На следващата сутрин в хотелската стая, се заех с плановете за уплътняване на следващия ден.
Преди да тръгна на това пътешествие, както винаги, търсех информация за забележителности в Дака и Бангладеш. Нямаше особено богата информация. Другите пътувания ме научиха, че почти навсякъде на място има множество туристически офиси, които организират различни турове по забележителностите. Все пак, всички туристи за това идват. Много пъти предварително запитвам в хостела за подобни турове и от там ми ги организират дори преди да пристигна. Така направих и тук. В Бангладеш хостели не намерих, пък и реших, че едва ли ще бъде най-добрата идея. Затова се настаних в доста евтин и напълно приличен хотел. Та, някой отговори на запитването ми в смисъл – Има много турове, на място ще Ви обясним. Жегна ме едно дребно подозрение. Като пристигнах се оказа, че от хотела не предлагат нищо. Любезното момче на рецепция, след като ме уведоми, че е специалист по туризма, ми препоръча да посетя няколкото забележителности, за които бях чела така или иначе. Излишно е да казвам, че повечето от тях бяха джамии. С високомерието на току що пристигнала, го попитах има ли наблизо офис на туристическа агенция. Не беше нужно да ми отговаря,широко отворените му очи, пълни с учудване и страх, подсказаха отговора. Нищо, сама щях да ги потърся. Ха ха ха. Не просто нямаше. Самите забележителности бяха неподдържани и вехти. Явно все още не са стигнали до тях. Пък и друг бял човек, освен мен, срещнах чак на третия ден. Повече не видях. Нямаше дори японско-китайски туристи.Та, явно туризмът не им е най-силната страна.
Е, някакви древности случих по пътя. Само дето не можах да разбера какво съм случила.
Още първият ден отметнах основните джамии. И се насочих към много препоръчван комплекс от крепостта Лалба форт – джамия и гробница на Тори Биби. Стигнах до него, но беше затворен. Едни сладки дечица ми обясняваха нещо, показвайки ми 2 пръста. Реших, че работи следобед. Започналият дъжд препятства порива ми да се върна същия ден. Вечерта отново прочетох в туристическите сайтове, че си работи комплекса и сутрин и следобед, освен в национални празници. Е, за тях не проверих.
Сутринта съобщих на момчето от рецепцията къде отивам и го попитах дали има причина да не работи. С широка усмивка ми каза, че трябва да работи. И аз тръгнах. Още веднага улиците ми се сториха подозрително празни. Успях няколко минути да се замозалъгвам, че е сутрин и явно повечето движение е следобед. След съвсем кратко време, обаче, почти бях убедена, че има някакъв празник. Не че не ми беше удоволствие да пресичам почти празните улици. Но комплексът отново не работеше. Този път разбрах причината. Е, явно не било дадено да го видя. Пък и, надничайки през оградата видях, че е в общи линии това, което се вижда. Същите снимки бях виждала и в сайтовете. Ако вътре в самата сграда е имало нещо интересно, съм го пропуснала.
Въпреки че не успях да я видя от вътре, не пречи да разкажа какво бях чела за тази крепост. А бях чела, че е строена дълго и от няколко владетели.
Започва нейното строителството през 1678 г. от принц Мохамед Азам. Не я довършва той и строителството на крепостта продължава неговия наследник Шаиста Хан. Той не само че не завършва строителството, но и приема крепостта да зловещо място. Причина за това е, че дъщеря му Биби умира в крепостта през 1684 година. Именно нейната гробница е част от този архитектурен комплекс Другите две части са джамията и Диван и-Аам.
В съвременната история крепостта също играе много важна роля. Именно на нейна територия разиграва кървава битка, при която Бангладеш извоюва своята Независимост през 1857 година.
След неуспеха си да попадна във вътрешността на тази велика крепост, реших че трябваше да зарежа оскъдната предварителна информация и да се доверя на туристически си късмет. Тръгнах си по улиците и без да ги търся, се натъкнах на някои интересни места. Все пак имайки предвид къде съм, и това беше нещо.
Така стигнах до сградата на Върховния съд на Бангладеш. Архитектурата й е смесица от европейска и местна такава, тъй като по време на английското колонизаторство е била строена като резиденция на Британския губернатор.
А ето този момент ме озадачи страшно. Обещах си да прочета за връзката на комунизъма и Бангладеш.
Дълго вървях, за да намеря показания на картата Увеселителен парк. Както на много други места, в почивния ден, не работеше. Така в Боливия и Еквадор парковете бяха затворени в неделя. Единствено мога да възкликна „О хора, о нрави!“. Зад затворените врати на парка успях да съзра едно невероятно вехто виенско колело. Иначе отпред всички си беше като на нормален увеселителен парк. Сладолед, ядки, сушени плодове, заведения за хапване. И те, за разлика от самият парк, си работеха и обслужваха многобройните посетители.
Отново случайно попаднах до парк с монумент „Музей на независимостта“. Железните входни врати бяха полуоткрехнати. За да не се отворят, им пречеше метален синджир с катинар. Зад вратите човек с автомат. Отворено ли е, или не. Европейското ми съзнание не ми остави избор, освен да си тръгна, приемайки го за достатъчно затворено. Но туристическото ми такова ми напомни, че винаги трябва да се пробва. И да ти откажат, срамът ще е до следващия полет. Пък и ако не напишеш във Фейсбук, няма да разберат много от познатите ти.
