен транспорт, но за морски мълчеше. По-късно се оказа не само, че има, но бе и невероятно добре организиран, само че в онзи първи следобед не знаехме. И по пътя на най-лесното съпротивление се насочихме към първия мост над Босфора. Ще го преминем, говорихме си, и ето ни от другия бряг, а там отново трамваи, автобуси и ще стигнем. И с това решенеи навлязохме в жилищния квартал до моста.
И както лесно звучеше, така напълно невъзможно се оказа нашето начинание. Тръгнахме ние успоредно на моста в посока края му, че да се включим в тротоара му и да преминем. Поглеждахме от време на време към централната му част. И тъкмо да си изговорим какъв ли вятър ще ни духа по средата и колко ли ще бъде безопасно за безценните ни личности, и установихме, че и управниците го бяха мислили. И като бяха стигнали до извод, че няма да е никак безопасно, бяха направили ако не напълно невъзможен пешеходния поход по моста, то твърде труден и дълъг. Около половин час вървяхме и навсякъде се натъквахме на огради в посока моста. Разбрахме, не беше предвидено да се минава пеша по моста.
Добре, такси! – променихме плана в движение. И това не се лесно оказа. Подстъпът към моста бе направен доста отдалечен, та, трябваше да изминем едно добро разстояние покрай уличните платна, за да хванем началото му. Добре де, с таксито и ще отидем! Е да, ама такси никак не мина по тези отдалечени нецентрални улички.
Поогледахме се, поослушахме се, па обърнахме леката спънка на забавление и решихме да се върнем в централната част на Истанбул. Да изръшкаме забележителностите от европейската му част и едновременно с това да открием и начин за преплуване на Босфора. И утре рано на зарана, да пристъпим в Азия.
Речено, сторено и тръгнахме по пътя наобратно. Минахме по същите малки тесни улички на местното кварталче. А то освен зелено, бе обсипано с малки китни къщички.
Бродехме ние по уличките и гледахме, а времето минаваше и почувствахме жажда, от доста време бродехме. И не успяхме да си помислим, както се казва, и ето ти пред нас едно китно заведение, разположено в двора на къща. Седнахме сред хладината на дърветата и забодохме нос в менюто.
Че бяхме попаднали в баровски квартал, виждахме по лъскавите големи къщи наоколо. Че може би и университет имаше наоколо, предположихме по многото млади хора по съседните маси. А всичко това бе довело и до новости в менюто. Обичайните „чобан салата“ и „кебап“ бяха заменени със салата от пасиран таратор и аспержи по не знам какъв си стил. Заместник бе придобил и изконно турският айрян. Сок от джинджифил донесоха наместо старата напитка. В оправдание на новото само ще отбележа, че всичко бе невероятно вкусно. Достойни заместници на старото се оказаха новите блюда.
Песовете обикаляха улиците в малко по-новите от старите квартали. Това разделение освен интересно си бе и напълно логично, но в онзи туристически момент, определено ми бе по-интересно. А кучетата бяха големи едни такива, сущи магарета и се движеха на цели глутници. За радост, въпреки първоначалните ми страхове, те минаваха кротко, без да притесняват минувачите. И най-вече тихо. Не се чуваше кучешкият им лай нито през деня, нито през нощта. Дали бяха успяли да си ги възпитат, или събуждането за ранно-сутрешно-нощната молитва им действаше приспивно в останалата част на нощта, не разбрах, но не почувствахме никакво неудобство от така богатата улична фауна.
Бродейки по старите улици, се натъкнахме на група японски туристи. И снимаха ли, снимаха те нещо пред нас. И да не пропусна, снимах го и аз, въпреки че не бяхм много убедена, че представлява особена забележителност. Доверих се на японско – туристическия усет, нали така ме учеха по-опитните пътешественици – Ако не знаеш нещо в чужд град, ориентирай се по потока японски туристи, те знаят! Доверих се и този път и не съжалих. Красиви бяха старите дървени и шарени къщи.
Настана следващият ни ден и тръгнахме към пристанището да търсим път към отсрещния босфорски бряг.
