И така, дойде време и за поредната смяна на масло на моя светлосин Мустанг (така го кръстиха приятели в началото,така си и остана). В интерес на истината, от известно време ме беше заглождила мисълта не е ли вече време. Но понеже ни време, ни пари в излишък не ми се намираха, я оставях да си гложди напълно безрезултатно. За успокоение на будната ми съвест, поглеждах от време на време километража и се чудех кога ли пък го смених предния път. Че се сменя на 10 000 км, вече бях научила на отличен. Както се казва, това знание твърдо беше заело своето място в съкровищницата на скромните ми познания.
Тънката врътка в случая е, че за да използвам това знание и да го приложа зашеметително правилно на практика, все трябваше да знам километрите, които е отбелязвал километражът при предишната смяна. И ей тук обикновено се провалях в стремежа си да блесна откъм прилагане на практика на технически познания.
Чудейки се, си припомнях, че последният път автомонтьорът ми беше закърфичил едно листче на онази джаджа над очите ми, която често ползвах като предпазител от яркото слънце. Не че не го обичам, ама бръчки се образуват. Пък нали плавно и постепенно прераствам в кифла. Налага се вече да се замислям за красотата си.
И на няколко пъти аха да го погледна това листче. Пък, беля, и да си отговоря на въпроса относно навремеността на този очакваем акт. Но все не се случваше. Далече ми беше листчето. На сгъната ръка разстояние.
И така до един момент, в който глождещата ме мисъл прерасна в почти твърдо убеждение, че съм успяла да подмина точния момент за смяна. Това също не ме мотивира веднага да направя нужната справка. Оставих убеждението да се втвърди до толкова, че да прерасне в надигаща се тревога и пресмятане на бъдещи разходи по онези страшни неща, които могат да се случат на красивия ми автомобил, ако не му сменям редовно маслото.
И погледнах. Резултатът – 3 000 км по-късно. Е, някъде някой беше казал, че то и 15 000 км. можеш да караш. Обаче твърдо си мислех, че този някой, дори да се сетя кой точно беше, едва ли ще поеме бъдещите несигурни разходи по гореспоменатите абстрактни страшни последици.
Та, предприех стъпки към извършване на това свещенодейство.
До този момент ангажиментите ми по смяната на масло се изчерпваха със закарване до сервиза на автомобила ми и оставянето му там. Моят добър приятел, подвизаващ се в приятелските ни среди с партизанското име Васката предварително ми беше посочвал точното местонахождение на този сервиз и беше уговарял с майстора всички нужни подробности. На всичкото отгоре караше след мен с неговия автомобил, взимаше ме и ме откарваше да пием кафе. Сервитьорът ни донасяше кафе във формата на прекрасно капучино, непременно с изрисувана картинка върху пяната. След известно време, тонизирана и отпочинала, бивах закарвана от същия този добър приятел до сервиза, където ме чакаше светлосиният Мустанг. И той сменен и тонизиран. И си тръгвахме двамата с него, заредени с положителни емоции и готови за всякакви бъдещи лудости. Изобщо, смяната на маслото беше за мен едно доста приятно преживяване.
Е да, ама този път приключващият ремонт на Къщата и настъпващият сезон за зимнина ме държеха неизменно прикотвена в красивия град Хисар всяка събото-неделя. И половин ден разход за смяна на масло в европейската столица на културата, ми се струваше истинско кощунство. Та се наложи до прибягване на план „Б“. Смяна в Хисар. Че какво му е? Красив град. Хората коли карат, сервизи има.
И тук се намеси нов приятел, който Къщата ми намери покрай ремонта. Поради неизброимите му майсторски знания и умения го титуловах като Майсторът. Именно той ме окуражи да свърша така замисленото с думите, че при смяната на маслото трудно може нещо да се обърка. Винаги в такива моменти се сещам как най-мразя да ми кажат, обяснявайки ми желаната от мен траектория „Няма как да се объркате“. Абе, те ще ми кажат на мен. Аз мога да си се объркам поне по няколко различни начина. И сите от идиотски невъзможен, до по- баш невероятен.
Отминаващото лято ме беше убедило в мъдростта на Майстора и без много разсъждения се доверих на помощта му.
