Океанското градче Тулеар в Мадагаскар.

Дойде в 8.00ч на другата сутрин уговореният шофьор, платихме му уговорените 200 000 ареали. Взехме по пътя рецепционистът ни Иглес и поехме по курортния град Тулеар. Останало бе и наименованието му „Толиара“ от френските колонизаторски времена.

И същите многоцветни рикши ни  заобиколиха отвсякъде. Управляваха ги само колоездачи. Нямаше такива, теглени от човешка сила, както в централната част на острова, та гледката бе само приятна.

Особено колоритни бяха междуградските автобуси, натоварени до невъзможност с багаж.

Минавахме по улиците на града и гледах из-зад  автомобилните прозорци обикновения бит на хората. Не бе така потресаваща беднотията като в района на Ранохира. Заместени бяха бамбуковите колибки с едноетажни тухлени къщи.

И явно в центъра на града пристигнахме. Станаха сградите високи, а улиците облагородени и прави.

Появи се  дори и дискотека.

Появи се не след дълго и Университетът. А представляваше множество ниски блокове с академични зали.

Имаше и  няколко доста големи постройки. То ли аули, то ли експериментални някакви зали.

А съвсем до академичните сгради изградена бе и високата сграда на университетското общежитие. И накацали бяха по терасите му младите студенти.

И тъкмо свикнахме с по-съвременните сгради, с едно навиване на волана надясно, рязко ни върна шофьорът ни в прашната действителност. И подкара джипа по пясъчен неравен път.

И се заредиха отново малки едноетажни къщички. Но все пак тухлени.

А покрай пътя от пясък издигнаха се прътове от бамбук. И маркираха те празни пространства.

И обясни ни Иглес, че започнали да осъзнават местните положителностите на океана. И закупували земя. За това им стигали парите. А някога, когато други съберат, възнамерявали да строят на закупената земя то ли хотели, то ли къщи за гости. Започнали да идват хората от планините и да остават на почивка със семействата си. Идвали все повече и чуждестранни  туристи, та назряла нуждата от използване на крайокеанските имоти. Но бавно се случвали нещата. И на места само до сламени колиби го бяха докарали хората.

Напреднал бе само един предприемчив младеж. Да забогатее бързо  бе решил. И подредил бе камъни насред пътя. Така добре ограничаваха достъпа, че не бе възможно да премине дори за джипа.

И проведоха разговор с шофьора ни на висок тон, но не отстъпи младежът с камъните. Настоя  данък преминаване да му платим.  И плати му дребна сума шофьорът, и махна камъните младежът. Докато се върнем, отново ги бе натрупал и повтори се упражнението.

Но, засега до пясъчната ивица ни спря шофьорът и боси пясъка нагазихме. А така широка бе тя, че едвам океана се забелязваше в далечината. Широк и напълно неизползван плаж.

И его го Индийският океан. В частта му на Мозамбикския проток.

Вървяхме по безкрайния пясък и не можех да повярвам как няма нито дори една будка с безалкохолни, или поне два чадъра.

И видях една дама с бохча на главата. Приближи океанските води и от бохчата спретна набързо заслон от 4 колчета и шал. И нареди под навеса съдове, предполагащи да съдържат някакви напитки. Значи, може и да дойдеше някой все пак.

А засега идвали местните в понеделник на Великден и си правели пикник със семействата.

В останалото време не обичали плажа. Не обичали да ги пече Слънчо и се криели от лъчите му. И не им било ясно това желание на белите на същите тези лъчи да се излагат.

Но че харесали белите океана и пясъчната му ивица, схванали. Идвали често снимачни екипи и всякакви рекламни клипове заснемали на пясъчните дюни. Затова и кръстили мястото „Дубай“.

А в края на безкрайната пясъчна ивица започваше също така безкрайна солена пустиня.

Излизали местните основно за риболов в океана. И тук, на самия плаж,  продавали до скоро уловената риба. Останала бе днес само старата пазарна постройка.

А рибата и уловът вече  до градските пазари   отнасяли рибарите.

И ние натам поехме, след като приключихме с туристическата си фотосесии. А бяха пазарите буквално навсякъде. На места направо на самия път продаваха стоката си.

Харесахме си и фурми. И без никаква добавена захар ги предлагаха хората, а бяха сладки достатъчно.

Нас ни отведе Иглес в по-организиран пазар. И навлязохме направо сред сериите. Продаваха на тях всякакви плодове и зеленчуци. Избрахме си ние манго и малко бананчета.

Не само плодове продаваха на пазара. Пилета и кокошки в прясно-живо състояние се мъдреха под специалните плетени клетки.

Има неблагоразумието Сия да раздаде няколко манго на околните дечица. И не се оказа това   от най-добрите идеи. Мигом ни наобиколиха малки и големи и започнаха да ни потупват по ръцете, показвайки ни как искат нещо. И така много станаха, че се почувствахме обградени отвсякъде и побързахме да се върнем към джипа.

А пътьом подминахме и пазарните гостилници. Няколко тенджери на открито, кът с прибори и съдове за хапване и пейка, или столчета пред тях за посетителите.

Напуснахме града и се отправихме по пясъчния път към местната забележителност. „Фигами“ бе наречена и представляваше мини гора с бели причудливи дървета.

И нямаше как такава гора без легенда да се размине. И ето я и нея:

Минавала във старите царски  времена река насред днешната гора. И всеки път по време на дъждовния сезон заливала домовете и посевите. И уморили се хората. И съвет потърсили при местния шаман. И казал им той, че жертвоприношение ще трябва да направят. Но не искала реката ни растение, ни животно. Човешка трябвало да бъде жертвата. И не само че човешка, а на младо момиче, между 8 и 15-годишна възраст.

И избрали селяните девойка на 12 години. Затворили я жива в голям съд за готвене и заровили съда до бреговете на бурната река. Загинала девойката мъчително. И приела реката жертвата. И преместила водите си. И повече никога не притеснила селяните.

А на мястото на заровената девойка израснало първото бяло дърво. И чудно красиво било то. Взело красотата на момичето. А ако се случило кората му да наранят, кръв потичала по дървеното стебло. Постепенно и други дървета израснали около него и образували бялата гора.

И днес под защитата на правителството била тя. А ключовете за входа й пазела блага местна женица. Дойде и ни отключи. И помоли ни да си събуем обувките. Свещено било  мястото и боси към дърветата пристъпихме.

Посещавали го често и местните. Бездетни жени идвали помощ да търсят от девойката, дадена в жертва. Не помагала само за това тя. Всякакви желания отправяли хората. А за да подпомогнат изпълнението, дар оставяли някакъв хората. Такъв, който на младо момиче би се харесал – парфюм, нещо сладичко, или пък някакъв грим. В краен случай, и алкохол вършел работа.

Извършихме и ние свещения ритуал.

A на следващия ден, когато тръгнахме към Ифати, видяхме преместилата се река Ambolokira. Разляла бе водите си на широко и вливаше ги в океана.