Националният парк Раномафана в Мадагаскар – първи срещи с лемурите.

Изкарахме вече няколко дни в Мадагаскар и все за лемури си говорихме. Нали само тук живеели, по техните следи бяхме тръгнали. И ето ни на входа на Националния парк Раномафана, първият по маршрута ни. И се намира той на 400 км от столицата Антананариво по националния им път Rn7. Поради лошите пътища не бе възможно да достигнем за един ден, та бях разделила прехода в два дни. И спахме около средата му в Анцирабе.

Платихме по 60 000 ареали на човек за вход в парка. Отделно платихме  80 000 ареали общо на водача Адриан и поехме по гъстата растителност на джунглата. А заедно с водача още двама души тръгнаха с нас. „Съгледвачи“ ги нарекохме ние. А познавали те гората добре и знаели къде се намират лемурите. И вървяха пред нас и съобщаваха по телефона на водача ни накъде да се насочим. И се пъхахме ние в шубраците, които в конкретния случай представляваха какви ли не растения от буйната растителност на дъждовната гора. И насочвахме апаратите си към върховете на високите дървета. И се взирахме, и търсихме там някъде високо , ей, там, виждате ли го? И виждахме. Нещо топчесто и космато.

А докато чакахме сигнал от лемурите, срещна ни по пътя ни змия. Запищяхме ние по женско-европейски. То, братовчедки, ама нали като опасни в съзнанието ни живееха. И засмя се на писъците ни Адриан.  Увери ни, че никак не била опасна. И за да ни убеди в това, уви си я около ръката.

Повъртя я достатъчно дълго по китката си и я постави най-накрая на земята, държейки я за опашката. И цялата вибрираше, милата. А то, защото именно до опашката и възпроизводствените й органи се намирали и твърде били чувствителни.

Оставихме на мира змията и по мост преминахме  над бурната река.

И навлязохме сред буйната растителност на  Националния парк Раномафана (Ranomafana national park).

И се зае Адриан за същата тази буйна растителност да ни разказва. Вторична била джунглата. Успели древните да изсекат първичната напълно. И днес привнесени били дърветата от Индонезия и Малайзия. И не им трябвало много, благоприятен бил климатът. И бързичко се разрастнали и в доста гъста гора се бяха превърнали. Ходехме сред дървесния гъсталак и слушахме уверенията на Адриан, че била рядка гората, защото била вторична. А онази, първичната, която изсекли, била истински гъста. Гледах вплелите се едно в друго ниски и по-високи дървета и трудно можех да си представя по-уплетено-гъста ситуация. Но, нали местен, вярвахме на водача си.

А сред гъсто израсналите едно до друго дървета живеели  не само лемури, а и змии всякакви. И въпреки че някои от тях стигали до 10 кг, не били опасни.

Опасен бил паякът тарантула, но не било лесно да го срещнем. Срещахме на няколко пъти други паяци. Самите огромни, огромни паяживи бяха изплели. И като невидели паяци туристи, снимахме ли снимахме горките хайванчета.

Срещнахме съвсем внезапно и никак не чакано пиявици.

Загледах панталона на Сия пред мен и кърваво петно открих около задната част на  коляното й. Казах й, а тя в отговор собствения ми глезен посочи. И там подобно петно имаше. А ни бяха предупредили да се облечем с дълги дрехи. И въпреки това бяха успели да ни докопат гадинките. При това напълно безболезнено и неусетно се бяха настанили по телета ни. Ако не бяхме забелязали кървавите петна, така и не бихме разбрали за посегателството.

Видя смущението ни Адриан и побърза да ни успокои, че не само не било опасно подобно ухапване, но било и полезно. Нали навремето с пиявици лекували някои болести. И показа ни една и на неговата ръка впила зъбки.

Продължихме по гората и стигнахме до млад представител на бамбука. Не бивало да се пипа, че докато малък бил, косматичка била кората му и до сериозен сърбеж можела да доведе.

Множество дървесни гъби също видяхме по корите на дърветата. А едни от тях силно привлякоха вниманието ни. Особено  отровни били те и ги избягвали животните. Други пък ги използвали като форма на защита. Раждали малките си близо до дърво с такива гъби, знаейки, че другите животни ще избягват мястото. А така и децата си защитавали от нежелани посегателства.

В общи линии, много насекоми и пеперуди гледахме. А едно от насекомите не бихме различили без помощта на Адриан. На същинска малка клонка приличаше то. И напълно се сливаше с клонките между зелените листа. И с опитното око на израстнал след тези дървета, отмяташе Адриан листата и показваше ни малките гадинки.

И за да е забавлението пълно, и на бръмбар обърнахме внимание. Цял ден си стоял неподвижно на листото. Раздвижвал се чак вечерта. А освен с листа, се хранел и с лемурските изпражнения.

Ходехме от дърво на дърво и им гледахме гъбите. Най-после получихме телефонно обаждане от лемурите и тръгнахме в указаната от съгледвачите посока. И ето ги, високо горе по дърветата, бамбуковите лемури (Bamboo lemurs). За да бъда честна, само един техен представител успяхме да снимаме. И колкото и да чакахме, не се откриха другите. Явно бяха изпратили този, да се отсрамят пред туристите.

Наречени били бамбуковите лемури на основната си храна. 95 процента от храната им бил именно бамбукът. А в останалите 5 процента влизали горските гъби и плодове.

