Отреди един от дните ми вуйчото-водач на столицата на романтичния остров. Порт Луи ( Port Louis). Главен административен и икономически град на островната държава Мавриций.
Пристигнахме и първото, което ме впечатли, бе как високите постройки бяха изместили тук лежерните двуетажни къщи из останалата част на острова. И нямаше начин, столица, все пак. Пък и високите й жилищни сгради трябваше да поберат население от около 150 000 жители.
Разположена бе столицата на самия бряг на Индийския океан. Така и бил основан градът през 1736 г., като спирка на плаващите от Европа кораби, да починат след преминаването покрай изключително тежкия за плаване Нос Добра надежда.
Градът бил основан от френските колониалисти. Те му дали името на краля си, крал Луи XV. По време на Наполеоновите войни островът бил завладян от Британската империя. Д дошли новите колонизатори заедно с обслужващите ги индийци, а френското име на града оставили.
Днес изписали жителите му на герба на града: „Звезда и ключ на Индийския океан“.
И така си и беше. Целият икономически живот на града бил съсредоточен около пристанището. Оттук преминавал почти целият стокообмен на републиката. Изнасяли мавританци основно захар, меласа, плодове и зеленчуци, прясна и консервирана риба.
И нали по Коледа се случих, и зелена елха на пристанището посрещаше пристигащите.
Въпреки че последни англичаните по острова хазяйничали, запазили местните атмосферата на столицата си като на типично френско селище, от първия период на колонизацията от французите. Така ми и разказваха местните. Всеки от колонизаторите оставил по нещо. Французите архитектурата и черните африканци, англичаните дясното автомобилно движение и индийците.
Питах вуйчото-водач какво работят тези забързани столичани. И ми разказа той, че в столицата имало множество цехове за преработка на риба и селскостопански стоки. Чак и завод за производство на акумулатори функционирал. А също сглобявали столичани и яхти и малки кораби.
И за илюстрация на разказа си, ме отведе в Музей на корабите.
Прекрасен ден изкарах в непретенциозната островна столица! А на връщане към спокойствието на малкото ми село, минахме покрай индуистки храм. Sockalingum Meenatchee Ammen Kovil.
Зашемети ме храмът с шарените си фигури. Не спираха тези храмове да ми приличат то на кукленска торта, то на оживяла детска мечта.

