Онзи ден, значи, си отмарям аз чинно и почтено на дворчето в град Хисар. И си правя планове как ще си се наспя като бял човек, а на сутринта ще тръгна в ранни зори да работя.
Абе, чудесни планове, ви казвам. И става късен следобед-ранна вечер. И си се приготвям аз още по-чинно и напълно почтено за вечерната ми разхода из парковете на древния римски град. И пътьом така, минавам да пусна бойлера. Че подозирах някак, ще ми се наложи да го поизползвам на връщане. И хем вода ще остане за следващата сутрин. За ранното ми заминаване на „работа“.
Ми то и това хубаво си беше. И предвидливо, беля. И натиснах копчето. И то не светна. И пробвах интуитивно да включа лампата. И тя така не светна. Брей, казах си. Явно ще да има връзка с извършвания ремонт в тоалетната на долния етаж.
Невинно така звъннах на майстора.
-Добра вечер, майсторе! Извинявай за притеснението в този час! Нещо да си изключвал някой бушон, щото нямам ток в банята?
Всичко очаквах. Но чутото…
–Ей, за това ли е бил онзи къс кабел долу?
Мда. Усетих аз, че наместо вечерна разходка из зелените паркове, ще се организира нощен преход към столицата. Все пак, при тази интересна пандемия, и некъпана в заседание, мисля много ще дотегне на народонаселението.
И като е речено, набързо багажа и в колата.
До някъде пътят мина неусетно. Нали от изолационния период се научих да използвам слушалки, пробърборихме голяма част от пътя с една приятелка.
Само дето към 22.00 ч. тя отиде да вечеря. И ме остави сама на пътя.
А там се развиха едни начатъци на дъжд. Проливен и обилен, напълно в стила на развиващите се водни стихии напоследък. И ме свари в онзи много тъмен участък около Вакарел. Тъмнината така успешно се допълваше от чернотата на асфалта и дъждовната пелена, че трудно можех да съобразя извивките на пътя. Често съм си мислела, колко ли толкова ще струва да се сложат по няколко лампи тъдява?!
Е, нямаше. Работим, както се казва, с наличните дадености. Лампи може да нямаше. Чистачки имах. Пуснах ги. Запъплих зад фаровете на голям камион. Пък и бях на 20-ина километра от столицата. Преживях ги и тях.
Интересното настана при влизане. На кръговото на 4-ти километър. Слизайки на кръговото, попаднах в първото море за сезона. Всъщност, второто, ако броим Резово. Но онова не се наложи да го преплуват, така че, всъщност, не се брои.
Преплувах го това в конкретния случай. На първа и със стиснати зъби. Отдавна не съм се возила в лодка. Мисля, че подобно беше усещането. Особено при плисъка на вълните в страничните части на светлосиния Хюндай. Вълни, образувани от останалите превозни средства в градското море.
Скоростта беше така бавна и вълните се люшкаха така шумно, че в съзнанието ми изплуваха спомени за всички изоставени коли в подобни морета от миналите години. Документални снимки от Фейсбук ми се редяха в съзнанието едни след други. Че и клипче имаше, беля. На хора с лодка и с гребла, тръгнали да вадят важен багаж от потъналия си автомобил в подлеза на пощата (в Пловдив).
Преплувах го най-сетне. Автомобилът още беше в движение. Чудесна констатация! Изкачих се на височко. И тъкмо да отдъхна, нагазих във второто. Пак море. В кварталната уличка. Брей, всички молитви и положителна енергия използвах. Да спра само пред нас, пък до утре все ще изсъхнат всички, значи, кабели и връзки. И всичко дето изсъхва след намокряне по двигателя.
Чути бяха. Спрях.
Ама да сляза не посмях. Имах чувството, че някое великанско дете му е доскучало насъвсем и започна с кофи да излива дъжд. Първо отпред, на предното стъкло. Втора вълна отстрани. И от другата страна. И пак отпред, и пак отгоре. А дърветата наоколо така страховито се движеха и размахваха клони, че се замислих дали е минала онази санитарна сеч против чупене и смазване на хора и коли в подобни ситуации.
И сенките от уличните лампи им съпричастваха. И създаваха едни страховити сенчести етюди. И аз, като уплашен заек, си седях в колата и не смеех да мръдна.
И тъкмо да реша, че мокра до банята ще стигам, и започна една ми-ти градушка, не ти е, майко, работа. Какво да ви кажа, интересно е усещането да седиш в автомобила си. Светлосин. И да барабани градушка по тавана. Чак не можех да реша. На него ли да съчувстам, че ще се надупчи, или на себе си. И дали ще ме боли много ако затичам с гола глава под нея.
И тъкмо да реша да се поразсея във Фейсбук, и затрещяха гръмотевиците. Пък нали от планина се връщах, там точно ни бяха поставили в известност, че при гръмотевици, първо интернетът се изключвал. А отпосле и самият телефон. Че блоковете, значи, имали гръмоотводи, ама колите и нашего човешкого брата, не.
Въпреки че в ушите ми все още звучеше крилата фраза на един от опитните при излялия се вчера в планината дъжд и придружаващите го гръмотевици:„ То вече и да го изключиш, няма особен смисъл“. Нещо като срещата с мечките. И да се омажеш, и да не, ако оцелееш, все ще се наложи да се измиеш.
И се започна великото чудене. Сега, да седя и да чакам да ме удари гръм, или все пак в градушката да драсна към сушинката отсреща и да лекувам синините по челото със суров картоф.
Поседях, поседях, и при поредната десятка светкавицо-гръмотевици, гушнах лаптопа ( нали е синтезирал в себе си мъдрите ми юридически мисли, запечетани на формат А4) и драснах в гръмотевичния дъжд.
Хич не си и направих труда да влизам. От коридора, направо в банята.
И седнах най-отпосле на дивана. В ранните минути на утрешния ден. Онзи, в чиито ранни часове трябваше да пътувам към столицата. С чаша вино в ръка. Червено. Мен са ме учили – ако е студено и за да се стоплиш, чашка червено вино… такова, нищо дали в месеца имало „Р“. И освободена от други по-животопазещи съждения, си помислих: “Брей, колко да е бил къс и ненужен онзи кабел в тоалетната?!“
Така ще ви го кажа. Виното е велика сила! Малко й трябваше да се разгърне. И последиците на бурята бяха успешно преодоляни, както се казва. Велики са били това древните римляни. Не напразно са си посеяли сентенциите през вековете.
Слушайки поредният за това лято дъжд ,вече с чаша в ръка, взех да вярвам в прочетеното напоследък:
„Явно някой е спечелил Европроект да пуска дъжд и мълнии. Иначе няма обяснение“.
Успешен ден! И нека слънчевото лято да се чувства за поканено!