Предварително той беше уговорил бъдещата смяна с хисарски автомонтьор. Още по – предварително и съвсем най- внимателно, а най-вече бавно и на почивки беше събрал от мен нужната информация. От контактите си с мен Майсторът беше установил нивото ми на интелигентност и най-вече бързината на поява на раздразненост при занимаването ми с маловажни неща. И затова стоически и мъжествено успя да изтръгне от мен марката и модела на автомобила, както и годината на производство. Кубатурата на „нещо си“ и конските сили си ги набави сам. Познанството му с мен и инстинктът му за самосъхранение го предпазиха да настоява за подобни изтощителни данни.
Същото това познанство и съответните изводи, които явно си е направил за споменатото ми ниво на интелигентност и особено за пространствената ми визуализация, го накара предната вечер да ме закара до сервиза. Белким на другата сутрин успея да се ориентирам насред грандиозните размери на космополитния град. За да бъда честна, трябва да отбележа, че всъщност, той се опита да ми обясни първоначално. Но, срещайки се с дълбокоумния ми поглед, рязко отсече „Качвай се в колата да ти покажа”. Тежко е познанството с мен за мъдрите!
И така, подготвени и нагласени, се запътихме рано сутринта двамата с Мустанга към сервиза. В името на собственото ми израстване държа гордо да отбележа, че успях да объркам пътя само веднъж. За такива случаи мъдрите механици на автомобилите са създали най-важната маневра на един автомобил. Обратният завой. И само след един такъв обратен завой вече бях в двора на сервиза. До тук се справих почти блестящо. Все пак бях изминала почти три километра от Къщата до сервиза по напълно прав път. Без никакви отклонения. Единствената отбивка беше към самия сервиз. И аз я бях подминала. Тоест, постигнала бях 100 от 100. Както се казва, то друго и нямаше какво да объркам. Бях си изпълнила задачата на отличен.
И се изправих очи в очи с автомонтьора. И тук започна една много интересна сценка.
Въпреки, че не разбирах важността на автомобилните данни, вродената ми доброта ме беше вече накарала да се съглася с нуждата от събирането им и да ги предам доброволно на Майстора.
Противно на очакванията ми се оказа, че автомонтьорът има допълнителни въпроси .
Започна отдалеко
„Какви са и характеристиките на колата?“- попита той.
„Светлосиня е“-гордо отговорих аз.
Тук държа да отбележа, че той въобще не ме попита за цвета самостоятелно. Тази най-главна характеристика на всеки един автомобил, и най-вече на моя, си я казах аз. Самоинициативно. Направо се възмутих. Що за непрофесионализъм? И ще успее ли изобщо да ми смени маслото правилно?!
Фактът на светлото синьо на Мустанга на всичкото отгоре се оказа напълно недостатъчен. И се започна един разпит. Рано сутрин, честно. И дори кафе не ми предложи. Така, да се събудя, да вляза в кондиция. Добре, че предвидливо си бях пила сама вкъщи. Израствам, аз ви казвам.
И тук започна веселата част. Автомонтьорът бодро започна разпита. С тонус така, с ищах към знания, както се казва. Само че с настъпващата липса на отговори и умните погледи от моя страна, стана далеч по-бавен и внимателен. Започна да ме гледа право в очите и да внимава да не прави резки движения. Напоследък забелязвам, че доста често оказвам подобен ефект върху разни хора.
Дори не разбрах как разговорът грубо навлезе в темата за горивни филтри. Хайде сега, за горивни филтри ще си говорим рано сутрин! Сменян ли ви е и кога? Възмутително неприлични въпроси. И докато потъвах в задушаващо недоволство, в мен бавно и тихо започна да се прокрадва един спомен за една книжка, в която автомонтьорите обикновено записваха разни неща. Бяла, сигурна съм. Този спомен прерастна до напълно обосновано подозрение, че може би там се съдържа така нужната на автомонтьора информация. Ама чак пък да си нося книжката, или да взема да й проверя съдържанието. Недейте така! Това е висш пилотаж. Все пак, израстването с малки стъпки ще го караме. Да не се пресиля.
Както вече казах, до този момент ангажиментите ми по смяна на масло се изчерпваха със закарване и откарване до и от сервиза на автомобила. Какво е сменяно и кога, никак не ми е ставало известно. Подозирам все пак, че автомонтьорите са настоявали да ме занимаят с подобна обременителна информация. Но аз твърдо бях отбягвала поемането й. Знам само, че се сменя Всичко. Но никой до този момент не ми беше обяснил съдържанието на тази мистична дума „всичко“.
