Разведе ни из националния парк Раномафана горският ни водач Адриан. И разбрахме много интересности за лемурите. И се оказа неговата история не по – малко интересна. Бил той от племето на днес наречените „горски хора“. А наричали се те „антанала“.
И също някога, именно в гората, днес превърната в парк, си и живеели. Насред дърветата във вторичната джунгла строяли къщите си. Тук живял и Адриан като съвсем малко дете. Показа ни и мястото на пазара. На това място във вторниците идвали хората някога. И извършвали обмяна на храна и всякакви блага.
Направи ми впечатление, че спомена Адриан, че вторична била джунглата. И ето ти причината. Изсякли някога истинската, първична джунгла хората от гората. Умишлено я сечали. Дърветата за огрев и готвене използвали. А освободените територии засаждали с ориз, основната им прехрана. И след като престанала поголовната сеч, израснали на старото си място нови дървета. Само че вече по-рядка се получила джунглата. Тя и бе наречена „вторична“.
Освен ориз, похапвали хората антанала също и лемури. Убивали ги със стрели, изстрелвани от фунии с уста. Намазвали върховете на стрелите с малко отрова – достатъчна, за да убие лемура, но не и да навреди на хората. 40 минути отнемало готвенето на месото и основно със сос го приготвяли. А от кожата си правели шапки.
Попитахме какъв вкус имат лемурите. На нищо познато не приличало месото им, каза ни Адриан. А имали „дълбоко горски вкус“.
–„Аааа!“, възкликнахме ние по туристически. Не че и представа си имахме от дълбоко горския вкус. Но свикнахме, че подобни възклицания радват събеседниците ни и започнахме да ги употребяваме по-често.
Днес приключили времената на свободния горски живот. Дошли съвременните природозащитници. И решили хората от правителството, че преди да бъдат изядени напълно, следвало да защитят лемурите. И взели няколко решения. Изселили на първо време горските хора антанала. И отредили им място на 15-ина километра от гората. А мъжете от племето, за да понесат по-леко промяната, натоварили с работа. Така и така познавали гората като себе си, направили ги горски туристически водачи. Обяснили им, че лемурите, които до скоро похапвали, представляват интерес за разните му там туристи. И ги убедили наместо да ги хапват, на туристите да ги показват. А срещу това и добро заплащане им предложили. И заживели, както се казва, всички мирно и тихо.
И както ни разказваше Адриан, минаха покрай нас няколко представители на древната народност. И не можах да се сдържа, помолих ги за снимка. И за радост, съгласиха се, та спретнахме си горска снимка с горските хора.
И така ми хареса контакта с тях, че попитах на свой ред Адриан дали пък не може така, само един поглед да хвърлим на селото на горските хора, онези, дето ги изселили. И оказа се, че с радост ще ни заведе. Но бедни били и трябвало да платим за посещението си. А местните дори местна храна можели да ни сготвят, ако не се притесняваме да я опитаме. Не само не се притеснявахме, ами с радост приехме поканата. Разбрахме се да платим 50 000 ареали за посещението на селото и по 20 000 ареали за обяда на човек. Обади се той по телефона в селото и ни каза, че в 15,00 часа ще ни отведе натам.
И ето че часът настъпи. И тръгнахме към селото с буса. Измина той 15-тте километра и ни стовари до малка пътечка.
И както едвам по тясната пътечка пристъпяхме, задминаха ни няколко жени от местните. До близкото село по пътя ходели и носеха покупки за ежедневието на съселяните си. Всъщност, така бедни били хората на гората, че купували единствено сол и захар. Останалото си произвеждали.
Пуснахме ги пред нас и закатерихме по стръмното нагоре.
Видяхме как се прави оризовото брашно и време бе и да го опитаме. Поведе ни Адриан към мястото за хранене. Нямало много време, ни бе казал, за сериозно готвене, така че пай от оризово брашно и кафе щели да ни черпят. Поля ни един от селяните отпред и ръцете си измихме. Че чак и сапун ни бяха оставили. И изобщо, спазваха хигиена местните, въпреки трудните за това обективни дадености.
