След няколкодневно пътуване пристигнахме най-после в Тулеар. Зад гърба ни бяха останали националните паркове Раномафана, Анджа и Исало. И мислехме в Тулеар да останем няколко дена за океанска почивка на плажа.
И установих колко погрешни са били очакванията ми. А те се повлияха от първоначалните ми разговори с моя позната, живееща от години в Мадагаскар. Споделих й, докато подготвях програмата, как искаме да обикаляме около седмица в Мадагаскар, а след това да отидем за няколко дни до Занзибар и да останем там просто на почивка с плаж, слънце и океан. И каза ми тя да не разкарваме излишно, защото имало и в Мадагаскар подобни места за морска почивка. И Тулеар ми посочи като един от вариантите. Другият беше Ифати, до който планирах да отидем след Тулеар. А третият отпадна, тъй като макар че не беше така отдалечен по крайбрежието, не бе изграден до него път покрай морето. И немногото километри следваше да се преодоляват по дълъг път, навлизащ във вътрешността на острова.
И именно заради сравнението на Тулеар със Занзибар, очаквах истински добър курорт, пък макар и в Африка. И вярното в моите очаквания се оказа единствено „макар и в Африка“. Истински малък и прашен мадагаскарски град се оказа Тулеар, напълно съответстващ на съпътстващата ни досега обстановка.
Тук бяха и ниските къщички, но вече тухлени, а не бамбукови. Тук бяха бедните им жители. Тук бе и прашната пътна настилка. Имаше, обаче, и още нещо. Цели ята шарени рикши изпълваха пейзажа.
Не че не ми хареса шарената шумна обстановка. За да бъда честна, даже за прекрасно колоритна я приех. Само че напусна спокойствието душата ми. По план оставяха ни вечерта водачът и шофьорът ни. Трябваше да върнат буса в Антананариво. А ние, след като изкараме два дни морска почивка в „курортния“ град, с вътрешен полет щяхме да ги настигнем. И от Антананариво предстоеше да обикаляме из Централната част на острова. Само дето заобикалящата ни действителност никак не ми подсказваше да е безопасно сами четири бели жени да се движим два дена. Свикнахме с близостта на местните ни водач и шофьор и с безопасността, която ни предлагаха. Затова, първото нещо, което помолих любезния ни рецепционист бе да ни намери шофьор за следващите два дни и под неговия поглед да миткаме. Млад и образован се случи той и веднага откликна. Намери шофьор с джип. Само дето английски не говорил шофьорът. Ние пък не говорихме френски. И се случи, че на следващия ден чак на обяд му започвала смяната на рецепционистът. И предложи да ни придружи из нашето пътешествие. Нямаше как да стане по-добре! С благодарност приехме и спокойни към ключовете за стаите си посегнахме.
Взехме си довиждане с Рина и шофьора, пожелахме им лек път на връщане и да се срещнем отново в Антананариво и поехме към хотелските ни стаи.
А хотелът ни бе съставен от множество малки едноетажни бунгала. А между тях прекрасни озеленени алеи, предоставящи жадувана прохлада.
Благодарихме за добре стеклите се обстоятелства и се оттеглихме на заслужен отдих.
