Разгледахме вчерашния ден Тулеар. Колкото и да ни се искаше, не намерихме условия за плажна почивка в Тулеар. И тръгнахме на другата сутрин към следващия океански курорт, Ифати. Взе ни шофьорът малко по – висока цена. Платиме му 250 000 ареали за наема на автомобила му, за неговото шофиране и горивото. Но все пак Ифати бе на 30 – ина км от Тулеар. А и цял ден щеше да прекара с нас.
Взехме отново Иглес и тръгнахме.
Преминахме по моста на река Ambolokira. Онази, която взела в жертва младата девойка и преместила водите си.
Преди да стигнем до Ифати, отидохме до океанския курорт Мангили. Това било плажното място на Ифати, според обяснението на Иглес. И съвсем като плажен курорт изглеждаше Мангили. Или поне на фона на видяното до сега.
Промени се изгледът още от самия път. Ограждаха го далеч по – туристически заведения и търговски сергии.
Само дето усещането за място за плажна почивка не успя да просъществува дори няколко минути. Буквално веднага бяхме наобиколени от цял куп просещи дечица. Прибавиха се към тях и продавачите на какво ли не. Трудно успяхме по няколко снимки да направим, а не можех да си представя как можехме да легнем и да се печем. Явно не бе все още познато плажуването според европейските ни представи.
Въпреки че според разкази на приятели, които бяха на острова преди десетина години, именно в хотел в Ифати били останали. И прекарали три много спокойни плажни дни. Че дори се и гмуркали със шнорхел.
Всъщност, разходка с кану и гмуркане и на нас ни предложиха онзи ден, но някак прекалено ни притесняваха наобиколилите ни местни с настоятелните си претенции. Дали преди е било различно, или отминалата пандемия се бе отразила твърде негативно на местните? На няколко пъти ни спомена водачът ни, че сме едва ли не първите туристи след пандемията.
Разсейваха напрегнатата обстановка единствено красивите усмивки на децата. По-големите бяха впрегнати вече в семейния бизнес и разнасяха легени с плодове за продан по главите си.

