Изпращане на коледна картичка. Или колко може да бъде трудно това.

От няколко години реших да възстановя древния обичай за изпращане на коледни картички. Които носят своите пожелания не с емотикони в социалните мрежи, а на крилете на българските пощи.

От същото количество години особени трудности не бях срещала. В общи линии, служителите обработваха картичките ми за 2 до три минути. Дори не съм предполагала колко може да бъде сложно това просто за моите представи свещенодействие.

Реших тази година да извърша изпращането на коледните ми картички чрез пощата в малкия град. Нали напоследък пълна глобализация се наблюдава, да покрепя, както се казва,  работното място на служителката. Че и да дам своя принос в осмислянето  да съществува на тази малка поща пожелах.

И две седмици по-късно, след невероятно количество потрошени неврони, не можех да се начудя поради що се бях поддала на тази своя приумица.

И да започнем поред.

Снабдих се аз с картички. Изработени от деца от неравностойни семейства. Постарали се бяха дечицата, красиви творби бяха създали. И хем красота щях да изпратя на приятелите си, хем помощ на дечицата за някое добро събитие.

Надписах ги. И адресите на пликовете написах. В общи линии, доста рутинно мероприятие. И тъй като последните дни преди Коледа доста натоварени служебно се случиха, успях да отида до пощата в малкия град в последния работен ден и то в края на работното й време.

Както през всичките отминали години, подадох готовите писма на служителката в очакване тя да прецени какви марки да им сложи, да си ги платя и до три минути да напусна.

Е, не се случвало толкова бързо това.

Срив в системата имало. От два дни не им работило нещо си и не можели да ми издадат касов бон.

Попитах дали това със срива в системата означава, че пощата не работи. Не, работила си, само че този прословут касов бон не можел да бъде издаден.

Добре, въздъхнах аз, обнадеждена, че картичките ми ще отлетят все пак. А на служителката казах, че на касов бон не държа.

-Осчетоводете си ги по подходящ начин и като ви заработи нещото, ще си пренесете данните, предложих скромно аз. А на мен тогава, моля, едни марки да ми дадете. Бъдете така добри.

Е,  и това пресилно се оказа. Отново ми беше изнесена лекцията за срива на нещото и невъзможността да ми бъде издаден касов бон. При това без промяна на думите и словореда, нито пък на интонацията.

Отново заявих, че не го държа тоз бон, те после да си го осчетоводяват, а сега да си напишат на подходящо място, че ми дават количеството марки и да си ходя.

Поредна лекция. Отново за срива и касовия бон.

Замислих се аз. Дали пък на български говоря? Дали не съм пробвала да демонстриам скромните си познания по някой чужд език, та служителката така да не може да ме разбере? Идваше ми и да се ощипя. Че нали знаем колко безкрайни са сънищата и как се повтарят в тях събитията. Та, ако е такава ситуацита, да не се моря с напразни очаквания.

И в продължение на тези ми размисли, спомних си за някакъв хакер, който беше влязъл преди време в базата данни на осигурителния фонд, мисля. Че после май и други подобни хакерски атаки имаше по разни институции. Та, тогава добри народнотворци бяха отсъдили, че „Български пощи“ били притеснени от зачестелите напоследък хакерски атаки. И сулжителите им много внимателно прегледали тетрадките. И слава Богу, всичко се оказало наред.

Тогава смешка ми беше, а сега разбирах цялата комичност на ситуацията.

Явно са им въвели все пак система някаква. И те ти на, два дена не работи. Да, но пощата работи. Не са я затворили, да речем, и да обявят, че няма да се изпращат писма. Те писма ще се изпращат, но срещу дълго и напоително обяснение в много екземпляри.

Само дето денят метеорологично студен се беше случил. И адекватно на метеорологичните условия, с дебели дрешки се бях снабдила. А в пощата около 30 градуса. Няма лошо. Това им е работното мято на хората, заслужават да си седят по блузки. Само че посетителят в мое лице, добре опакован в пуловери, шушляци и шлем, на петнадесетата минута от повтарящата се лекция , вече се пържеше в собствен сос и дим му излизаше из ушите.

На поредната ми молба просто да ми даде няколко марки, служителката повика подкрепление. По телефона. Номерът на адресата беше набран по системата на печатане „кръжащ орел“. В смисъл, търсиш,, търсиш правилната цифра,  кръжи, кръжи пръстът над клавиатурата, и като я открие зоркият поглед, стремлаво се спуска пръстът и я уцелва. И така до следващата цифра. Колко бяха задължителните цифри на телефонните ни номера?-замислих се аз, опитвайки се да преценя оставащото ми време под палещия огън на климатика. Дълги, бре. Явно никой не се е замислил да ги посъкрати.

Най после, телефонният номер беше набран и  с глас, който предвещава минимум падане на покрива на цялата поща и на всички пощи изобщо, служителката настоя някой отсреща да дойде незабавно.

Значително по-съзнателната дама, отзовала се на този апел за страшност,  от първи път разбра молбата ми и апелира към колежката си да ми ги даде тез пусти марки.

