В подножието на Пико де Антоан на остров Санто Антао в Кабо Верде.

Едва живи се събудихме поредния ден на остров Санто Антао в Кабо Верде. След вчерашния ни брутален преход
през долината на Рибейра де Пол  и особено след преодоляната денивелация от 1500 м на спускане без щеки по стръмни сипеи върху пропастта, установихме не само,  че имаме мускули на места, на които не сме предполагали, но и че всички те болят зловещо. Слизането по стълбите на къщата ни за гости си бе истинско изпитание за всеки един от нас. А на наблюдаващите ни осигурихме истинско странно гледище. Като от лентите на старите филми на забавен  каданс слизаме. И едвам краката сгъвахме. И всичко това озвучавахме с обилна порция охкане и пъшкане.

А беше моят ден рожден. И ме иненада приятно водачът ни с букет планински цветя.

Закусихме ние питателно и излязохме най-подир из селото.

Част от другарите ни от групата взеха мъдрото решение да останат и да отпочинат. Уговорихме се да се срещнем при нашия краен пункт, ресторантче в село в долината. Останалите тръгнахме по уверението на българския ни водач за далеч по-лек преход от вчерашния, отново подобен на приятна разходка. Както щяхме да установим, едно от първите поредни такива неверни уверения.

От самото начало стръмно нагоре тръгна пътеката. Но все още бе павирана и виеше между къщите, така че за сега само болката от вчерашната брутална мускулна треска си носехме.

Остана под нас селото.

И започнахме да вървим покрай нивите. Неизменните терасовидни ниви на местните. И капково напояване срещнахме. От бидон, поставен в горната част идваше водата.

А до зеленчуците и прасенце отглеждаха добрите домакини. В нарочно скалъпена каменна кочинка. С размери беше, милото, на странджанския лъв от филма „Господин за един ден“. Дали породата му бе такава, или се очакваше да порастне, така и не разбрахме.

И се заредиха планинските гледки с терасовидните ниви. И все по-често придобивах усещането сякаш в Перу се разхождам. По същия начин и там планинските склонове на тераси бяха образувани. И по терасите местните всякакви култури отглеждаха.

А по стръмна една пътека двама възрастни хора бяха седнали. И тъкмо да си речем защо така насред пътеката решили бяха да почиват, обясни ни седналата дама, че паднала и крака си наранила.

И се включи веднага доктор Мира. Извърши първоначален преглед. Уж не установи счупено, но за всеки случай препоръча да не се движи крака. Имахме късмет, цяла група французи след нас вървеше. Извикахме местния им екскурзовод. Разбра той в коя къща отседнали бяха белгийците. Обади се и каза, че идват насам четирима здрави мъже. Не знам как, но те щели до къщата да я отнесат. А там и медицинска помощ евентуално да потърсят. Или поне да даде дамата необходимата почивка на крака си. Пожелахме й бързо възстановяване и продължихме нагоре.

По тясната пътека на билото на поредния разлят връх тръгнахме.

И колкото по-нагоре изкачвахме, толкова повече се затвърждаваше убеждението ни, че никак даже  няма да е лека разходката ни. Започна да се вие пясъчната пътека рязко и стръмно нагоре. И дребни сипеи заплашваха да ни изхвърлят в пропастта при всяка неправилна стъпка. А липсата на щеки правеха подобни стъпки доста вероятни.

А вдясно ни оставаше върхът Сан Антоан. Твърде стръмен и опасен бил. Та не си и направили труда местните пътека да организират. И само странично се възхищавахме на величието му.

Вляво от него няколко къщи видяхме. И ни увери водачът ни, че там горе и кафене се намирало. Отбеляза Мира, че ако живее на подобно място, ще слиза до близкото село в долината по Коледа, или Великден. А ние не само че работа нямахме, ами просто на кафе бяхме тръгнали по стръмното.
И колко големи фенове на кафето трябваше да бъдем, за да продължим по стръмния скалист път нагоре. А той никак, значи, не свършваше. И все сякаш краят му се виждаше на високото. И все някак завиваше и продължаваше да вие стръмно нагоре. Дотам стръмно настана, че свят взе да ни се завърта при погледите нагоре и надолу. Та се концентрирахме в крачките си и мобилизирахме останалите си сили.

Крайната част на пътеката в каменна се превърна. А сред камъните поне сипеите бяха по-малко, та по-смело нагоре вървяхме, придружени единствено от ускореното си дишане.

