Антананариво (Antananarivo) – столицата и най-големият град на Мадагаскар. Не му обърнахме никакво внимание в началото на пътуваето ни. Побързахме да хванем по националния път Rn7 и да стигнем до южното крайбрежие на острова. И ето че вече се върнахме. Зад гърбовете ни останаха националните паркове и океана. И дойде време да обиколим Антананариво.
И започнахме обиколката. А аз ще започна с наименованието. Още докато организирах пътуването и си пишехме с бъдещия ни екскурзовод, се случи смешна странност. Аз го питах за „Антананариво“, той ми отговаряше за „Тана“. И нали притеснена, че все нещо може да не се разберем от такова разстояние, настоятелно му писах „Ама ние не Тана, Антананариво искаме да посетим. Пък ако е толкова интересна тази Тана, ще я видим и нея“. Това пък събуди неодумение у водача ни. И се разбрахме най-накрая. Оказа се, че все за едно и също нещо сме си говорили.
Антананариво е официалното съвременно наименование на столицата на Мадагаскар. Наричали я Тана в колонизаторските времена. Така и останала в народната памет, а и по-кратко все пак. Та, местните си знаят столицата си именно като „Тана“.
И ако се върнем назад в историята, не винаги Антананариво е бил столица на острова. И не винаги се е наричал така. А причината е, че не винаги е съществувала една единствена държава на него. Множество племена, организирани в множество кралства, деляли територията му. Доста по-късно бил създаден градът Антананариво и то като столица на хората от народността Мерина.
А съществувало преди това на същото място селище под друго име, а именно Аналаманга ( Analamanga ). „Синя гора“ означавало наименованието на диалекта на централните планини на мадагаскарския език. Синьото пък било символ на красотата. Та, може да се преведе наименованието на старото селище и като „красива гора“. Създаден бил Analamanga от общността на хората Вазимба (Vazimba), които били и първите обитатели на острова според останалата устна история.
По-късно на същото място дошъл от югоизточното крайбрежие крал Андрианяка (Andrianjaka)-(1612–1630), заедно с хората си от общността Мерина. Харесало му мястото за столица. И разположил гарнизон от 1 000 войници, за да превземат и охраняват успешно мястото. И успял да изгони жителите на общността Вазимба от село Аналаманга. И основал на негово място град. А се случило това според устната история, около 1610 г. Тогава и провъзгласил кралят град Аналаманга за своя столица.
Възкачил се след това в историята на трона в Аналаманга крал Андриамасинавалона (Andriamasinavalona (1675–1710). Той и преименувал града на „Антананариво“. „Град на хилядата“ означавало наименованието („Танана“ – град и „Риво“- 1 000). А му го дал кралят в чест на войниците на предшественика си, крал Андрианяка. Именно 1 000 били те. И именно те и превзели градът някога.
А изграден е днес градът на огромна площ.
„До края на управлението на крал Андриамасинавалона, до 1710 г. градът служил като столица на Кралство Имерина. Разделило се след това кралство Имерина на четири враждуващи квадранта. А Антананариво станал столица на южния квадрант. Така било до 1794 г., когато крал Андрианампоинимерина от Амбохиманга превзел провинцията и я възстановил като столица на обединеното кралство Имерина, поставяйки съседните етнически групи под контрола на хората Мерина. Тези завоевания продължили при сина му Радама I , който в крайна сметка контролирал над две трети от острова, заради което той бил смятан за крал на Мадагаскар от европейските дипломати.“
Антананариво останал столица на острова, когато обединеният Мадагаскар бил колонизиран от французите през 1897 г. Именно те му дали далеч по-краткото ноименование Тана.
Останал столица Антананариво и след обявяването на независимостта на Мадагаскар през 1960 г. Тогава и върнали местните старото му дълго наименование. И се превърнал в най-големия град на островната държава.
И истински голям бе градът. А тесните му улици и натовареното движение превръщаха влизането и излизането в и от града в истинско предизвикателство. И отнемаха по около два часа в посока. Мъдро бях резервирала хотел на три минути с кола от летището, та поне за полетите си не се притеснявахме.
Сред тях бе и езерото Ануси (Anosy lake). Изградено било някога за генериране на хидравлична енергия за промишленото производство. И почти в самия център на големия град разлива водите си, като същинско водно сърце. Така го приемали древните и изградили над него стария кралски дворцов комплекс. Така го приемат и днешните столичани. И го превърнали в любимо място за посещение. А в центъра на централното езеро издигнали паметник на участниците в двете световни войни.
Намира се градът на 1 280 м надморска височина в центъра на острова. Тази височина го дарила с титлата „най -високата национална столица по надморска височина сред островните държави“. Тази височина спомогнала и за особения климат на столицата. А се характеризира той с преобладаващо облачно и дъждовно време. Може в останалата част на острова да грее слънце и да мори влажна жега, в столицата е хладно и дъждовно. И го изпитахме на свой гръб и ние.
В подножието на хълма бе и старата сграда на съда. Изградена в стила на античните гръцки сгради, в нея се осъществявало някога съдопроизводството. И честичко на смърт осъждали виновните. При това престъпленията, за които се предвиждало смъртното наказание започвали от кражба. А се изпълнявало наказанието или чрез приемане на отрова, или чрез отрязване на главата на осъдения. И не свършвало с това наказанието. Виновният умъртвявали, а семейството му превръщали в роби.
Твърде жестоко ми се стори за нашите разбирания. Но такива били хората някога. Сурови и категорични.
В централната част на града се намирали цели 21 дипломатически мисии и централите на много национални и международни фирми и неправителствени организации. А сградите на университети, нощни клубове, места за изкуство и медицински услуги били повече от всеки друг град на острова.
Изобщо, централната част на Антананариво имаше вид на средностатически небогат град. За жалост, не бил така безопасен районът, особено за чужденци. И не се съгласи водачът ни Рина да ни пусне на обиколка дори под неговия надзор. Та си останахме със снимки из-зад прозорците на буса ни.
Населението на столицата наброявало около 1 300 000 жители. А заедно с околните градски райони достигало до 3 000 000. При това имало представители на всичките осемнадесет мадагаскарски етнически групи. Прибавяли се към тях и жители от китайски, индийски, европейски и друг произход. Всъщност, именно индийците били най-замогналите се хора в Мадагаскар по думите на Рина.
Дали е вярно, не бе така важно. Етническото разнообразие на малгашите ги беше превърнало в изключително красиви хора. И не се уморявах да улавям красотата им с фотоапарата си.
И не само красиви, усмихнати бяха малгашите. Приветливи и дружелюбни. Случихме на неформална репетиция на детски хор. Разположил ги бе учителят на стълбите на затворен дворец от миналото. И упражняваха децата песните си. Капчица смущение не предизвика появата ни. Напровит,само ги приближихме и ни замахаха приветливо. Спряха песента си и нова започнаха в наша чест. И се усмихваха и позираха пред камерите им. Седнахме за малко и ние сред тях. Истинско удоволствие бе красивата музика насред стръмните улици на стария град. И чудесно извинение за кратка почивка.
И, разбира се, минерала хибонит. Изключително рядък, той се срещал само във висококачествените метаморфни скали на Мадагаскар. Наречен бил на френския златотърсач в Мадагаскар, Пол Хибон. Именно той и открил камъка през юни 1953 г. Изпратил колет с проби от него на свой сътрудник, а след това и в лаборатория „Labratoire de Minéralogie de la Sorbonne“ в Париж, Франция. Там и го разпознали като нов, непознат минерал и му дали името на откривателя си, „хибонит“.
