Събудихме се хотела в Ранохира. Закусихме с банани и лешници под акомпанимента на птиците в хотелската градина. И тръгнахме към националния парк Исало (Isalo National Park), само на няколко километра от градчето Ранохира.
Струваше таксата за парка 70 000 мадагаскарски ареали на човек. Отделно платихме 30 000 ареали за водача. А тъй като имаше предвиден обяд в края на разходката, платихме по още по 35 000 ареали на човек за закупуване на продукти и приготвянето им. В общи линии, най-скъпия ни парк се оказа този. Но си заслужи всяка една пара.
Преодоляхме първите 4 км с буса. А пътят бе така изровен след снощния дъжд, че по-добре пеша да бяхме тръгнали.
Пристигнахме най-отпосле до величествените скали. Ей там, на върха сме щели да се качваме, рече ни водачът. И показа ни една уж не толкова висока скала. Но не мислехме така, когато започнахме да я катерим.
И живеели в нея цели 3 вида лемури. „Red–front“ ( с червени лица), „Ring–tail“ (пръстеновидни опашки), наречени още и „Cat lemurs“ (котешки лемури) и Кокориосифака, наречени още скачащи и танцуващи.
Показа се високо в клоните представител на първия от тях. И му снимахме сал задните части. Твърде бързо продължи по високия си път.
Малко по-благосклонни бяха котешките лемури. Но нали ги бяхме наснимали вчера в Anja park, без излишен ентусиазъм се хвърлихме отначало в мероприятието. Само че така удобно се бяха разположили по клоните на близките дървета, че никак не се удържах по още много снимки да им направя. И същински котки си бяха. Изящно извиваха гръб по тънките клони. И по котешки чевръсто скачаха от клон на клон.
Показа ни водачът ни 2 растения. Малък боабаб бе по-ниското, „Pakipudum resolatum“. А големият му събрат наричали „слоново дърво“. И него видяхме в Reniala park до Ифати.
Не пораствал повече този. И така красив си и оставал. А понякога в сухия сезон, който през септември и октомври се случвал, цъфтял малкия баобаб. И веднъж на 5 години радвал с цветовете си. Та, ако се случи да го видите, истински късметлии ще да сте били.
А по-високото растение до него наричали „шауци“. Смесвали го местните с джинджифил и с още някакво растение, правели го на каша и мажели с нея фонтанелата на бебетата, за да се затвори по-бързо. Защо бързали с процеса на затваряне, не стана ясно от обясненията на водача ни. И го отнесохме в графата „неизяснени местни странности“.
А растението и то било едемичен вид. И не само че само тук растяло, но и наименованието дало на планините. „Планините ишало“ наричали тези, в чиито територия бродехме. Те и дали името си на целия парк – Ишало парк (Исало парк). Основан бил паркът през 1962г. и оттогава го поддържали местните.
А ние съвсем след малко се качихме и до самия връх на скалите. И се оказахме на височина близо 2000м., заобиколени от красотата на скалистия каньон.
Имаше по върха на няколко места натрупани малки и по-големи камъни. „Татау“ ги наричали. И ги използвали за маркировка. И слагал всеки нов турист по едно камъче. А заедно с това си пожелавал и желание. И отговаряла планината понякога и сбъдвало се желанието. Излишно е да казвам, че и ние си пожелахме. Че чак попитахме водача дали сме ограничени до едно. Усмихна се той и отвърна по водачески, че за изпълнението на едно можел да се врече, но за повече не отговарял. Е, какво пък, едно, едно, както се казва, кой ти го дава.
Всъщност, качването до върха бе вариант, който можеше да бъде пропуснат. Но никак не го препоръчвам. Още повече, оказа се пътеката най-малкото опасна от предстоящите.
А от мястото почти до върха започваше друга пътека, отвеждаща до същинския каньон. Само че отнемала 3-4 часа в едната посока. И се предлагала на истински запалени туристи. А ние не че не бяхме, но нямахме това време. Все пак, предстоеше след парка да изминем дългия път до Тулеар.
Слязохме от върха по друга пътека и рязко се насочихме към дъното на каньона.
Опасен бил кафевият. И забранен за плуване, твърде дълбоки били водите му. Затова се върнахме към синия и половин час се плацикаха желаещите във водите му.
Бързичко на слънцето изсъхнаха след това и поехме наобратно след водача. Трудно бе на връщане сухи да останем. И още на първите няколко крачки намокрихме и краката, и обувките. И не бе това добре за и така хлъзгавата пътека. Та, в силно предизвикателство се превърна преходът ни. Но плащаха за усилията ни гледките около нас.
Както се казва, похапнахме на слава. А когато тръгнахме през горичката наобратно, прекрасна изненада ни поднесе тя. Привлякла бе храната ни представителите на цяло семейство от третия вид лемури, танцуващите. Наречени били така заради начина си на предвижване. Доста по-дълги бяха задните им крайници от на останалите им братовчеди. И се предвижваха не напред, а скачаха изправени на дългите си два крака странично. И като танци изглеждаше прехода им. А иначе като същински ленивци изглеждаха, хванати да дървесните стволове. Стояха си мирно по клоните и позволиха ни цяла фотосесия да им направим.
Имахме късмета да видим и майка с бебе. Плътно в тялото на мама се беше вкопчило малкото. И единствоно отново около тялото на мама се и предвижваше. Не можело да оцелее само няколко месеца. И така си и живеели двамата в този период.
И най-важното, подскачаха и потанцуваха лемурите за нас.
Разказа ни водачът ни, че в група от по 45 се движели танцуващите лемури. Доминантната женска всяка година раждала по едно мъниче. А живеели по 15 – 20 години.
Всъщност, именно лемурите дали наименованието на близкия град Ранохира. „Хира“ казвали на диалект на лемурите местните хора от народността „бара“. А „рано“ означавало „вода“. И комбинацията от водопади и лемури и кръстила градът Ранохира.
Тръгнахме си ние от парка, а скалите продължаваха да ни следват по пътя си. И така красиви бяха, че в самостоятелна забележителност се превърнаха за нас. И се замечтахме за една обиколка из тях с високопроходим джип. Може и до нашата идея някой ден да стигнат местните и да организират подобно забавление. А засега изпратихме ние скалите от автомобилните стъкла.