Прииска ми се тази сутрин европейско кафе. Харесваше ми турското варено, но някак за капучино бе почнала да лелее душата ми. И напълно против туристическите ни вярвания да опитваме местните храни и напитки, се насочихме към заведение на „Старбъркс“, за истински европейско капучино, с истински европейско сухо мляко. Само че не бе съгласна с това наше решение туристическата ни орисница. Не че не влязохме. За влизане, влязохме. И заварихме огромна и дълга опашка от чакащи. Задушен салон, за чието единствено „проветренеие“ се грижеха мощните климатици. А освен задушен, салонът бе и малък, че нали по европейски вече нямаше време за наслаждение над уханната напитка. Повечето клиенти взимаха „to go“ и напускаха тесния салон.
Само погледнахме обстановката и мигом се обърнахме към изхода. Нямаше никаква причина да заменим проветливите турски кафенете с този евро – подобен салон. Седнахме на една от външните маси на съседното огромно заведение. Нагласили се бяха турските ни домакини към европейските си туристи. И наместо варено турско кафе, донесоха поисканото капучино. И се отдадохме на удоволствието от разточителното му пиене на „тиферич“- сред лекото полъхване в утринната улична прохлада.
След като се освежихме, се насочихме към пристанището. И минавахме покрай заведения и магазинчета всякакви. Надниквахме любопитно към витрините. И тъкмо да си помислим, че те вече бяха снабдени с нов облик, установихме с радост как, в новите и по-лъскави магазини се продаваха изконно старите стоки. И надничаха из зад новите витрини старите турски баклави и ядки. На място изработваше тестени закуски старата майсторка. И старите клиенти влизаха в новите дюкяни.
Успешно бе съчетанието на новото със старото в извечния град!
И се отправихме най-подир в търсене на превоз до отсрещния бряг.
Напразни бяха притесненията ни дали и как ще стигнем, погрижили се бяха управниците на този многомилионен град. Имаше редовни фериботни линии, в които се влизаше и с картата за градския транспорт. Фериботите бяха двулицеви и тръгваха и пристигаха без досадните формалности по маневриране о обръщане на посоката на останалите фериботи. Просто пристигаше поредният ферибот, изсипваше множеството пътници от отсрещния бряг поредния, махаха кордончетата нарочни сужители и се втурваха към фериботния търбух хиляди, маса, народ от заминаващи.
Разходихме се из азиатския бряг, разгледахме дворци и павилиони колкото можахме. И се върнахме вечерта на нашия си, европейския. И се впуснахме за последна разходка по бреговете на Босфора.
И се оказаха бреговете изключително използвани от жителите на големия град. Погрижили се бяха управниците да предоставят на жителите си различни морски забавления. И те се разхождаха и спортуваха по нарочно изградените алеи покрай брега, или просто почиваха, приседнали на някоя от множеството пейки.
Прекрасно приложение на брега бяха измислили мъжете. Изградили бяха на множество места върху крайбрежните камъни заслони. Явно често и постоянно ги ползваха, та някои от заслоните придобиваха вид на истинска постоянна колибка. И си разполагаха в тях атрибути за пикник. Миризма на печено не усетихме, но резултатите от скарата видяхме върху чинии, истински морско-каменен пикник.
Огледах се, привлякоха ми вниманието мъжете в съседния салон. И те наргилета пушеха, само че и още нещо правеха. Разиграваха някаква игра. На дървени поставки пред тях бяха разположени някакви табелки малки, а играчите хвърляха зарове и местеха табелките. Така и не разбрахме каква е играта. Разбрахме само, че играчите се забавляваха искрено.
Разходихме се, хапнахме, пихме чай. Както се казва, всичкото си свършихме и в приятна омая се отправихме към хотела. Рано на другата сутрин престоеше полетът към родината.
Погледнахме за последно към водите на Босфора и кривнахме по уличките на стария град.
Дълго говорехме колко приятно пътешествие ни бе подарила приятелската сватба. Невероятни места посетихме. И за други разбрахме.
А тази нощ благодарих. Благодарих, че бяхме!

