Дойде време да се впусна из улиците на Дака.
А се впуснах с настройката от прочетеното в интернет пространството.
Дака, въпреки днешния си неугледен вид, всъщност е доста древен град, възникнал през 1000 година.
Първоначално е бил в територията на будисткото Царство Камарупа, след което преминава под контрола на хиндуистката династия Сена.
В периода, в който Дака получава днешното си име, е попадал на територията на така наречената Бенгалия. Дори през 1608 година е провъзгласен и за столица на Бенгалия и става световен център за търговия с муселин.
В края на 18-ти век градът попада под управлението на британските колонизатори. Именно британците, за сметка на извозваните непрекъснато богатства, изграждат в Дака модерна система за водоснабдяване и електроснабдяване.
В средата на миналия век, след разделянето на Индия, Дака става административен център на Източен Пакистан. А в края на 20 век, след завършилата бангладешка освободителна война през 1971 година, вече става столица на независим Бангладеш, каквато е и до днес.
И по нейните улици тръгнах аз.
Първият ми туристически ден в Дака премина със смесен успех. Успях да се навра в най-тесните улички. Въпреки слабият интернет, предишната вечер все пак успях да си отбележа хотела в „Google maps“, което ми даде свободата да извърша любимото си изгубване в града. Знаейки, че винаги мога да видя пътя назад съобразно поставеното габърче, тръгвах напосоки и се сливах с хората. Така виждах как живеят наистина, извън суетата на туристическите забележителности. Е, по тези ширини, не извършвах точно сливане. Все пак стърчах над тях не просто с една глава, а с глава и рамене. По-скоро може да се каже, че минавах над тях. На места трябваше да се поприведа, за да не се заплета в сложната плетеница електрически жици. За пореден път се убеждавах, че колкото са ми интересни те на мен, толкова съм интересна аз за тях. А тъй като те не страдат от моите европейски задръжки, показват интереса си доста по-открито.
Въпреки че изпитах доста силен страх на места, навирайки се в настина тесни и мърляви улички, плътно обградена от множество малки същества, слава Богу, не ми дадоха нито един реален повод за каквото и да било притеснение. Най-неприятното, което ми се случи, е да изпитам ужасна досада от често повтарящи се „демонстрации на внимание“. Полудседнал -полулегнал на сянка индивид в поза „ разхлаждам си гениталиите“, виждайки ме да минавам, да подвикне „Hello. Where are you from, mam?“ . И ей така, както се е разлял, се очаква да застана на жегата права и да му заотговарям с дива радост на нескончаемите въпроси. Но подобни ситуации има във всички азиатски и африкански държави. И в крайна сметка, никога не са преминавали към някакво действие след подвикванията. Разбрах, че са неминуеми и се научих да ги подминавам без емоция. Преди време се бях оплакала на местен от това поведение. Той ми каза, че по този начин те показват уважение към мен и очакват от мен също да покажа уважение като встъпя в разговор. Така както аз не разбирах как това шопарско поведение може да изразява уважение, така и той не разбираше какво ме дразни в това им поведение. Нямаше как да му обясня, че нямам време да се спирам пред всеки. Нали съм турист и имам някаква цел – да разглеждам. Още по-малко успя да разбере защо не искам да се спирам до всеки. В крайна сметка, тук жегата е достатъчно продължителна и време за разговори имат всички. Нрави. В крайна сметка аз им бях на гости, при това съвсем доброволно. Приемам странностите им. Усмихвам се любезно и си продължавам целеустремения път.
С тези мисли продължих разходката си из прашните и очукани улици.
И се върнах към глождещото ми основно притеснение. А то обикновено е да не ми вземе някой фото апарата, или телефона. А и двата уреда ползвам почти непрекъснато на улицата. Видно от снимките, снимам почти непрекъснато. А телефонът ме води към набелязаната цел посредством предварително насложените габърчета в „Google maps“. Той ми е навигацията, връзката със света посредством телефонна, или интернет комуникация. Така или иначе, загубата му ще бъде тежка загуба. А телефони тук имаха далеч не много от хората.