Съвсем след малко дойдоха и нашите домакини. И се оказа, че както нямали, така бяха намерили време. И ни сервираха не само така желания боб, ами и ориз с касава. Внимателно и с подозрение опитахме. И се оказаха ястията на удивление вкусни. Хайде, бобът международно ястие, всеки ще го приготви. Но за касавата си трябвало истинско майсторство. Че ако малко неправилно се приготвила, оставала си и кисела, и горчива. И явно майсторки си бяха нашите готвачи, защото истински вкусна бе не така добрата на вид касава. А смесена с ориза, си беше истински угощение.
А към храната сипаха ни в малки метални канчета вода от сварения ориз. Помагала тя за доброто храносмилането на касавата.
Тъкмо се надпреварвахме да си изказваме похвалите и отново се появиха милите дами. Не ни се размина пая с оризово брашно. И бе прибавен към брашното единствено банан. И всичката хубавина бе увита в по няколко огромни листа от джинджифил.
И към пая пристъпихме с недоверие, но и от него останахме очаровани. И най-важното, от истински продукти бе сътворено всичко.
А към пая сервираха ни по чаша ароматно и истински мадагаскарско кафе. И отново в метални канчета, но тези бяха украсени с цветенце. Нали десертни, от десертния сервиз, ще рече.
Похапнахме си вкусно и засищащо и след много благодарности тръгнахме към следващата ни спирка. А тя бе посещение на царския палат.
Обхождах с поглед бамбуковите къщи наоколо и се чудих къде ли се намира така помпозно наречения палат. И не изпитва ли този крал неудобство някак си в палат да живее, когато хората му живееха в колиби?! А се оказа палатът царски именно една от тези бамбукови колиби, издигната насред селото.
Седна до него Адриан и ни приветства с добре дошли от името на царя. Преведе ни Адриан, че се радва царят, че сме негови гости и очаквал въпросите ни. А за да тръгне приказката, почерпи ни с по едно канче местен ром от захарна тръстика. На жива ракия си мязаше мадагаскарският ром и на мирис, и на вкус. А от половинлитрова бутилка се почерпиха и по-възрастните селяни. Скромни бяха в пиенето, след всичкото черпене, около остана половината бутилка.
И заваляха въпросите ни. И започна царската приказка.
Отдавна си била република Мадагаскар. А местните царе останали. И вместо да се опитват да обясняват на хората необяснимото и как нямало вече да имат цар, ами щели да им слагат кмет, признало заварените царе правителството като носители на местната власт. И точно като кметове го играели, само дето по наследство се предавала титлата. И не зависело наследяването от пола на наследника. Ако ли пък живи деца не оставял починалия цар, събирали се хората от общността и нов цар си избирали. И внимавали да е благ, с добър характер и най-важното, миролюбив. Така и възпитавали престолонаследника си царските родители – да изслушва и да помага на поданиците си. А привилегиите си и малкото пари, които събирали от хората си, използвали да изучат бъдещия цар, че истински да бъде полезен на народа си.
Събирали се на свой ред веднъж годишно местните царе и решавали въпросите на местната власт.
А бил нашият домакин цар по наследство. Напуснал родното си село като малко момче. И да се изучи в града отишъл. А след като се изучил, тръгнал по страната и работел като учител. А когато починал баща му, старият цар, завърнал се наследникът и трона си заел. И си царствал от тогава.
А бил като цар полигамен. И няколко жени си имал. И в техните къщи живеел периодично. И само за него била предвидена подобна привилегия. Не било същото допустимо за поданиците. И не само че за една жена се женели, ами и доминантна била тя в семейството. Затова се радвали хората, когато момиче се роди. Защото жената била пазителката на къщата.
А започвала сватбата при царя. Той трябвало да разреши брака. И ако била волята му, давал на младите своята благословия. И отивали те щастливи в църквата. И там се извършвало бракосъчетанието.
Издигната бе църква в началото на селото.
А след бракосъчетанието колели родителите – сватове зибу и нагостявали цялото село. И това било едно от трите празненства, при които зибу се давало в жертва.
След сватбата, най-естествено бебе се появявало. И помагали при раждането жените от селото. Че в болница да се отиде било скъпо. А бедни били хората. Пък и родилките твърде млади, така че рядко се стигало до неприятност.
