Събудихме се на другата сутрин и ни посрещна близкия хълм с шапка от сутрешна мъгла.
Добре наспани, тръгнахме към нови приключения.
С водопад приключихме вчерашния ден, с водопад си беше редно да го отпочнем. Както се оказа, Исландия изобилства от предложения в тази насока.
Най-близо и най-по път ни беше водопадът Skógafoss.( Скогафос)
И не по-малко величествен беше той от вчерашните си братовчеди.
Оказа се един от най-големите водопади в страната, с ширина 25 метра и пад на водата от 60 м.
И не стига че красив, ами и легенда си имаше водопада. А според нея, първият заселник на викингите в района, Sirasi Thórólfsson, заровил съкровище в пещера зад водопада. Години по-късно местните жители открили сандъка, но го изпуснали в дълбоките води. Успели да хванат само пръстена, отстрани на сандъка. И го дали на местната църква. Така до скоро старият пръстен бил част от църковната врата. А днес се намирал в музея Skógar.
В дясно на водопада видяхме пътека. И тръгнахме по нея. И ни изведе тя над водопада. А под пръските му си течеше бавно и спокойно река Skóga.
А по пътя видяхме нещо интересно. Къщички, сякаш в самите скали. А покривът покрит със зелена растителност. И други такива покриви срещахме. По-късно разбрах, че това са типичните исландски стари торфени къщи. Не намерих, обаче, кого да попитам за смисъла на покриването на покривите и стените с мъх. Нали уж растителността задържа вода. А идеята на покрива е да я отвежда. Явно, за следващо пътешествие остана този въпрос.
А сега се насочихме към селището Вик. Най-южно разположеното селище на Исландия, на 180 км югоизточно от Рейкявик. И най-влажното място в цялата страна.
Това ни беше и първото населено място извън Рейкявик.
Докато приготвях програмата, четох, че е град. Няма да забравя как мислех, че поне половин ден ще трябва да му отделим. Да го разгледаме все пак, пък и кафе да пием в някое заведение.
Тези планове обсъждахме с останалите, докато наближавахме. Тъкмо се чудихме дали пък ще ни е достатъчен само половин ден и спрях автомобила на хълм преди селото. Погледнахме наляво, погледнахме надясно. Спогледахме се и попитах:“Разгледахме ли го?“. Излишно е да казвам, че само утвърдителни отговори получих.
Не само че беше село. Ами и мъничко. Буквално няколко къщи имаше в границите му. Сгушени сред зелените хълмове.
Другото, което виждахме навсякъде, бяха дървените къщи. Може би под дъсчената ламперия и да имаше друг материал. Но бяха малки и основно едноетажни. Имайки предвид, че се случихме там лятото и се движихме с леките си зимни якета, не можех да не мисля за студа през зимата. Каква изолация трябваше да имат тези колиби и с какво ли ги топлеха? И как изобщо живееха тези триста души сред големия сняг по няколко месеца в годината?
А през 2010 година селото било засегнато и от вулканична пепел при изригването на онзи същия зловещ вулкан Eyjafjallajökull.
Днес всичко изглеждаше наред.
А зад селото се простираше Атлантическия океан. С най-черния плаж, който бях виждала. И противно на очакванията ми, именно този черен плаж бил приет за един от десетте най-красиви плажове на Земята през 1991 г. от американското списание Islands Magazine.
Черен бил цветът на базалтовия пясък. Отново той бил виновникът за високата влажност.
Мистичен беше плажът. Черният пясък беше заобиколен от черни скали. На практика, струпване на базалтови колони в морето. И дотам мистичен беше видът им, че никак не се изнанадах на наличната легенда. Не били колони те, а тролове. Вкаменени от слънчевата светлина, неуспели да изтеглят лодките си на брега.
Вече започвахме да свикваме със странностите и магията на острова.
Сменили няколко пъти реалността, пристигнахме в следващото село. Kirkjubæjarklaustur (Киркюбеджарклаустур). Мога да обявя викторина по правилно произнасяне. Или просто по произнасяне. При която за обявяване на победител, и самото произнасяне на местните наименования би било достатъчно, без значение дали е правилно.
Явно и за местните името идва малко вповече, та честичко го наричат просто Клаустур.
А в буквален превод дългото наименование означава „манастир на църковната ферма“. И идва то от дълбините на вековете.
Историята повелява, че още преди времето на първото скандинавско селище в Исландия, тук живеели ирландски монаси. От 1186 г. до 1550 г. изградили те в планинската част над селото манастир на бенедиктинските монахини, наречен „Абатството Киркюбджаяр „.
Много легенди имат местните за старите монаси. Най-много ми хареса легендата за „Огнената проповед“. Произнесъл я пасторът на местната църква по време на изригванията на вулкана Лакагигар през 1783. Така пламенна била тя, че спряла потока на лавата и селото било пощадено.
Днес селото било важен център за фермите в региона. А ние успяхме да го разгледаме за няколко минути от близкия хълм.
За ентусиастите, ледникът предлага маршрути за катерене и най-вероятно, незабравими гледки.
Ние го снимахме само отдалеч. И продължихме към черешката на деня и, може би, на цялото ни пътешествие.
Ледената лагуна Jökulsárlón (Йокулсарлон).
Едно от най-дълбоките езера в страната (180 м). А във водите му плават стотици синкави парчета лед. Не можех да повярвам, че съм там. Че съм аз. Онези езера с плаващия лед! И аз бях на брега и ги гледах. Парчета лед имаше и на самия бряг.
Толкова е невероятен целият остров и така прекрасно – странни са природните му забележителности, че никак не бих могла да определя коя ми е харесала повече. Но тук, пред парчетата лед, определено се чувствах късметлийка. Че съм дошла. Че съм видяла.
За жалост, цялата тази красота има малко тъжно обяснение. Ледените парчета са отчупени от постоянно отдръпващия се ледник в близост. И расте езерото с бясна скорост. Само от 70-те години на XX век до сега размерът му е увеличен близо 4 пъти.
Поседяхме колкото можахме на брега. Духащият леден вятър обясняваше агрегатната форма на ледените блокове около нас. И в крайна сметка ни отправи към колата.
С напълнени с красота души се отправихме към следващата си нощувка. Този път не само в град, ами в пристанищен.
Пристанищния град Höfn (Хофн). А вятърът духаше все така мразовито. За местните си беше лято и те се разхождаха по потници. Един смелчак беше нахлузил дори джапанки. Ние пък мръзнехме под качулките на зимните си якета, но стоически обикаляхме по улиците на града.
А където крайбрежие, там и омари. Оказа се, че Хофн бил известен като столицата на омарите на Северна Европа.
И в кръчма на брега влязохме. Със супа от омар да се поглезим. А и да се стоплим, че ни беше надухал добре северният вятър.
За да съм честна, топло в кръчмата не беше. Нали лятото при тях случихме, нямаха отопление. А тяхното лято се усещаше като нашата зима, или поне късната ни есен. Не беше и уютно някак. Други са си нашите кръчми. Тази беше по исландски сурова. Дървено хале и маси по стените. Това на втория етаж. А значително по-уютният първи етаж си пустееше сам и без хора.