За моя радост, желание да се снабди неправомерно с едната от тези две мои вещи, не забелязах в ничии поглед. В Африка това беше изписано на лицата на повечето разминаващи се с мен. А в ЮАР на два пъти се опитаха да ми издърпат апарата от ръката.
Тук, докато снимах, единствено създавах радостен смут в детските души. Явно за тях това беше нещо много непознато и с типично детското си любопитство, се спираха да видят какво правя.
В Мианмар ме обграждаха и искаха да видят на монитора сниманото. След това ми позираха в разни пози и отново ме нападаха да видят. Тук само ме гледаха с възхитени очи. Никое дете не поиска да види апарата ми. Само ме гледаха с широки очи на възхита.
Но, за мой късмет, и тук радушно ми позираха. В това време ме питаха как се казвам. А когато аз попитах някое от тях, наставаше бурна радост. Възрастните ги гледаха с усмивки и постоянно им суфлираха да ми казват „Благодаря“.
Но дори сред тази мръсотия, суетата надделяваше. Дори тук беше съставен импровизиран фризьорски салон. Подобни салони бях виждала много. На тротоари, под дървета. Непретенциозността им се обясняваше с това, че те са предназначени да обслужват единствено мъжката клиентела. Жените по тези места фризирали косите си изключително рязко и ползвали за това значително по- прибрани места.
Но чак толкова непретенциозна берберница не ми се беше случвало да видя.
Към обяд се изсипа страшен дъжд. Понеже било пролет, така се било случвало. Не че не даде предупредителни сигнали. И не че аз вече почти не тичах към хотела. Но на няколко преки все пак ме застигна. Започна с няколко капки и изведнъж се изля. Настана страшно. Тъмно като в нощ и цялата вода се излива на земята. Озвучена от гръмки гръмотевици. Успях да се приютя в една гостилничка. За да не обидя домакините и да не се наложи да взимам каквато и да е храна, се отсрамих с две бутилки вода. Въпреки че домакините бяха толкова любезни, че ме поканиха да седна, без да правят дори намеци за закупуване не каквото и да е от моя страна.
След около час дъждът спря. Очакваемо, навсякъде имаше доста вода. За да съм честна, на фона на количеството, което се изля, локвите си бяха напълно прилични. Все пак асфалтът се виждаше и никой и нищо не плуваше.
За пореден път днес се благодарих, че не изпълних идеята си да тръгна по джапанки. Притичвайки и подскачайки, за да запазя обувките си чисти и сухи колкото е възможно, преодолях двете пресечки до хотела.
И тук битката за чистотата на обувките ми беше изгубена тотално. Пред самите врати на хотела. Пред стълбите достолепно се беше разположила достатъчно дълбока локва. Дори с висок скок, нямаше как да не нагазя поне частично в нея. Служителите в хотела, разбира се, дори не си и помисляха, че могат да направят нещо по въпроса за сухотата на своите клиенти. Един от тях ме наблюдаваше от сушинката на преддверието как се боря с последиците на климатичните и географско-асфалтните особености. Не беше се дори опитал да сложи поне дъски за преминаване, ако не да изгребе нанякъде събралата се вода. Но, след като преодолях локвата и стълбата, ми отвори вратата и с широка усмивка ми каза „ Namaste, mam“. Може би факта, че на това любезно отношение, не бръкнах в мокрите си дрехи и не му дадох бакшиш за несвършената работа, му се стори неочакваемо поведение. Но реших да не стимулирам необоснованите претенции за заплащане без насрещна за това престация.
Както и в Индия, и тук са си доста мързеливи. В Непал след падналия дъжд, няколко момчета изгребваха водата от образувалата се пред магазините им локва. А тук предпочитаха да се усмихват и да чакат бакшиши.
Интересно, дали този мързел и лицемерна показност идва от религията, или им е останала в наследство от англичаните?! Това са двете разлики с останалите азиатски държави – религията и колонизирането от Великобритания. Останалите предпоставки като климат, жители и бедност си бяха константни.
Дали пък няма да намеря изследване по въпроса?
Може и да намеря. Но за тази вечер натрупаната умора ме отпрати в леглото.
Всички мисли бяха оставени на утрешния ден.
