И тръгнахме ние по земята на Исландия.
Първи по време на пътя ни беше националният парк Тингветлир (Thingvellir).
Създаден през 1928 година, паркът е разположен върху активна вулканична зона, в която освен това, се случват и чести земетресения.
И си има напълно научно обяснение тази честота. Намира се паркът в рифтова долина, маркираща билото на Средноатлантическия хребет и границата между Северноамериканската и Евразийската тектонски плочи.
И се наместват непрекъснато двете тектонски плочи. От тук идва и наименованието на парка. Исландското Þingvellir произлиза от староскандинавското Þingvǫllr, което пък се състои от две думи – þing („нещо, сглобка“) и vǫllr („поле“), тоест, в буквален превод „ полета за сглобяване“.
Прескочих няколко реда и с един скок се озовах в учебника по история.
Ето тук, при Алманатяу – един от най-забележителните и големи вулканични разломи, се провеждал Алтингът, исландският парламент.
Тук, при разломите, в долината Тингвелир, в средните векове се срещали пътищата от всички части на Исландия. И тук се събирал Алтингът, започвайки от 930 г. И се събирал тук чак до 1798 г., когато бил разпуснат от датчаните.
Истински парламент – сбор на представителите на населението. Събиранията се случвали всяко лято. Не била построена помпозна сграда за Алтингът. И заседанията му протичали под открито небе. А тези от народните избраници, които трябвало да пренощуват, го правели отново тук, в торфени колиби.
Сесиите на парламента на открито привличали хора от всички краища на Исландия. И не пропускали добри предприемачи да използват подобно сборище на хора. До Алтингът, организирали пазари. Изкусни атлети и жонгльори занимавали посетителите с уменията си. Скалди (разказвачи) им разказвали чудни сказки. И като част от живота, именно тук били уговаряли и годежи, и венчавки.
На същото това място през 1000 г. било взето решение и за масовото приемане на християнството.
Отново тук, на 16 юни 1944 г., бил денонсиран съюзният договор с Дания и на следващия ден, 17 юни, била провъзгласена независимостта на Исландия и влязла в сила нейната републиканска конституция.
А от 2004 г. важният географски и исторически национален парк бил включен в Световното наследство на ЮНЕСКО.
Добро посрещане ни организира Исландия.
Качихме се в колата с магията в душите си и продължихме към следващата кафява табела.
А тя ни отведе до Geysir (Гейсир). Местност с няколко по-малки и един голям гейзер. Местните разказват, че именно от тази местност произлязла и придобила международна популярност думата за горещ извор, изхвърлящ нагоре водите си.
Навсякъде бяха сложените предупредителни табели да не се доближават гейзерите. Че рязко изригват и парят лошо. Ама нали разумът при пътуванията ми си оставям вкъщи като ненужен багаж, нямаше сила да ме удържи да не надникна. Пък и добрите исландци вярваха на дисциплинираността на минаващите и не бяха сложили физически прегради към забранената територия. И бае ви Ганя, като не му е физически препречено нещо, философствайки „Абе, то нищо няма да се случи“, смело драсна към една от дупките. Пък и нали снимков материал си трябваше.
Не ме попари гейзера с гореща вода. Но ме изуми с дълбочината си. Истинска адска дупка в земните недра, пълна със сярна вода.
Поснимахме наоколо, па се насочихме по потока туристи. И ги видяхме в далечината. Най-странната гледка. Построени в кръг, изпънали напред ръце с апарати. И стояха. И нищо не се случваше. Но те стояха и апаратите бяха в готовност.
И писъци и врява настана. Това чакали, значи!
Оказа се най-големият гейзер в района. Изригванията му достигали 70 м височина. И няма точно време. Всеки път през различни периоди и с различна сила се показва от недрата на земята. По-късно четох, че имало периоди на неактивност от по няколко години.
Слава Богу, в онзи момент, си изригваше на няколко минути.
И забравяйки за току-що изречените насмешки за „странните“ стърчащи хора, се подредихме и ние чинно до тях с апарати в изпънатите си ръце. И кротко зачакахме.
Успях да се възползвам от временното затишие и го щракнах в тихия му вид.
С умиление се сетихме за първия ни водопад. Снимахме се, сякаш няма да видим повече водопади. И толкова малък ни изглеждаше сега на фона на огромното количество бушуваща вода пред погледа ни.
Образуван е водопадът на река Хвита. И се изливат водите му в процеп с дълбочина 32 метра. Широк е този процеп около 20 метра, а дълъг 2,5 километра. И се простира перпендикулярно на потока на реката.
Средното количество вода, стичаща се по водопада, е 141 кубически метра в секунда през лятото и 80 кубически метра в секунда през зимата.
В буквален превод името му означава „Златният водопад”. Заради отразяващата се във водите му слънчевата светлина. За наша радост, времете беше прекрасно и слънчево. И имахме късмета да видим дори дъга. И истински златна изглеждаше водата му. Истински Gullfoss.
Още един водопад ни беше приготвил денят. Водопадът Seljalandsfoss.
И тук официално се отказах да превеждам исландските наименования. Само при вида на наименованието на новия водопад разбрах, че тази битка е загубена.
А зад сложното и красиво име се извисяваше също така красив и висок водопад. Като централна фигура в цяла поредица от по-малки водопади.
Чудесен първи ден ни спретна Исландия! Само дето като шофьор и организатор, не преставах с една мъничка част от съзнанието си да мисля за предстоящата нощувка.
Нямаше много градове по пътя ни. Хотели още по-малко. Пък и изключително висока беше цената им. А нали икономични трябваше да са пътешествията ми, за да се случват, та бях подбрала единствената възможност за нощука. Хем не така скъпа, хем не отдалечаваща ни от следващите природни чудеса.
И хубаво изглеждаше дървеното бунгало на страницата в интернет. Но тук, на живо, как ли щях да го намеря?! И затова е чуден острова. Само въведох адреса в навигацията и паркирах по нея пред едно от единствените две бунгала в цялата окрестност. Нищо друго. Само две бунгала. И ме заведе навигацията не до местността по принцип, и не до грешното, а до точното, до нашето бунгало. Имах чувството, че живея в добре режисирано реалити.
Слязох и бръкнах в пощенската кутия. Там ми беше написал арендаторът, че ще остави ключовете. И да, в средата на нищото и в настъпващата нощ, в ръцете ми се оказаха ключове. И просто отключих и влязохме.
Точно така си представях нощувките в Исландия. Дървени и прости. Насред планината, до водопадите. А за да е най-пълна картинката, бунгалото ни беше в подножието на вулкана Eyjafjallajökull. Онзи вулкан със сложно име, пепелта от чието изригване затвори въздушното пространство на цяла Европа през 2010 година.
Вълшебен завършек на първия ни вълшебен ден.
