Тръгнахме на другия ден по дългия път към Ранохира. Там се намираше един от големите паркове на Мадагаскар, Исало парк. Не бе така дълъг пътят. Само 350 км. Но цели 6-7 часа се предвиждаше да го преодоляваме.
И изненада ни приятно Рина. Каза ни, че друг парк имало по пътя. Котешките шарени лемури живеели в него. Хем по – лесно и на хората се показвали. Не бил той национален, а общински. Затова и информация за него не бях намерила. И затова е ценен местният водач, защото знае скритите прекрасности на страната ни. И с удоволствие ги споделяше с нашего туристического брата.
И ето ни часове по – късно е началото на Anja park.
Създаден бил паркът преди 24 години. И под грижите на стопаните му от 100 на 460 нараснала популацията на шарените котешки лемури. Наричали ги „котешки лемури“ (cat`s lemurs). А изговаряха го местните „ката лемури“. И наистина на котки приличаха сладките създания. Бяла бе физиономията им. И само очите и устата им в тъмно оцветени.
Като гледах големите им очи, се сетих как една приятелка ми бе разказвала за книжка, прочетена в детството й за Мадагаскар. Написал я бил европеец, преживял няколко години на прекрасния остров. И според него вярвали местните, че духовете на починалите живеят в лемурите. И чрез големите им очи надничали душите.
Не потвърдиха подобни вярвания местните ни водачи. Така че съвсем като немистични и съвсем реални същества приемахме ендемичните представители.
И се показаха те почти веднага в Анджа парк. И наистина по – ниско по дърветата се разхождаха тук. Та, по лесно и ние ги хващахме с апаратите си.
Отново полигамни били. И доминантна била женската. И живеела в семейство с по няколко мъжки. 4 месеца продължавала бременността й. И раждала по едно лемурче всяка година през септември-октомври. 6 месеца го отглеждала под майчинската си грижа и го пускала само в живота да се оправя след това. Рядко се случвало, но се раждали и близнаци.
Пълни вегетарианци били котешките лемури. И се хранели само с листа и плодове. Никаква вода не пиели, набавяли си я от листата. При изгрев се хранели за първи път през деня. Към 11.00 часа се оттегляли на следобедна почивка. И след като си починат, започвали да скачат. Вечер пък се оттегляли високо сред дърветата за нощния си сън. А спяли вкопчени един в друг в обща лемурска топка. Как не падат?, попитахме. Ами, инстинкт, отговори ни водачът.
Не закачали лемурите посадената наблизо касава. И така в мир с хората живеели. А най-обичали плодовете на люляка. И тук разбрах, че плодове имал той. Не бях виждала плодове по люляка в родината. Но малко по – различен бе местния от нашия.
И друго им било любимо. Листата на фикуса.
Самите те, пък се услаждали на боата и хищните птици. Направо от клоните ги грабвали хвъркатите. Боата пък ги намирала по земята. И основно към малките се насочвала. А слизали от дърветата лемурите поне един път седмично. Че почва похапвали, да неутрализират някакво вещество от листата, с които се хранели.
И успявали все пак котешките лемури да доживеят до 20 години. И маркирали територията си мъжките със секрет, произвеждан от китките си, непосредствено над дланите на ръцете си. По 15-20 лемури живеели в семейна група. А когато се срещнат с друга група, наставал бой за територия.
Напуснахме територията на лемурите. И продължихме по зелената горичка.
Поседяхме на нагрятата скала, погледахме красотата наоколо под палещите лъчи на слънцето и тръгнахме надолу. И се оказа слизането доста по-екзотично от качването. А една от стръмните скали с помощта на опънато въже преодоляхме. Опънаха го за нас съгледвачите. И с ръцете си го държеше един от тях. А другият помагаше ни заднешком по него да слизаме.
Слязохме най-накрая и стигнахме до пещера. В нея се криели котешките лемури за нощния си сън.
И стигнахме и началото на парка. Който сега край беше. Благодарихме на водачите ни и поехме отново по пътя към Ранохира.

