Тръби се напоследък, а и доста по-отдавна, че страшна безработица в родината. Нямало работа. Пък хората искали да работят, а нямало какво.
Интересно как се случва, от два месеца се опитвам да предложа работа на разни хора и все нещо не им се харесва. Иначе не са спряли да се оплакват, че нямало работа.
Реших да отида преди месец по Скалните мегалити на град Стрелча. Обадих се в музея и попитах дали може някой да ме придружи. Казаха, че не може, тъй като поради пандемичната обстановка напоследък, съставът им е намален и повечето не ходят на работа. Предложих на някой от тези, които лежи в дома си, да заработи едни пари и все пак да ни извърши обиколката. Отказаха ми категорично. Разбира се, по-лесно е да си лежиш в дома и да си мрънкаш колко е лоша пандемична обстановка наоколо.
Отново миналия месец пък въглища си купих. И не няколко камиона. Десет чувала. Докара ги един мъж-мечка, както ги наричам. Огромен и силен. Помолих го да ги вкара в къщата срещу, разбира се , допълнително заплащане. О, развилня се чак, нямал такова време ( 10 чувала. На мен ми отне 7 минути по-късно). Направо щял да ги връща.
Значи, беше готов да се разкара до къщата, да ги върне, да ги разтовари в склада ( тоест, да извърши същото действие, което на мен ми отказа), но не пожела да ги внесе и за не повече от пет минути да изкара едни пари. Които, ако се съотнесат към 8-часов работен ден дори надминават и моя надник.
Както каза една приятелка по-късно, хората са заколили свините, само гледат да се приберат и да ядат пържени мръвки с вино, ти на работа ще ги караш.
То не че лошо, ама мрънкането да беше спряло поне.
А случката от тези събото – неделя направо ме довърши.
Свършиха ми дървата посред зима. Нали съм начинаеща в селския начин на живот, та не са ми още настроени преценките. Гледах есента една купчина дърва и си мислех, че това няма начин да го изгоря за една зима. Как да кажа, намери се начин един такъв. Вървят си тези пущини. И за да е топло, все нови трябва да се слагат.
Та си поръчах. Чак от Пловдив се наложи. В околността нямало. Хубаво, от Пловдив, от Пловдив. Нацепени и нарязани щели да ми ги докарат. Чудесно! Такива ми и трябват, че да ги цепи няма кой.
Дойдоха. В смисъл, докараха ги. И още като започнаха да ги свалят от камиона, доста големишки ми заизглеждаха.
Никога няма да ми омръзнат безумните диалози:
-Нали нацепени и готови щяхте да ми карате? Тези мало големички идват.
-Ами, аз за това Ви питах дали за камина, или за печка Ви трябват. Защото тези за камина са добри. ( И наистина беше попитал човекът. Само дето явно не се беше потрудил отговорът да запомни)
– И аз нали Ви казах, че са за печка.
-А, така ли ми казахте?
И обикновено някъде на това място тези разговори свършват. Като не се предлага нито компенсация, нито преодоляване на неуредицата. Не се отразява, разбира се, и на цената. Тя се изисква в пълен размер.
Нейсе, ще му търсим колая по-нататък.
Засега да се приберат си трябва.
И започнах аз два дена назад да търся кой би могъл да стори това. Обадих се на всичките си познати в малкия град. И независимо, че хората бяха различни, отговорите им бяха напълно еднакви:
-О, за работа хора нямам.
Итересно, непрекъснато из града се носят оплаквания, че заради пандемията и затварянето на множество туристически обекти, хората нямали работа. Е, верно, да се стои на рецепция е значително по-лесно.
Сетих се за едни мъж от така нареченото малцинство, дето има повече права от нас, мнозинството. Не че не се съгласи. Поиска ми за четири часа работа моят надник, целият при това. Еми, много трудно било.
Тук е моментът да спомена, че поръчах не няколко камиона дърва, а шест кубика. И аз не знаех колко са. Оказаха се не кой знае колко. В общи линии, снимката отразява пълното количество дърва, чийто пренос се стараех да уредя. И за още по-нагледен пример, аз ги пренесох за два дена по четири часа с много почивки.
Крайно не ми хареса предложената от първия мъж цена. Та се сетих за друг мъж. И той от това малцинство. Лятото беше идвал да коси. Окоси, взе си парите и отсече, че е твърде уморен, за да изнесе тревата. Нищо не ми стана, изнесох си я. Само че нещо предлагането и очакването рязко се разминаваха.
