Навлязохме в Константин 10 минути преди Залез. „Забелязваш ли колко са празни улиците на града?“, попита ме Зино, „Това е, защото всички са си в къщите и чакат да започнат да се хранят“, след Залез приключваше времето за гладуване за днес.
Малко преди да навлезем в града, видяхме на магистралата хора, облечени в бяло-червени дрехи. Спираха преминаващите автомобили и им раздаваха някакви кутии. Спряхме и ние и пое Зино от ръцете на един от мъжете три бели кутии. Това били хората от международното движение „Червен кръст и червен полумесец“ и раздавали храна малко преди Залез за пътуващите, спазващи Рамадан, че да могат да се нахранят след малко, когато ще залезе Слънчо.
Полюбопитствах какво има в кутиите и ми отвори той една от тях. Бутилка вода, две кутии с топла храна, малка кутийка с фурми и пакетиран сок. В общи линии, всичко, необходимо за засищане на глада и жаждата без да се прекалява, че иначе какъв ще е смисълът на гладуването, ако след Залез се поеме голямо количество храна?! Абе, поемали, рече Зино. Дори той при срещата ни снощи ни каза, че вече пил и вода, и мляко, и чай, и хапнал и това, и друго , и още, и всичко в рамките на 30-ина минути. Не знам колко е полезно това гладуване и поемане на много храна и течности веднага след него, но това си тяхна традиция, можех да я наблюдавам само отстрани.
Така ми беше жал за гладуващите Зино и шофьор, че цял ден не пият вода, а пътуват с нас. Особено мислех за шофьора, цял ден шофираше. Като знам на мен как ми става лошо, когато не поемам вода, не можех да го мисля него. А понеже седях между двамата, ми беше съвество да надигам бутилката с вода и чаках да слезем от колата, че да се оводня. И така сама си наложих някакъв частичен рамадан. А в онзи момент преди Залез ми се бе събрал вече час и половина без капчица вода, нещо твърде необичайно за мен, и вече усещах как започва да ме боли главата, та и аз поглеждах към часовника да следя Залеза. Предложих им да спрем за малко в уречения час, че да пийнат и да хапнат. Нямало нужда, рече Зино, щели сме да пристигнем малко след Залез, така че можели да изчакат още малко. Обеща поне да пият вода. И станах аз неволен свидетел на рамадана в края на деня. Имаха и двамата календар на телефоните си, в който бе посочено, че днес и тук Залезът ще настъпи в 19.05 часа. Жадна бях и гледах непрекъснато часовника. В 19.00 ч. Зино рече на шофьора, че наближава, бръкна в едната кутия и му подаде бутилката с вода и кутийката с фурми. Поех аз кутийската с фурмите, нали все искам да услужа. Отворих я, че да си гледа пътя шофьорът и му я предложих. Взе една фурма той, но започна да я държи в ръка. Защо не я хапнеш, попитах го мислено. И когато я остави обратно разбрах, имаше още няколко минути, цял ден беше чакал, не можеше да просрочи с някакви си минути. В 19.05 часа се включи алармата на телефона на Зино, каза го и на шофьора, да не би да не я чул и отвори своята бутилка с вода. Отпи от водата и хапна фурмите, останалото остави за след като ни остави в хотела. В това време изви глас и имама от близката джамия, призоваваше населението да започне да се храни.
Съвсем близо бяхме вече до хотела, но нещо в последния момент се объркахме. Един до друг бяха два хотела и малко не улучихме от първия път входа за нашия паркинг, та се поизнерви шофьорът, хапваше му се вече, или поне аз така си мислех.
Стигнахме най-после до вратите, излезе да ни отвори един от служителите. Влязохме в подземния паркинг и видяхме до сами входа опъната дълга маса, седнали бяха служителите да хапват след дългия ден пълен глад и жажда. И ние да се случим точно в първите разрешени минути. Влязохме, паркира шофьорът буса и излезе нервно. И тъкмо реших, че ще похапне нещо набързо, видях го да пали цигари. Е, няма такива хора като пушачите. Само една глътка вода отпи, изцяде половин фурма и излезе да пуши, вярно ще се окаже, че цигарите са по-важни от хляба. Хич и не помислих да го помоля да се отстрани с дима си, мина и това в общото ми съжаление.
Настанихме се по стаите и се оказа, че ресторантът, в който искаше да ни отведе Мария не работи заради рамадан. Отваряха за сега два дни ресторанти само за нас, че да ни нахранят по обяд, но вечерта били затворени всички традиционни ресторанти в цял Алжир. А как работеше снощи онзи в Алжир?, попита Мария. Това било столица, там правели изключение, но във вътрешността на страната не можело.
Настанихме се по стаите. Не мина и час и се изви навън страшна буря. Така духаше вятърът, че чак потръпваше цялата ми стая. Стабилен изглеждаше хотелът и бях само на четвъртия етаж, а имах чувството, че може да го отвее въздушната стихия. След малко към нея се присъедини и дъждът и сякаш пое щафетата, поутихна малко вятърът и остави на побратима си дъжд да повилнее.