Не че не ми ги даде вярната служителка на български пощи. С демонстративно забавяне и показване с цяло тяло колко неприятно й е това и колко е против собствената й воля.

След като минаха минутите, необходими да ги извади от чекмеджето до нея и да ми ги приплъзне под отвора на плексигласовата преграда от вируса, обидена се обърна към компютъра. Явно вече не желаеше да си общува с мен, но пък имаше какво да каже. Затова, без да се обръща към мен, недостойната, заговори в пространстото.

-Ми аз няма как да издам касов бон. Нали ви казах.

Не само ми го каза, ми няколко лекции се наложи да изслушам по въпроса. Направо на изпит имах готовност да се явя вече.

Не ми се повтаряше вече, че го не щъ тоз бон. Вече не бях сигурна дали искам да изпращам картички изобщо. Топлината наколо  и безсмислието на ситуацията бяха свършили всичкия ми запас от сили.

Слава Богу, подкреплението каза на служителката къде да се запише покупката ми и след още пет минути   бях навън. Потна и нервна в студа, изложена на всякакви рискови респираторни заболявания и схващания на опорно двигателния ми крехък апарат.

Е, поне стисках в ръце заветните марки.

Защо ли си мислех, че с това трудното свършва?!

Нямах сили да остана мокра на студа, да ги лепя и да ги пускам в кутията.

Прибрах се по най-бързия начин, че в периода на пандемия да не докарам някой положителен тест.

На следващия ден, макар вече и на самата Коледа, се запътих за втори път към пощата. Да, знам че не работеше, но щях да пусна писмата в големите пощенски кутии. Нали така правехме в моето детство. А оттам добрите пощальони щяха да ги вземат и да ги разпратят по желаните адресати.

Лесно стигнах до пощата. Но видът на двете големи пощенки кутии силно ме смути. Не очаквах, разбира се лъскавият чувал на дядо Коледа. Ама съвсем на изоставени даваха вид, милите. С такъв слой дебела прах върху тях, че се замислих поглежда ли ги изобщо някой. На няколко пъти, аха да си пусна писмата, и все се спирах. Мина добра жена покрай мен. И нея попитах дали пък случайно знае как стоят нещата с въпросните кутии.

-Ами, би трябвало да работят, каза тя. Но след като им извърши и тя  оглеждащ анализ, отсече -Ама, я по-добре не рискувайте.

И понеже, ама точно такива бяха мислите и в моята глава, взех си наръча картички и си ги върнах у дома. То явно вече закъснях, ще стигнат пожеланията няколко дена по-късно.

Настъпи и първият работен ден. И смело закрачих аз за трети път към пощата. Вече имах картичките, сложени в пликове, надписани, с налепени марки. Единствено си нямаше марка една картичка. Предназначена до приятелка в Щатите. За нея знаех, че трябва марката да ми се прецени спрямо теглото и други разни пощенски разценки.

Влязох бодро аз в пощата, поздравих високо и стоварих пликовете пред същата дама от гишето.  Хич и не очаквах, че този път ще остана в пощата повече от минута.

Как беше онази приказка за направата на сметки без кръчмар. В конкретния случай, служител на българските пощи.

Огледа ги тя, служителката на българските пощи, скептично и занарежда.

О, адресът трябвало да бъде написан в другия край на плика, о, а марката се слагала не тук, а там. И започна да върти отрицателно и угрижено глава. Погледна ме и рече – Ми да, обратно трябва да бъде. А пликовете с ръка побутна към мен и те застанаха точно под плексигласовата преграда. Тоест, нито ги прие, нито ги отказа.

Не можех да повярвам. Имат адрес, имат марка. Колко точно да е важно в кой край на плика са положени.

Поех дълбоко въздух, решена да не давам повече от моето здраве на тази ситуация, усмихнах се и рекох

-Пуснете ги така,  на мой риск.

-О – със същия безмилостен безинтонационен тон, както когато изнасяше лекията за срива на системата и касовия бон, служителката отново занарежда за мястото на адреса и марката и отново адреса, и отново марката. А пликовете продължаваха да стоят на ничията територията под плексигласовата преграда.

-Добре, рекох, следващият път ще се съобразя с тези правила. Сега просто ги пуснете, моля – развях аз бялото знаме в надежда към постигане на мир.

Е, не. От отсрещната страна на гишето отново за битка се беше приготвила служителката. И отрицателно, и угрижено клатеше  глава. И  отново последва мърморенето за мястото на адреса и марката.

Изобщо, забелязвам, че има хора, които могат да повтарят до безкрай една и съща информация. Без интонация, без емоция. Просто я въртят на глас като на стара развалена плоча. Сякаш   мантра  повтарят. Само дето не постигат желаното от това действие успокоение. Или поне не у околните.        Вече ми се губи на кое точно повторение за адреса и марката някак склони служителката да приеме молбата ми и пликовете се предвижиха няколко сантиметра отвъд гишето. Което аз приех за конклудентно съгласие да бъдат отправени  по пътя им.

И тъкмо да реша, че трудното мина, се оказа, че то още не е започнало.

Стигнахме до картичката за чужбина.

Много се впечатли дамата, че е за Америка. Започна трескаво да я опипва и мачка.

