Градчето Ифати и курортното място Мангили в Мадагаскар.

Разгледахме вчерашния ден Тулеар. Колкото и да ни се  искаше, не намерихме условия за плажна почивка в Тулеар. И тръгнахме на другата сутрин към следващия океански курорт, Ифати. Взе ни шофьорът малко по – висока цена. Платиме му 250 000 ареали за наема на автомобила му, за неговото шофиране и горивото. Но все пак Ифати бе на 30 – ина км от Тулеар. А и цял ден щеше да прекара с нас.

Взехме отново Иглес и тръгнахме.

Преминахме по моста на река Ambolokira. Онази, която взела в жертва младата девойка и преместила водите си.

Преминаха с нас и стадо зибу.

А след като излязохме от Тулеар, напълно различен стана пътят. Гладко покрит с асфалт. Че чак и място за тротоар бяха оставили по краищата.

Само дето селата, покрай които минавахме, не бяха променили къщите си. И същите сламено – бамбукови колиби срещнахме.

А някои от тях, дали от бедност, или в израз на криво разбран прогрес, бяха заменили проветривите слама и бамбук с ламарина. Само дето не бе променил Слънчо интензитетът си на греене и дори не ми се мислеше какво се случваше със стопаните им под вечно нагретия метал.

Преди да стигнем до Ифати, отидохме до океанския курорт Мангили. Това било плажното място на Ифати, според обяснението на Иглес. И съвсем като плажен курорт изглеждаше Мангили. Или поне на фона на видяното до сега.

Промени се изгледът още от самия път. Ограждаха го далеч по – туристически заведения и търговски сергии.

Симпатична тясна бамбукова пътечка ни отведе към плажа.

А там се откри съвсем плажно туристическа ситуация.  И  заведения имаше на самия плаж,  и една идея по – облагородена бе плажна ивица.

Красиви палми красяха пясъка и създаваха на фона на океанските вълни усещане за истинско плажно място.

А пред тях се ширеше Индийският океан.

Само дето усещането  за място за плажна почивка не успя да просъществува дори няколко минути. Буквално  веднага бяхме наобиколени от цял куп просещи дечица. Прибавиха се към тях и продавачите на какво ли не. Трудно успяхме по няколко снимки да направим, а не можех да си представя как можехме да легнем и да се печем. Явно не бе все още познато плажуването според европейските ни представи.

Въпреки че според разкази на приятели, които бяха на острова преди десетина години, именно в хотел в Ифати били останали. И прекарали три много спокойни плажни дни. Че дори се и гмуркали със шнорхел.

Всъщност, разходка с кану и гмуркане и на нас ни предложиха онзи ден, но някак прекалено ни притесняваха наобиколилите ни местни с настоятелните си претенции. Дали преди е било различно, или отминалата пандемия се бе отразила твърде негативно на местните? На няколко пъти ни спомена водачът ни, че сме едва ли не първите туристи след пандемията.

Разсейваха  напрегнатата обстановка единствено красивите усмивки на децата. По-големите бяха впрегнати вече в семейния бизнес и разнасяха легени с плодове за продан по главите си.

На други още разрешено бе детството и танцуваха и играеха в пясъка.

Направихме по няколко снимки и така ни притиснаха деца и продавачи, че приключихме набързо с плажа и продължихме към Ифати.

А намираше се селото встрани от пътя. Хванахме пясъчен път и навлязохме в солени океански полета.

И се оказа Ифати твърде далеч от представата ни за океански и курортен град. Малки сламени къщички на брега на Мозамбикския проток и познатото ни бедно ежедневие.

А съвсем до къщите бяха подредени рибарските лодки.

И се връщаха от риболов рибарите. Тежки бяха лодките. И цяла компания мъже носеха една лодка.

А децата се мотаеха около бащите си и се готвеха да поемат занаята.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език