Последвалите събития са ми малко в мъгла. Но явно някак си автомонтьорът беше успял да се ориентира в обстановката. И ме отпрати да чакам позвъняване при готовност на автомобила. В края на нашата среща рязко помъдря човекът. Какво ли не прави неволята!
И започна всъщност приятната част от този ритуал.
Предстоеше ми да измина на обратно същите тези три километра. Този път в посока Къщата. А пътят минаваше през непознатия за мен парк на квартал Момина баня. Оказа се изключително приятно място. В свежестта на утрото и събуждащия се град разходката между пременените в есенните си одежди дървета ме изпълни с добро настроение и готовност да простя на автомонтьора цялата му липса такт.
Превъртах в главата си странните подробности около смяната на масло. И за първи път ме осени идеята, че да си имам личен мъж за лично и самостоятелно ползване, всъщност не е никак лоша идея. Не че чуждите не вършат работа, но епизодично някак си. И частично, беля.
Потънала в подобни размисли, навлязох в участъка на двойната крепостна стена. Както напоследък научавам за историята на Хисар, нейната крепостна стена е най-запазената в Европа. Не като височина, а като пълнота на правоъгълника. Тази крепостна стена на древния Диоклецианопол е имала три порти. Пред две от тях били изкопани традиционните ровове, пълни с вода и служещи като допълнителен щит от нападателите. Вековете са превърнали тези ровове в дерета. Именно едно от тях е емблематичното „Маймун дере“, в което през годините лечебните води на град Хисар са лекували посетителите от безплодие. Но това е тема на самостоятелно и задълбочено писание по въпроса.
За целите на настоящото се връщаме към историята на крепостната стена. Единствено третата порта на стената, пред която е изградена Къщата, не е била снабдена с ров. Заради това от нейна страна е изградена втора крепостна стена, изпълняваща същите предпазни функции.
Разходката по алеята между двете крепостни стени ме отнесе плавно в спомените за прекрасното ми хисарско детство. С малчуганите от съседните къщи на практика израснахме върху крепостната стена. Там разигравахме любимите ни филми. Там се изживявахме като принцове и принцеси. В образуваните от ерозията хралупи се криехме да чоплим семки по време на летните дъждове. И тъй като на места крепостната стена е с доста внушителна височина, нашите катерачески подвизи държаха бабите ни в един непрекъснат тонус. Милите се ужасяваха от гледката на любимите им внуци, плъзнали по древните камъни – кой застопорен, кой не. Но нямаше как да ни спрат. Затова в стремежа си да ограничат това катерене и евентуалните негативи от него, всячески се опитваха да ни насаждат какви ли не страшки. За по-високите участъци беше отредена легендата за мистичното паднало дете, което се пребило, забележете, пред ужасения поглед на баба му. За по-ниските участъци беше оставена мълвата за пълзящи между камъните змии. Излишно е да казвам, че нито една от тези страшки не оказа желания ефект върху детските ни съзнания. За сметка на това до ден днешен все си намирам повод да мина именно по тази алея между двойната крепостна стена.
Толкова се бях улисала в спомени, че изведнъж ме стресна липсата на светлосиния Мустанг пред Къщата. Тъкмо да възкликна „Къде ми е колата?“ и рязко се върнах в действителността. Израствам!
За тези от вас, които следят израстването ми, съм длъжна да отбележа, че дори прибирането на автомобила не мина така гладко и безпрепятствено, както би се очаквало. Все пак от мен се изискваше единствено да отида до сервиза, до който втори път да се объркам беше трудно дори за мен, и да си взема автомобила. И това така и щеше да стане, ако аз предвидливо някакси не си бях изключила звука на телефона. Та се наложи Майсторът да бъде обезпокоен от автомонтьора. Той пък от своя страна да обезпокои мен. И така по веригата на обратно, все пак си прибрах автомобила. Обгрижен и подновен. Добрата ми Съдба за пореден път ме обгради с подходящите и прекрасни хора. Благодаря!
Седнах на люлката в двора. Все пак трябваше да отморя след подобно тежко преживяване. И тук отново се намеси Добрата Вселена. Явно беше решила да ме възнагради за стореното. Пред погледа ми преминаха в тържествен марш конете от намиращата се над гарата конна база.
Да, смяната на масло ще си остане за мен все така прекрасно изживяване!