И имаше някаква мистика в диетата на бамбуковите лемури, останала неразбрана и до днес. Макар че не всеки бамбук съдържал цианид, бамбуковите лемури избирали растящите върхове на бамбука, които съдържали 15 мг цианид на 100 гр. Което си било сериозно съдържание на силната отрова.  И никак не успявали учените да разгадаят как успяват тези симпатични създания да детоксикират високите количества цианид в диетата си. И разказа ни Адриан, че забелязали хората му как слизат понякога лемурите на земята и хапват почва за пречистване на стомасите си. Само че доброто за едно  донасяло със себе си друго зло. Успявали, ядейки почва, да предотвратят отравяне с цианида на бамбука. Само че по време на същото това похапване напълно губели предимството си, осигул.рено им от високите дървета.  И, стоейки на земята, напълно беззащитни,  ставали уязвими за основния си враг – местно животно, наречено „фос“ и наподобяващо нещо като лисица. Не успяхме да го видим на живо, та слагам снимка от познавателно табло в парка.

За първи път описал бамбуковите лемури   от френският зоолог Изидор Жофроа Сен-Илер през 1851 г. Заради   малкия им размер, нарекъл ги той „Hapalemur“, което произлиза от гръцка дума, означаваща „нежен“. И нежни си бяха. Достигали дължина на телата си между  26 и 46 см и още толкова дълги  опашки. На тежест го докарвали до 2,5 кг.  Козината им била нюанси  на сиво-кафявата гама, която варирала в зависимост от вида. Бременността продължава  до 3 месеца и женската раждала едно до две мъничета в периода септември – януари. Кърмела ги   около четири месеца, а на двегодишна възраст  същите тези мъничета ставали напълно зрели. Продължителността на живота на бамбуковите лемури била до 12 години.

Бамбуковите  лемури живеели заедно в групи от три до пет животни, които учените оприличавали на  семейства. Комуникирали помежду си с различни звуци. Със звуци защитавали и територията си. Така предупреждавали за собствеността си останалите. А ако се случело да се срещнат все пак две групи, то встъпвали в бой.

А когато мирно си живеели, най-активни били бавбуковите лемури веднага след зазоряване, така че именно това е подходящия момент за посещение на парка. И именно подобни влажни гори предпочитали нежните представители на ендемичния вид.

Именно  в дъждовните гори се намираше и паркът. И влажността бе истински сериозна. И в съчетание с топлината превърна разходката в истинско предизвикателство. Затова, носете изключително тънки дрехи, макар и с покрити ръце и крака. А дамите да не забравят ластици за коса.

Ние пък завършихме разходката на място, от което се отваряше изглед към парка отвисоко.

Около два часа отне разходката ни из парка. И върна ни Адриан в началото. А там бе спретната експозиция от вещи на неотдавна обитавалите гората хора.

Съвсем до неотдавна живеели спокойно те наред с лемурите. И се приютявали в бамбукови колиби със сламени покриви. Само една стая имала къщичката. И на практика, никакво обзавеждане. Просто се прибирали в нея обитателите й за през нощта и спяли на пода.

Най-много си спрятали по едно мъничко огнище. Че да си приготвят храната. И затова били уникални сламените покриви. Не пропускали навътре дъждовете. А пропускали навън дима от огнището.

За да използват меда на пчелите, правели им нещо като кошери. Че в тях ценната храна да събират трудолюбивите пчелички.

За течности пък изработвали нещо като нашите гарафи.

Следобедът щяхме да разберем повече за живота на хората от района. А сега се прибрахме в красивия ни хотелски комплекс. Дълъг бе пътят. Много часове ни отне да достигнем до Раномафана. Много часове ни предстояха до следващата ни цел. А лемурите активни рано сутрин, тоест, тогава и парка следваше да посетим.  Заради това запазих две нощувки в хотела в Раномафана и доста добре и спокойно се подредиха нещата.

А хотелският комплекс представляваше множество малки самостоятелни бунгала, разположени сред прекрасна цветна градина.

А най-прекрасното бе големият открит басейн. Всъщност, два. Един малък, детски и един голям, за възрастни. И се откриваше невероятна гледка от басейна към заобикалящата ни планина.

Гледка се откриваше и към близкия водопад.

Спряхме до него на пристигане. И отделихме много време за туристическите ни фотосесии.

Спряхме за минути и до селището Раномафана. И повече не ни бе необходимо. Оказа се то съвсем мъничко. Изградено от малки едноетажни и едностайни бамбукови къщички със сламени покриви.

Почти толкова големи бяха и нашите хотелски бунгала. И преживяхме в тях първият ни  дъжд в дъждовните гори. И така силен бе той на моменти, че чак страх в душите ни загнезди. Добре де, съгласна съм, че в „rain forests“ се намирахме. Ама трябва ли да вали така?! Така силен и шумен бе дъждът, че дори не се чувахме. А леглата бяха твърде близки. Слава Богу, не продължи чак много дълго, та успяхме да отдъхнем от страха. А приятното ромолене в останалата част на нощта само създаде приятен фон за нощния ни сън.

Което ми напомня да споделя една важна за туриста особеност. Дори в дъждовния сезон, когато вали почти всеки ден, дъждовете започват обикновено следобед. Така че сутрините са оставени за всякакви туристически забавления на сухо.

И друга важна подробност при избора на сезона за посещение. Според думите на Адриан, в периода от май до  юни лемурите хибернирали, но пък птиците били активни. А ние посетихме Мадагаскар през януари. И заварихме лемурите бодри и дейни. Но пък птиците не бяха никак активни.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език