Ще кажете, да се разправяш трябва, и да изискваш. То така де, ама не обичам подобни отношения. Като сме се разбрали за нещо, очаквам то да се изпълни. И както аз съм коректна, да ми се отговори със същото ми се ще някак.
Нейсе, дойде той да огледа още преди да са докарани дървата. Няма лошо, нали трябва да знае къде ще се подреждат.
За жалост, нямам специално място за дърва. Та мислех част от тях да отидат в избата, друга част на терасата. А тези за най-скорошно горене, на верандата.
Огледа той и рече:
-В избата е много трудно. Няма да стане. За терасата ще трябва въже, макара, много ще е трудно, така че ще струва скъпо.
Най-лесно му било ей така с една количка да ги превози на десет метра по двора и да ги изтърси на верандата. То, не че не съм съгласна. Точно си е най-лесно. Ама на верандата нали за мен съм си я правила. Не точно за дърва. И като ще му е толкова лесно, защо високата цена иска?!
Идеята с макарата, въжетата, чувалите и прочее съоръжения най-ми допадна. Странно как използването на стълбите изобщо не се спомена. А все пак къщата не е на 20 етажа, на два е. И като взе да ми обрисува тази страшна тегоба, дето ще изтегли докато качи един кубик на тази ми ти тераса, се замислих. Дали пък не живея в някакъв див пущинак? Ми, не. Къщата напълно градска, в центъра на курортен град, все пак. Чак такива сложнотии да трябват…
И той моят надник поиска. Отново за четири часа работа.
Чак се стреснах. Или не знаят стойността на парите тези хора, или наистина имат прекалено високи доходи. Или пък правата им вповече са им дошли напоследък.
За моя надник съм учила четири години в гимназията. Като луда, за да изкаразм отлична диплома. Че тогава не се влизаше в юридическия факултет по оценката от един брой матура, а в бала участваше цялата диплома. Барабар с физическото и рисуването. И понеже в Математическа гимназия Пловдив нямаха навика да пишат оценки „по милост“ дори по тези предмети, за отличните ми оценки участвах и във волейболния отбор. А липсата на талант в рисуването наваксвах с упражнения при моя близка художничка. Последните две години нощувах в библиотеката „Иван Вазов“ в Пловдив, за да се подготвя за приемните изпити в СУ“Св. Климент Охридски“. А между училище и ученето – подготовка работех в Хлебозавода. Че млада бях. И разни такива едни младежки неща ми се искаха. Като дрешки и помади. Пък определените ми за родители не рачеха да ми обръщат внимание.
После учех пет години в Университета. Нощувах в университетската библиотека. Не бяхме разглезени с много лични учебници. Та трябваше наличните обществени да ползваме.
И не съм се наслаждавала нещо на безхаберен студентски живот. Работех през цялото време, за да се издържам. Мамето и дедето, светла им памет, вече бяха останали на по една мизерна пенсия, та нямаше как да ми помагат особено. В трети курс дедето и почина, та и от моралната му подкрепа се лиших.
Тези, дето го разиграваха родители, даваха парите си на сина си – ученик. Че много му било важно да се учи да бъде кавалер и да черпи момите. Че и лек автомобил му купиха. Пак същите тези моми да развозва.
Не съм се и оплакала. Така си ме възпитаха, че аз само ми дължа, те на мене никак.
Ядох варени картофи два месеца, па се хванах на работа. Слава Богу, зад Университета, та притичвах по лекции. Правих какви ли не комбинации да посещавам упражненията с която група успея. Учех денонощно, за да мога да я взема тази пуста диплома.
И колко години работех почти само за слава. И не се отказах, харесваше ми работата. Не презрях ниските доходи и не напуснах, както други. Останах и изгледах камионите дела, които прокуратурата внасяше ежеседмично. Без свободни вечери с приятели. И без събото-недели. Всичко беше обърнато в работа.( Запознатите знаят за що иде реч.) Докато дойде това време да ми завиждат на надника.
И този, който сега го иска, с положения от мен труд следва да се помери. А не да се блазни само от финикийските знаци.
Нямам нищо против хората без образование. И срамна работа не намирам да има. Самата аз съм я работила, когато бях без образование. Само че тогава и претенции нямах. А днес всеки се мери с всеки. Без да преценя възможностите и даденостите си.