Та, попитах плахо човека с автомата дали мога да вляза. Бях готова да платя вход и каквото каже. Той поклати глава. Само че това поклащане не ми даде достатъчно ясна информация относно отговора му. А тук, както и в Индия, имаше три вида поклащане с глава. Познатите ни от ежедневието ни „надолу – нагоре“ и „наляво-надясно“. А третото е познато на част от нас от индийските филми. С нищо не оставящо съмнение относно доброжелателността си поклащане някак по диагонал За да подсили значението му на съгласие, то обикновено се придружаваше с усмивка.
Но моят събеседник не ми се усмихна и аз леко отстъпих в полза на отдалечаване. Тогава се приближи друг мъж и с ръка ме покани да вляза. Супер. Възникна още едно неудобство. Очаквах след тази покана да ми отвори вратата. А тя си стоеше все така открехната и закатанчена. Тъй като не правех крачка навътре, господинът втори път с още по-широк жест с ръка ме покани да вляза. Погледнах катинара, след това автомата и плахо посочих леката пролука във вратата. Ами да, оказа се, че трябва да се промуша между двете врати и под синджира с катинара. Нали съм тръгнала на лов за туристически кадри, какво пък. Пък и вътре забелязах достатъчно много хора, та влязох. Паркът се оказа типичен за Бангладеш. Направен и поизчистен в някаква малка част. А в останалата потънал в боклук. В буквалния смисъл.
На входа на едно малко кварталче можах да наблюдавам нещо така типично за всички географски ширини. Независимо от климатичните условия и стандартът на живот, все ще се намери някой нарцис, който да паркира ей така, за да е удобно на всички. Тъкмо приближих и излезе гордият собственик с явно намерение да отпраши с колелото си в неизвестна посока. Докато се намести, отне напълно спокойно доста от времето на всички. Та, известно време, входът беше препятстван освен от колело, и от задник.
А някои бяха решили да използват почивния ден за някаква много мащабна демонстрация. Цял ден ходеха тези хорица по улиците. Нито те се умориха от жегата, нито говорителите спряха агитационните си речи. Слушайки ги цял ден из целия град, не можах да не се замисля колко си приличат всички. Излишно е да казвам, че не разбирах нищо. Но тонът, повишаването на интонацията и наблягането на някои фрази бяха абсолютно идентични с подобни речи в целия свят.
Тъкмо си вървях и мислех, че не съм срещнала пикаещи по улицата. Нямало случайни мисли. Точно до мен. С присъщото ми туристическо любопитство първо се загледах, защото характера на действието не ми стана ясно напълно веднага. Все пак очаквах като по нашите земи да се изправи гордо и да напъчи мъжеството си. Тук го правеха, клекнали до отводнителните канали, които бяха на всяка улица. Замятаха отпред полата и останалото беше лесно. Акащи не видях, за разлика от Индия. Но на по-закътаните ъгълчета ме лъхаше типичната миризма.
За жалост, на фона на спящите по тротоарите, това не беше необичайно. Беше само много много тъжно.
Последният ми ден в Дака беше и втори почивен за жителите му. Спокойни и празни улици. Чудесно стечение на обстоятелствата. Страхувайки се да не завали, реших да направя последен опит да намеря тази прословута Арменска църква, която всички сайтове приканваха да бъде видяна непременно. Вече я бях търсила веднъж, но неуспешно. На мястото, на което трябваше да бъде според картата и моята навигация, беше тази джамия. Снимах я няколко пъти и се замислих, изглежда ли ми достатъчно автентично арменска и дали мога да приема, че това е старата арменска църква, преустроена в джамия. Колкото и да ми се искаше да я преброя за отметната, дори себе си не успях да излъжа. Всъщност, оказах се частично права. Църквата беше преустроена. За жалост, не точно в тази джамия.
Тръгнах си примирена и малко след това видях нова малка храмова постройка. Напълно ми приличаше на джамия. Но беше забита в много малка уличка и затворена с железни решетки, та отново ми се зароди надеждата. Започнах да я снимам и около мен се посъбра тълпа. Гледаха нагоре какво толкова снимам, бутаха се и се смееха. И това не се оказа древната Арменска църква.
Вече бях разбрала, че тук английски не се говори и не правех опити да ги заговоря. Но от тълпата един мъж ме поздрави на английски и аз го попитах дали това не е старата арменска църква. Знаеше английски, ура!
„Не, мам, не е това. Тя е в тази посока и сега е Тара джамия“.
Имаме попадение! Не се оказа далеч, но от другата страна на голямата улица. Разбира се, трябваше да мина няколко криволичещи улички и за всеки случай спрях една жена и й изстрелях в лицето „Тара моск?“. Бях разбрала, че това винаги е печеливш ход на местата, на които не може да се разбереш на английски. Дългите и културни въпроси само ги объркват. Затова изговаряш бавно и звучно само мястото, което те интересува и му слагаш една въпросителна интонация накрая.
И жената ме разбра. Нещо повече, охотно ми обясни. Естествено, говореше нейния си език. Но интонацията и жестовете й бяха толкова красноречиви, че имам чувството, че я чувам как ми казва „Виждаш ли онези хора там? Покрай тях вдясно, после вървиш малко и наляво“. След това ме погледна в очите и ме попита „Разбра ли?“ Напълно развеселена, аз й кимнах и при повторното й обяснение й акомпанирах със същите жестове, потвърждавайки, че всичко ми е ясно. И следвайки указанията й, тръгнах по описания маршрут.
И намерих търсеното точно там, където ме беше изпратила.
Всъщност, от църквата беше останала само една стена, пред която се молеха, вече мюсюлмани. Арменската звезда отпред вече ме накара да се чувствам спокойна. Тази забележителност беше покрита. И пореден път,че хората не рушат, а просто ползват по ново предназначение граденото преди тях.
