Царево – плажове и морски забавления

От години не бях ходила на море. И особено на нашето.

Месец по-рано приятели ме бяха завели в Лозенец. Там открих изгревите, разходките по брега, самото море и печената риба в центъра на селото. И се влюбих. В морето. А Лозенец ми стана любим.

И едва ли не като изневяра приех предложението на същите тези приятели месец по-късно да отидем за няколко дена в Царево. Сигурна бях, че нищо няма да ми хареса така, както любимия Лозенец, но тръгнах. Заради приятната компания.

Настанихме се в квартала Василико. Нов квартал с нови кооперации и малки хотели. А кооперациите, освен че бяха красиво изпълнение, бяха предназначени основно за даване на стаи и апарменти под наем на почиващите туристи.

Причината за този наш избор се оказа плажа. Плажът Василико.

Плажът беше голям и посипан със ситен пясък. А морето до него предлагаше достатъчно широка плитка ивица за разни морски забавления.

Всъщност, именно забавленията бяха определящи при направения от нас избор. Освен плуващи банани, кресла и морски джетове, в края на плажа се предлагаше и каране на воден сърф. Там, в края на плажа, към кооперациите, беше се разположил и инструкторът по сърф. И именно той се оказа причината да дойдем във Василико. Моите приятели се бяха увлекли по този спорт и пестяха през цялата година, за да си доставят няколкодневно удоволствие.

На мен пък плажът предостави най-голямото удоволствие. Разходка по брега, нагазила в морето. Освен че беше достатъчно дълъг, и в двата му края Василико беше ограден с красиви скали.

Нуждата от кафе и разхладителни напитки утолявахме в прекрасното заведение на плажа. С още по – прекрасния надпис „Wi fi няма. Говорете помежду си!“.

Друг пък надпис оповестяваше, че всичко красиво и магическо се случва между юни и септември.

В заведението черпехме децата с пица. След дългия и уморителен ден с плуване и сърф правехме този компромис със здравословното хранене в полза на детското удоволствие.

На плажа посрещахме залеза. Мятахме по една хавлия на гърбовете на децата и се разхождахме докато се срещнем с любимата ми Луна.

Близостта на къщата ни за гости до плажа ме мотивираше всяка сутрин да посрещам и изгрева. Нали вече се бях влюбила в това изживяване, не можех да си позволя да го пропусна.

Няма такова удоволствие от разходката по още тъмния бряг!

Рано сутрин морето си беше само за мен. Нямаше ги още плажуващите. Нямаше ги вече купонясващите. Бяхме аз и морето. Сякаш си определяхме лична среща. И го разбираше то. И се заиграваше като ме галеше с малките вълни по краката.

А когато из – зад скалите се показваше червеното кълбо на Слънчо, просто сядах на пясъка и като омагьосана впервах поглед.

Всичко беше вълшебно във Василико. Две неща не му достигаха само. Едното беше печената риба. Обикалях плажа и квартала в търсене.

Единственото заведение в квартала, което предлагаше печена риба, отваряше чак следобед. Затова наблегнах на търсене по брега. Стигнах до обещаващото заведение над брега. Зад него имаше изградени бунгала. Нямаше как да няма печена скумрийка!

Е, нямаше. Дори на морския бряг се печаха само кебапчета и кюфтета. И се пържеха картофи. „Какво да правя“, с усмивка вдигаше рамене стопанинът, „това търсят хората“.

Наистина беше невероятно да не мога да открия риба на брега. Но не можех. За сметка на това, от същото това заведение се откриваше най-вълшебния изглед към целия плаж Василико.

Съвсем близо до големия плаж Василико имаше едно малко, интимно плажче. Подходът му от нашата страна беше по стръмни скали. И по тях се спускахме в някои от вечерите. И се наслаждавахме на тъмното море. И огреният от Луната параклис.

До параклиса, на брега над плажа беше изграден и православен храм „Свето Успение Богородично“. Според табелката, храмът беше построен през 1810 година. А добрите му стопани се грижеха да е отворен до късно през нощта. За да могат всички да общуват с Бога в свободното от плажуване време.

И за друго се бяха погрижили стопаните. За сенчеста отмора на посетителите. Разположили бяха пейки в сянката на дърветата. Изградили бяха и чешма.

А от височината на храма се отваряше нова приказна гледка. Отново към Василико.

В края на квартала пък открихме още едно малко плажче.

Всичко хубаво, но нямаше риба.

С носталгия си спомнях за прекрасните витрини в Лозенец, зад които добри хора печаха какви ли не риби. Спомнях си и за прекрасните пешеходни разходки. Това беше второто нещо, което ми липсваше тук. Не напразно Лозенец ми беше станал любим. Всичко си имаше това малко село.

Потънала в тези мисли, крачех по улиците с красивите кооперации. И изведнъж пред погледа ми се откри пешеходната пътека към центъра на Царево. И в този миг и Царево също ми стана любим. Вече ми предлагаше прекрасна крайбрежна разходка.

Пътеката виеше покрай прекрасен залив. В единия му край беше нашия православен храм. В другия – носа на пристанището в новата част на града.

Пътеката свърши до нов малък плаж.

След плажа започваше градът. И нова, издигната над морето крайбрежна алея. Със сцена за представления, наземен шах и заведение.

Алеята спря за малко в центъра на Царево.

На централния площад охлаждаше ситуацията прекрасен фонтан във формата на кораб.

А вечер същият този площад се превръщаше в сцена за детски забавления. До него се предлагаха под наем велосипеди, тротинетки и всякакви съоръжения на колела. И децата се щураха наоколо с радостни възгласи.

От същия площад започваха в двете му посоки пешеходни търговски улици. И там най-после видях вълшебния надпис: „риба за в къщи“. Оказа се, че риба се предлагаше и в заведенията, така че всичко вече беше напълно в ред.

Алеята пък продължаваше към пристанището на града.

От другата страна на пристанището имаше нов, съвсем малък плаж.

А над него беше градският парк. Разбира се, официалният му вход беше от към търговската улица, тръгваща от централния площад. Но и от пристанището можеше да се достигне. Единственото, което трябваше да се преодолее, бяха няколкото стъпала.

Паркът си имаше и мини голф игрище, и детска площадка, и алеи за разходка, и паметник на освободителите от османско иго, и бинокъл за далечно морско гледане.