Малко преди да стигнем до Ифати (Ifaty) и на около 26 км от Тулеар (Tulear) посетихме Reniala park.
И представляваше той защитена местност, в която виреели баобаби. Платихме входа, по 30 000 ареали на човек за около час разходка. И ни посрещна местният екскурзовод. Най-усмихнатият и приветлив човек, с най-чистия английски до сега. Не му тежаха 65-тте му години. И пъргаво се движеше под палещото слънце. С усмивка ни обясни, че черната кожа на сънародниците му им помага да не изгорят от слънцето. А за да запази нашите бледолики кожи, намери нещо като сянка и ни въведе в историята на парка.
Растяли си преди създаването му баобабите. Но доста ги мародерствали местните. И застрашавали да изчезнат. И взело правителството мерки. Създало парка и оградило баобабите от злосторници всякакви. И растат си те оттогава необезпокоявани.
И колкото нависоко били издигнати, още толкова надълбоко под земята продължавала коренната им система. А било пълно стъблото им с вода. И често, преди да бъдат защитени, отсичали хората стъблото. И бликвала водата като фонтан. А след това, раздвоявал се баобабът на мястото на отсичането и две стебла тръгвали да гонят височината.
И позира пред такъв баобаб нашият подвижен парков водач за мащаб.
Adansonia било научното наименование на Баобаба. И били баобабите род растения от семейство „слезови (Malvaceae)“. Родът включвал девет вида, цели шест от които виреели в Мадагаскар. Два от останалите живеели в континенталната част на Африка и Арабския полуостров, а последният в Австралия.
Открити били баобабите от французин. Неговото име и станало латинското им наименование. А кръстили ги в началото буквално „дървото, растящо наобратно“, или „обърнатото дърво“. А то, защото така подобна на коренова система била короната му, че сякаш именно тя била най-отгоре.
Цъфтял баобабът рядко. И само за 15 часа се отварял цвета му – от залез, та до другия ден. И само в тези часове можели да го опрашат трудолюбивите пчелички.
И от шестте вида, растящи в Мадагаскар, имало в нашия парк два вида баобаби. Не им запомних латинските научни наименования. На простоцарски казано, по – тънко и по дебело.
И давал баобабът плодове веднъж на 100 години. Истинско олицетворение на грижата за нещо, от чиито плодове могат да се ползват само членовете на бъдещите генерации.
А преди да бъде защитен паркът, изрязвали местните дупки в стъблото му. И оформяли своеобразни стълби. И катерили се към короната да берат плодовете му.
Стигнахме и до друго дърво в парка. „Boy“ бе изписано на табелата. Но не се произнасяло така. А наричало се дървото „Бу`й“. И правели от него хората огради. В този район растяло. То и дало наименованието на близкото село – Амбалабуй. „Ограда“ означавала думата „амбала“. И понеже от дървото Буй я правели, нарекли селото си Амбалабуй – селище с огради от Буй.
До следващото дърво летва от дървесината му бе поставена. И хем подготвени бяхме колко било леко и пак ни учуди, когато в ръцете си го поехме. Направо като перушинка. Използвали тази му особеност местните и изработвали от дървесината му канута. И толкова леки се получавали, че сам човек с лекота на рамото си можел цяло кану да понесе.
Видяхме и един стар познайник. Дървото Вунтахе (Vontake), или по друг начин наречено, „слонско дърво“. Негов миниатюрен вариант видяхме в парка Исало. Сао че това си растяло на воля и достигало истинска дървесна височина.
Още много ни разказа симпатичният водач. Но не можех всичко да запомня. А и слънцето печеше безмилостно. Та, прекарах оставащото време в наслада на екзотичните баобаби.
Привлече вниманието ми един от тях. „Магичен“ го бяха кръстили. И магия имаше в него. 2 бяха стъблата му, гледани отпред. И цели три се виждаха отзад. И се прибавяше към тях четвърто стъбло, наклонило растежа си и превърнало се в годините на удобна пейка.
Чух зад мен едната ми дружка да ми обръща внимание на поредния баобаб. Но твърде силно слънцето печеше. И достатъчно баобаби бях видяла. Както се казва, набаобабихме се всички и вече към сянката в началото бързахме.