Малко след раждането наставал вторият празник, който изисквал ядене на зибу. Обрязването. В голям празник го превръщали местните. А било то наложено поради горещия и влажен климат. Така избягвали зарази и възпаления.
Мятала младата майка бебето на гръб и така го отглеждала докато проходи. А като станело на 5 години, пращали го родителите, които имали възможност за това, на училище. И такова бе построено в началото на селото. При това съвсем ново. Отнесло старото последният циклон. И идвали в училището децата от цялата околия.
До 5 клас учели децата в селското училище. А след това тези, чиито родители можели да си позволят, продължавали обучението си в градовете. И така до 20-тата си годишнина учели. А вече университетът твърде скъпо излизал. И нямали в селото студенти.
Нямали пари хората и за друго. За лекарска помощ. И се лекували с билки и стари народни практики. А ако се наложело все пак „на доктор“ да ходят, имало такъв в близкия град. И му носели храна наместо пари. Това имали, това давали.
Третият повод зибу да ядат било погребението. Философски се отнасяли към смъртта селяните, не правели драма. А колели в жертва зибу, похапвали месото му и го запивали с ром от захарна тръстика. И превръщали събитието в празненство. Всъщност, нямали зибу за всяко погребение и често без него минавали. Но когато се случело царят да почине, коленето на зибу било задължително. А на мястото на царския гроб издигали паметен камък.
Показа ни такъв Адриан в гората сутринта. От времето, в което още там си живеели хората на гората.
А докато е жив, решавал царят всякакви селски и битови въпроси. При него идвали селяните за разрешения и съвети. Той бил изпълнителят и на съдебната власт. Рядко се случвали престъпления в малката общност. Но когато ги имало, разглеждал царят казуса. Той определял и наказанието. А то се изразявало в обществено полезен труд. Нямало затвори, а и излишна храна за затворниците. Затова работели виновните. При това, най-тежкото наказание било работа в полза на общността 10 – 15 години.
Царят решавал и съдбата на останалите сирачета. Той определял при кое семейство да отидат. И ги отглеждали членовете му с помощта на хората от селото. Случвало се да ги дадат и за осиновяване. Но гледали да са на близки хора, че да не се отдалечават от средата си.
А важен бил царят не само за селските си поданици. От него зависело осъществяването на правителствените проекти по места. И се поддавал той понякога на увещания, включително и материални. Въпреки че освен за да изучи децата си, просто не виждахме за какво би похарчил някакви пари.
Дадохме му и ние пари в края на срещата ни, така ни научи Адриан. И след общата ни снимка, подаде му всяка от нас по 10 000 мадагаскарски ареали в равностойност на около 2 долара и половина. Прие ги той с дясната си ръка, докосвайки с лявата дясната малко над лакета. Ръкувахме се и с нови благодарности напуснахме двореца.
Излязоха след нас и селяните. И на малката поляна пред царския палат ни посочиха да застанем. Обещали ни бяха в началото танци. Посрещна ни още в началото на селото царският син. За имената ни попита. И на всеки един се представи с думите: „Маршал, ръководител на танците“.
Включиха се след малко и момичетата и запяха с нежни гласове.
Приобщи и нас Маршал към края. Връчи на мен и на Мира по една танцувална пръчка и ни вкара в танцовия ансамбъл. Не бяха сложни стъпките и с лекота с децата затанцувахме. Помислих си дали да не им изтропкаме една ръченица, или пък „Джангурица“ накрая, да им покажем истинските ритми. Но, на гости бяхме, благодарихме за танца. Дадохме и на танцьорите по 10 000 мадагаскарски ареали. За още толкова закупихме си по едно герданче от царевични зрънца от малките майсторки и с много усмивки и благодарности тръгнахме по пътеката извън селото.
А там, отдалечени на разстояние от бащините къщи събрали се бяха поотрасналите младежи. И под прикритието на падащия мрак опъваха цигарени фасове.
Зазвуча в съзнанието ми песента „…хора са те като всички нас..“. И покрай зелените оризови поля поех след групата към буса.
