Дойде ред и на Панам сити. Исторически град. Една от старите столици и речни пристанища древен Източен Бенгал. До него се беше развил съвременен град Сонаргон.
Купих си билет за автобус от сформираното на тротоара за тази цел гише-маса.
И тръгнах на там с междуградски автобус. Мислех си, че ще е от съвсем малките, с железни облегалки. Оказа се голям автобус, просто много стар и захабен. Възползвах се от празната предна седалка и се настаних с идеята да гледам пейзажите наоколо. Груба грешка. До пейзажи почти не стигнах. Употребих времето да се ужасявам от шофирането, да се питам толкова ли ми беше важен този Панам сити и да се моля Богу горещо за спасение на безценното ми същество. Постоянно виждах как се врязваме тук, или там. Шофьорът караше с бясна скорост и аз не преставах да се питам дали този вехт автобус го може.
Направи ми впечатление и друго. При цялата тази безумност, шофьорът беше напълно спокоен. Нито веднъж не реагира словесно, или с физиономия на засичане, или друго безумие на останалите шофьори. Не виждах страх и изнервеност и в очите на отсрещните шофьори, чиито рикши помитахме в страховете ми. Явно просто така могат да карат. Но това не ги изнервя и не им създава напрежение.
На една от спирките се оказа, че май трябвало да сляза. Видът на крайпътния мърляв пазар, на който трябваше да оставя автобуса, хич не ми вдъхна доверие. Та реших да попитам дали това е Панам сити. Три пъти. На третия път вече целият автобус ми отговори. Нямах друг избор, освен да сляза.
Тъкмо слязох и някак си се оказах качена на рикша. Колоездачът отпред извика „Панам сити, мам“ и тръгна. На мам не й остана нищо друго, освен да се хване здраво за седалката и да започне да се страхува.
А страхът ми се коренеше в недалечното ми минало на пътешественик.
За пръв и последен път се бях качвала на рикша в Камбоджа. Толкова страх събрах в онзи паметен дълъг момент, че от тогава не бях посмяла да повторя. Там рикшите бяха с моторчета, не с колела, което им позволяваше да развиват доста висока скорост. И смело караха на зиг – заг в натовареното движение. То хубаво, ама шофьорът е отпред. Той избягва насреща идващия, но остава каляската с пътниците на милостта му.
Така, или иначе, не бях планирала да се качвам на рикша точно в Бангладеш. Но се оказах пред свършен факт.
Оказа се също, че когато е по спокоен и малък път, возенето в рикша си е направо приятно. Пък и разстоянието си беше не за пешеходен преход.
След две минути вече дори започнах да се оглеждам, а след още няколко си позволих да се насладя на преживяването.
След малко напуснахме натоварените улици и пристигнахме до входа на стария Панам сити.
И потече древната история.
Това хилядолетно селище, наречено Suvarnagram, е било една от столиците и речно пристанище на Източна Бенгалия.
Въпреки че историята на това древно поселище не е точно известна, то се среща в историческите източници с две имена. Sonargaon и Suvarnagram, което буквално означава „град-злато“.
Първата категорична справка за този град е открита в Тарик-и-Фирозшахи на Зиа-уд-Дин Барани, който говори за приятелски отношения между Рай Дануй от Сонаргаон и Гияссуддин Балбан, императора на Делхи, по време на последния стремеж на неговия бунтовник губернатор Мугсуддин Туг-рил през 1281 г. сл. н. е.
За първия независим владетел на Сонаргаон се говори и в източник от 1338 г. Именно тогава бил разделен Бенгал на две части – Западна и Източна, с главни столици съответно Гаур-Пандуа и Сонаргаон / Suvarnagram/.
Значението на Sonargaon като пристанищен град може да се прецени от различни източници на мавританския авантюрист Shaikh Badruddin Ibn-e-Bathuta от Танжер и редица китайски пътешественици, посетили Сонаргаон в началото на XV в. Всички те описват града като „оградено място с улични базари, на които се извършвала търговия с всякакви стоки“. и „всички стоки се събират тук и се разпространяват.“
Особено известен е бил Suvarnagram като производител на известната памучна тъкан, „Muslin“.
По време на величието му площта му е била около 48 мили север-юг и 20 мили изток-запад. Това е бил силен град с монетен двор на независимите султани в Бенгалия.
Днес от някогашното величие на града беше останала само една улица със сгради, повечето в пълни руини.
А непосредствено след него беше изградено съвременно селище с дървени барачки. И обичайния боклук отпред.
Наснимала в достатъчна степен цялата улица, си върнах по изпитания маршрут. С рикша до пазара със спирката. От там на автобуса и в Дака.
Този път дъждът ме изчака буквално да прекрача входа на хотела и се изля. Времето ми подари страхотен ден!
При напускане на хотела момчето на рецепция с много радостни очи ми каза, че за първи път имат гост като мен. Дака била посещавана като голям център за религиозен туризъм. Много искрено ме попита какво съм гледала аз и дали съм доволна. Е, на фона на известните за европееца туристически дестинации, тук в общи линии нямаше какво да се види. Но аз и не очаквам навсякъде да ме изумяват с исторически паметници на архитектурата и изкуството. Няма лоши места, има различни. Нямаше нещо фрапиращо интересно. Но имаше хора, които живеят различно и аз бях сред тях. Това е ценното за мен. Казах му, че съм видяла всичко, което съм искала. И бях наистина доволна.
Довиждане, Бангладеш! Благодаря за интересната среща!