А картичката, изработена от детенце беше. И това детенце решило беше малко цветенце да постави в единия й край. И го замачка това ми ти цвете служителката и го мачкаше и го търкаше с пръсти.

Помолих я да не го прави, като обясних, че това е цветенце.

С безизразния си поглед ме гледаше тя право в очите и продължаваше  да мачка. Интересно, имаха някакъв стандарт за време на мачкане ли?

Не издържах. Търпението ми, за жалост, също. И с повишен тон настоях да спре да го мачка туй цвете, че то вече на цвете явно отдавна не приличаше.

Еле, спря. И започна следващото свещенодействие. Да гледа плика. Гледа го, гледа го. Пък проговори. Заобяснява ми как трябва да е с обратна разписка.

Абе, не искам сложнотии аз. Просто му лепнете марка според правилата ви и да пътува по живо по здраво. Че вече сама съм готова да  го предвижа.

Млъкна служителката. И премина към акт трети. Започна да ме гледа  втренчено. Напълно неподвижно. Чак зловещо се почувствах. Да не би внезапно в дух се бях превърнала, та не ме виждаше. Гледа ме тя така известно време и отново към помощ по телефона премина. Отново по системата „кръжащ орел“ набра нкакъв номер и с последни дихания изпищя за помощ.

Направо не вярвах, че участвам.

За втори път дойде  подкрепление. Същата онази значително по-знаеща  служителка.

-Ами ето- проплака първата-  писмото е за Америка. При това думата „Америка“ беше произнесена с интонация, носеща информация за нещо то ли страшно, то ли ужасно.

Започна и другата служителка да мачка цветето. На поредната ми молба да спрят да го правят, защото вече дори не знам как изглежда картичката под плика ми заяви, че отворено трябвало да занеса писмото, та да  видели те съдържанието.

Онемях. А ако го бях пуснала в кутията отвън, кога и как щяха да видят?! Не е колет това. Една тънка картичка в плик. Боже, наистина ли е толкова трудно да изпратиш една картичка в 21 век?!

-Добре, отворете го- казах. Както се казва, бомба да беше, то от толкова мачкане, да беше гръмвала. Че да се свърши таз мъка неизмъчена.

-А , няма проблем – благосклонно отговори служителката-  няма да го отваряме.

А като няма проблем, защо има проблем?- ми идваше вече да крещя.

Но, поех поредната порция въздух и ги подканих да ми съобщят цената на марката. Нямах нито сили, нито желание повече да участвам в невероятното представление.

На този мой апел служителката – подкрепение подкани първата служителка да приеме писмото ми. Отново обидена, прие го тя. В смисъл предвижи го навътре в гишето. И седна на компютъра. И отново без вече да гледа в моя посока,  взе да щрака  с мишката. И си щракаше, и си щракаше.

Нямах повече търпение в запас и за пореден път я помолих да ми каже цената на марката.

Много неща очаквах. Отговорът, както обикновено в подобни случаи, ме свари неподготвена.

-Това е писмо до Америка, бе госпожо, трябва да го опиша.

Америка.

В ушите ми зазвуча онази песен „Чико от Порто Рико“. И веднага след нея, не знам защо, другата „ ..със конски вагон, подобен на салон, пътувам аз от София за Лом“.

То, до Америка наистина си е голяма работа, явно, да се изпраща писмо. Какво съм си мислела аз, когато предприемах подобна затея.

Щрака, щрака  дамата, па хвърли мишката и обръщайки се към подкреплението, заяви:

-Седни ти да го опишеш.

Това вече не беше истина!

Слава Богу, дамата, извикана в помощ значително по-разумна се оказа, та върна първата на компютъра и само след  още няколко минути писмото за АМЕРИКА беше описано, едва ли.

Разбира се, за края на спектакъла не бях уведомена. Трябваше да се досетя сама по обърнатия ми гръб на служителката. И понеже, досетлива съм си, ама все пак и сигурно знание ми беше нужно в този момент, попитах дали това беше и трябва ли да правя още нещо по изпращането на писмото.

Явно, служителката не можа да обърне внимание на въпроса ми и даде гласност на въртящите се в главата й мисли в този сюблимен момент, та изрече:

-Имаме си изисквания и те трябва да се спазват!

Ти да видиш! Приех отговора като разрешение да напусна. Благодарих и излязох навън.

С благодарност оставих лицето си на милувката на освежаващия вятър.

Поех към дома, борейки се с отминалата  радост от изпращането на картичка. И желанието ми,  и коледният дух ги писах бегали.

Не знам колко марки продават годишно и какво всъщност вършат, че да беше така сложно. Може пък да развиват някаква фантастична дейност, която моето съзнани да не знае.

Както се казва, коя съм аз да ги разбирам работите.

Поех на разходка покрай древната римска стена в търсене на повод да си повдигна духа. В крайна сметка, нали всяка ситуация си имаше и добра страна. Та и тази. Бях изпуснала нашата Коледа, а карчичките ми щяха да пристигнат за другата. И така щях да си удължа времето на празничното коледно настроение. Е, от тази страна погледнато, всъщност, напълно си беше добре!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език