И както пръхтяхме по стръмната пътека, местна креолка ни срещна. Тръгнала пък тя  надолу. Попита ни до кафето ли отиваме. Утвърдително й отговорихме. Уверихме я, че още трима идват по нас. Оказа се, че именно тя е и „кафеджийката“. Изпрати ни нагоре, а тя ей сега набързо една работа щяла да свърши и идвала да ни обслужи. И хе така, по джапанки забърза по сипеите надолу,  работата си  някаква да  отметне.

Увлякла се бях да следя стъпките си, та не успях и да видя къде отиде нашата домакиня. И докато пръхтяхме и преодолявахме крачка по крачка стръмния път, настигна ни креолката наобратно. Тичаше по трудната камениста пътека. Колко ли пъти на ден я минаваше?! Изпревари ни. И кога най-отпосле стигнахме заветния връх, тя вече ни чакаше и ни канеше в кафенето.

И наистина, съвсем до върха Сан Антоан си бяха изградили къщата.

Посрещна ни синът й с видимо току-що новородено бебе.

А кафенето представляваше маса в техния двор. Кафе като напитка точно нямаха, но бирички и газирани напитки имаха, та успяхме да отморим след опасното качване.

И нали кафе основно гледаха местните на острова,оставили бяха домакините продукцията си да съхне под палещото слънце. Хубаво, дъхаво и свободно расло кафе. Че и съхнало на красива гледка. Не пропуснаха част от другарите ни да си закупят. 5 Евро за количество около половин килограм.

Тук най-после успях да разбера предназначението на кръглите къщички, които виждах редом с по-големите си събратя. Нещо като килер представляваха. И вода съхраняваха в тях местните. И прането извършваха. Че и огън напален видяхме, за готвене приготвен.

А докато ние отмаряхме, дойде и друга дама от домакинството. Цял наръч дърва на главата си носеше.

А съхнеше прането пред самия връх.

Подкрепихме се ние с разхладителни напитки, отпочинахме и тръгнахме надолу. Че пътят нас чакаше. И предстоеше нова голяма денивелация надолу да борим.

И се заредиха зелените гледки.

Останаха двама от групата с водача ни. И сами тръгнахме по пътеката с Мира. Само надолу била. И като сме стигнели в селото, да се оглеждаме за ресторантче. Там щели да ни чакат останалите. И тръгнахме. И наистина само надолу си беше пътят ни. При това категорично стръмно. Боляха ни все още  всичките мускули от вчерашното брутално слизане. Натрупваше се върху старата болка новата. Надигаше глава и  все по-засилващата се умора.

И вървяхме ние в болка и умора. И се разклоняваше пътеката. Тръгваше току към нивите на местните. И тръгвахме и ние по нея. И бъркахме. И се завръщахме. И пак нанякъде хващахме.

И нали в такива моменти именно изпраща добри посланици добрата ни пътешественическа орисница, изпрати ни и този път усмихнат един креол. Стоеше насред пътеката и небрежно дялкаше си нещо. А като го наближих, усмихна се и ми подаде нещо като пръчка с издялан край. Захарна тръстика се оказа. Захапах аз издялкания край и невероятна сладост се разля в устата ми. Знаеха какво да садят местните, не можеше да им се отрече!

И най-после започна  сякаш  взорът надежда да вижда. Откри се пред нас селото в близката долина.

И се зави не след дълго  пътеката тясно покрай къщите.

И ни изведе на нещо като път тя. Само дето пътят отново тръгна да се разклонява. И видяхме с Мира двама приближаващи. И си казахме:“Да ги попитаме!“. Само дето рязко и бързо  възникнаха два основни въпроса – На какъв език? И най-вече – А какво да ги попитаме? Нито името на селището знаехме, нито на целения ресторант. Та, поздравихме ги най-учтиво и ги оставихме да ни отминат.

По интиуция някак тръгнахме. Покрай местните деца и палмите.

Настигна ни друг местен. Гушнал  една колона, изтича нагоре по стръмното под звуците на креолската музика. И отбелязахме ние колко бе добре, че имаше музиката. Далеч по-приятни правеше стръмните преходи.

И съвсем след малко и в селото навлязохме. Че и ресторантчето се появи на пътя ни. А там Катя и Милен ни чакаха.

Седнахме изтощени. Това бе денят, който сякаш най-много умора натрупа. И се опитахме да я разсеем във вкусните ястия  на Кабо Верде.

А по пътя под нас група прекрасни дечица преминаха. С неизменните детски усмивки и добри личица.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език