Интересно как и аз, и приятелите ми с висше образование, не се боим да се хванем на черна работа. И се хващаме. За да помогнем, или да свършим услуга. Да не говорим колко пъти съм предлагала помощта си дори на случайни хора, които виждам да се тормозят с непосилна задача. В крайна сметка, много ръце благословени. Хич да не е, по-бързо ще се свърши. Пък и кураж му идва на човек, когато види подкрепа. И работата му спори.
И достатъчно приятели бяха в готовност да помогнат. Но не за това е реч.
А тези, които цял живот си живеят по лесното, все за суми и пачки мисли въртят. И никак не са готови безценния си труд не само да дадат, ами да продадат на адекватна цена. Все по-висока им се иска.
И не е като да не са имали възможност да учат. И аз можех да кажа, че нямах. Ама си напънах силите, забравих си претенциите и учех.
Така и сега. Сложих колана на кръста ( че нараняването му боли) и се запретнах. И за два дена с много почивки ги пренесох. И в трудната изба ги наредих. И на терасата без макара, чували и извънземни ги занесох.
А тези, дето мрънкат, че работа няма, си останаха по къщите. Предполагам, за да мрънкат, че работа няма. Е, на топло са били и на легнало.
Докато пренасях, двама познати мъже ми махнаха отдалеч. За поздрав, не за друго. Махнах им и аз. Нали са ме учили да съм възпитана.
Мина и една дама. Само тя се спря. Споменах й, че доста големи парчетата.
-А, нищо, бодро рече тя- с брадвичката.
Замислих се. Като дойдох в къщата си мислех , че много неща няма да мога и няма да правя. И по малко всичко започнах. Като няма кой да се хване на работа, хващам се аз.
То и да пренасям дърва с крехкия ми кръст не мислех. Като нищо един ден да вдигна и брадвата. Нищо че сега ми звучи като най-невероятния абсурд на абсурдите. И явно ще я вдигна скоро. Студено е. А търсенето на човек да ги нацепи отново на къмък удря.
Та, така. Тези, които не са си причинили моите неудобства, а за по-лесно цял живот се оплакват от липсата на какво ли и за по-лесно не се хващат на работа, не мисля да се наричат безработни.
Вярно е, че модата напоследък е такава. Европейската политика стимулира именно мързела у хората. Не се мотивират да се трудят те, а да лежат на социални помощи. Ама нямали. Че като не работят, а си лежат по къщите, от къде да имат?!
А работа има. Желаещи да я работят няма.
Както писах в пътеписа си за Африка, никой не им е виновен. Мързеливи са и затова са бедни. И при нас така е.
В България работа има. Има колкото да искаш. Е, да, за заместник директори местата наистина са ограничени. Само дето без образование и без положени усилия, не можеш да имаш подобни претенции. Че ще го докараме до онзи виц, в който на интервю за работа кандидатът заявява, че нищо не разбира от работата, която се предлага, но иска високо възнаграждение. На недоумението на интервюиращия отговорил „ Знаете ли колко ще ми е трудно да работя нещо, за което нямам образование?“
Няма да забравя и делата за битовата престъпност в Районен съд. Всеки втори обясняваше простъпката си с една и съща фраза“:“Какво да правя, няма работа“.
И все ги питах каква точно работа търсят.
Защото има да се копаят домати, има да се берат рози, има да се режат дърва. Има и какво ли още не. Е да, има при това и опасност да се изморят. Че дори да се изпотят. Ама за без хич в един друг строй пари са се обещавали. Че и той утопия се оказа.
Икономически емигранти, казвате? Нямало работа в родината, та се принудили, нещастните, в чужбина да теглят. И работили в таз пуста чужбина на три места, но печелили добре. Ами то, и в родината познавам такива хора, които на три работи работят. И те печелят добре. Не печелят добре тези, които и на една работа не искат да се хванат.
Интересното е, че дори тези, които в чужбината работели по няколко работи, сега също лежат в родината и мрънкат. Такова ни е едно народосъзнанието, че под достойнството ни идва някак да работим за нашите. А за чуждите и дупетата даваме. Пък тук идваме да критикуваме и мрънкаме, и кусури да търсим.
И малкото, които сме останали, се мъчим да я изведем на някакъв път тази родина. С колкото можем, толкова правим. Трудно е и бавно. И няма как да е лесно. Никой не помага, а много критикуват.
А с тези права, които ги раздава Европата на малцинства и мързеливци, а и ние по неин ведър пример също, само неправилна преценка се създава на „онеправданите“. И съвсем скоро да не се превърнем можещите в жертви на олтара на въздигнатия в култ мързел.
