Анджа парк (Anja park) – дом на котешките лемури в Мадагаскар.

Тръгнахме на другия ден по дългия път към Ранохира. Там се намираше един от големите паркове на Мадагаскар, Исало парк. Не бе така дълъг пътят. Само 350 км. Но цели 6-7 часа се предвиждаше да го преодоляваме.

И изненада ни приятно Рина. Каза ни, че друг парк имало по пътя. Котешките шарени лемури живеели в него. Хем по – лесно и на хората се показвали. Не бил той национален, а общински. Затова и информация за него не бях намерила. И затова е ценен местният водач, защото знае скритите прекрасности на страната ни. И с удоволствие ги споделяше с нашего туристического брата.

И ето ни часове по – късно е началото на Anja park.

Създаден бил паркът преди 24 години. И под грижите на стопаните му от 100 на 460 нараснала популацията на шарените котешки лемури. Наричали ги „котешки лемури“ (cat`s lemurs). А изговаряха го местните „ката лемури“. И наистина на котки приличаха сладките създания. Бяла бе физиономията им. И само очите и устата им в тъмно оцветени.

Като гледах големите им очи, се сетих как една приятелка ми бе разказвала за книжка, прочетена в детството й за Мадагаскар. Написал  я бил европеец, преживял няколко години на прекрасния остров. И според него вярвали местните, че духовете на починалите живеят в лемурите. И  чрез големите им очи надничали душите.

Не потвърдиха подобни вярвания местните ни водачи. Така че съвсем като немистични и съвсем реални същества приемахме ендемичните представители.

И се показаха те почти веднага в Анджа парк. И наистина по – ниско по дърветата се разхождаха тук. Та, по лесно и ние ги хващахме с апаратите си.

Чак на близкия камък се разположи един от тях за наше удобство. Повъртя се върху и около камъка и любезно ни изчака да си проведем фотосесията.

Накрая ни възнагради с изящен зад и се оттегли от мястото на фотопрестрелката.

Еднакви били шарките на всички котешки лемури. И точно по 14 черни пръстена имал всеки един на опашката си.

Отново полигамни били. И доминантна била женската. И живеела в семейство с по няколко мъжки. 4 месеца продължавала бременността й. И раждала по едно лемурче всяка година през септември-октомври. 6 месеца го отглеждала под майчинската си грижа и го пускала само в живота да се оправя след това. Рядко се случвало, но се раждали и близнаци.

Пълни вегетарианци били котешките лемури. И се хранели само с листа и плодове. Никаква вода не пиели, набавяли си я от листата. При изгрев се хранели за първи път през деня. Към 11.00 часа се оттегляли на следобедна почивка. И след като си починат, започвали да скачат. Вечер пък се оттегляли високо сред дърветата за нощния си сън. А спяли вкопчени един в друг в обща лемурска топка. Как не падат?, попитахме. Ами, инстинкт, отговори ни водачът.

Не закачали лемурите посадената наблизо касава. И така в мир с хората живеели. А най-обичали плодовете на люляка. И тук разбрах, че плодове имал той. Не бях виждала плодове по люляка в родината. Но малко по – различен бе местния от нашия.

И друго им било любимо. Листата на фикуса.

Самите те, пък се услаждали на боата и хищните птици. Направо от клоните ги грабвали хвъркатите. Боата пък ги намирала  по земята. И основно към малките се насочвала. А слизали от дърветата лемурите поне един път седмично. Че почва похапвали, да неутрализират някакво вещество от листата, с които се хранели.

И успявали все пак котешките лемури да доживеят до 20 години. И маркирали територията си мъжките  със секрет, произвеждан от китките си, непосредствено над дланите на ръцете си. По 15-20 лемури живеели в семейна група. А когато се срещнат с друга група, наставал бой за територия.

Напуснахме територията на лемурите. И продължихме по зелената горичка.

И навлязохме, явно, в територията на хамелеоните. Мъжки бе първият ни срещнат. А се разпознавали по цветовете. Зеленикав бил мъжът.

И шарена дамата. А нашата позьорка се оказа и в нежно очакване на потомък.

Бавно се движели по принцип, така че благодатни бяха за туристическите ни снимки.

Наснимахме и тях и се отправихме към близките скали.

Срещнахме  по пътя си истинско скално светилище. С ясно изразен положен камък.

Закатерихме нагоре и установих, че имах в къщи и по-подходящи обувки за мероприятието. Не бяха много гладки скалите. И все пак стабилни грайфери предполагаха.

Издрапах някак с помощта на съгледвачите. Двама придружаваха групата ни. И помагаха на водача ни като търсеха животни между клоните. А на нас помагаха в прехода по трудния терен.

Стигнахме най-после до върха на най – голямата скала и страхотен изглед се откри околовръст.

И нямаше как без легенда да се разминем при тази красота.

„Трите сестри“ нарекли местните скалите отсреща. А то, защото тук живял някога цар велик. И три сестри съпругата му имала. И на тях трите скали кръстили. Извисяваха се двете отпред. А третата скромно надничаше зад тях.

Поседяхме на нагрятата скала, погледахме красотата наоколо под палещите лъчи на слънцето и тръгнахме надолу. И се оказа слизането доста по-екзотично от качването. А една от стръмните скали с помощта на опънато въже преодоляхме. Опънаха го за нас съгледвачите. И с ръцете си го държеше един от тях. А другият помагаше ни заднешком по него да слизаме.

Слязохме най-накрая и стигнахме до пещера. В нея се криели котешките  лемури за нощния си сън.

Тръгнахме след пещерата покрай рекичка и планини.

И стигнахме и началото на парка. Който сега край беше. Благодарихме на водачите ни и поехме отново по пътя към Ранохира.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език