Макар и хората, и обстановката, да бяха почти както в Индия, тук се пак имаше известна разлика. За жалост, тя не се изразяваше в чистотата. Същата мръсотия и мизерийка. Кални, тесни улички, мръсни, олющени сгради. Още по-олющени автобуси на градския транспорт. Невероятно движение и мноооого клаксони. За един ден така успяха да ми досадят, че ме докараха почти до страхова невроза. Където и да вървя, в какъвто и ъгъл да се забия, за да минат всички превозни средства, неизменно продължаваха да бибиткат. Осъзнавах, че не проявяват лично отношение към мен, но въпреки това доста ме напрягаха.
Преди да тръгна, бях чела пътепис на друг пътешественик. Според него в Бангладеш хората са толкова бедни, че носят или само блуза, или само панталони. Просто нямат друго. И гледката на полуголи хора по улиците било нещо нормално. Явно пътеписът е бил от преди доста години. Макар и явно бедни, аз ги заварих облечени и нахранени. Живееха в коптори, движеха се сред боклуци и кал, но нямаше наистина мизерстващи. Нямаше го това огромно множество живеещи на улицата бездомници, които видях в изобилие в Индия. Не че нямаше спящи на улицата и просяци. Но не бяха несравнимо по-малко. Пък и дори те бяха облечени.
Може би това беше най-голямата разлика с Индия. И може би това се дължеше на религията. В Индия основната част от населението изповядва индуизъм. А той проповядва примирение с положението си, а това предразполага към липса на амбиция към по-добро. Затова най-честата гледка в Индия е на маса хора, които просто клечат на площад, или просто широко място. Тук такива клечащи не видях. Имаше спящи на улицата и просяци, но те бяха наистина малко. Останалите бяха заети с нещо. На всякъде кипеше някакъв труд. Улиците бяха обрамчени освен с магазини, с множество малки работилнички. Тъй като бяха без предна стена, свободно се виждаха шивачи, дърводелци, хора, правещи нещо от метал, заваряващи, ремонтиращи рикши и колела. Останалите пък просто вървяха нанякъде. Изобщо, усещането беше, че безделници почти няма. И макар доста бедни, хората си вървяха плавно по стъпките към по-добър живот.
Другата основна разлика беше, че на всеки няколко часа вийваше гласа на някой имам от близката джамия. Няма лошо, ама в пет сутринта малко трудно намирах разбиране в сънената си душа. Политически коректните ми размисли не можеха да си пробият път пред неразбирането ми какво съм им направила, че не ме оставят да спя.
А нямаше и никакъв алкохол. Ама наистина никакъв. Явно защото се изхранвах основно с орехи и лешници, съществото ми копнееше за чашка червено вино. Можех да я усетя. Но, никакъв шанс. Никакъв алкохол не се продава в Бангладеш. След погледите, които ми отправиха на този въпрос, спрях и да питам. Ще пия вино в къщи.
Тъй като отделянето от Индия е факт, който доста поколения още помнят, в Бангладеш всички разбират хинди. Но говорят и свой, отделен език, който наричат бангладешки. За здравей използват мюсулманския поздрав „Салям“. Доста пъти се обръщаха към мен с индийското „Намасте“. А благодаря е „Доннобад“.
Когато искат да изразят особено уважение към събеседника си, правят поздрав като обръщат китката си и с обратната страна на дланта си докосват главата. Повечето обекти бяха охранявани от униформени с автомати. Изобщо, автомати имаше навсякъде. Като ги гледах колко са очукани и прашни, все се чудех дали действат. Но никак не ми се искаше да получа отговор точно на този въпрос. Отново като уважение / явно пред бялата жена, защото само пред мен го правеха/ , в момента, в който понечвах да вляза някъде, охраната с автоматите ставаше. Аз, респектирана от толкова оръжия, си хотел полугузна и вечно се съмнявах дали мога да вляза тук и там. И това тяхно ставане тълкувах изначално като забрана. Та доста често се получаваха едни ситуации, в които и двете страни не разбираха реакцията на другия. Важното е, че се разбирахме и всичко приключваше с поредните снимки.
Мъжете бяха облечени с панталон и риза с дълъг ръкав. Някои от тях все още носеха типичните за Азия поли, препасани на кръста.
А много малка част от мъжете бяха облечени с широки панталони и туники, а на главите си носеха таджикистанската „тибитейка“. Поне аз не знам друго наименование на тази шапчица.
Много малка част бяха с покрити лица. Тези жени носеха черна препаска върху носа и устата, а кърпата върху главата отново беше шарена. Но бяха наистина малко.
А съвсем нищожна част бяха типичните „пингвини“- целите в черно.Всъщност такива видях единствено в почивния им ден.
Но жегата тук е с такива сериозни измерения/ а сега е само пролет/, че без да ми се налага, аз също ходех с дълъг панталон и риза с дълъг ръкав. А след като ми изгоря лицето още първия ден, сериозно се замислих да си сложа някакъв достатъчно голям шал, за да ми прикрива лицето. Изобщо, за пореден път се убеждавам, че облеклото навсякъде е продиктувано от климатичните условия. И едва върху тези изградени вече у хората навици, стъпва религията.
В крайна сметка, и в нашия църковен календар пише, че в едни от дните на страстната седмица, хората трябва да се изкъпят, а в друг от тези дни трябва да изчистят къщата и да изкъпят децата. Как иначе простия човечец, ежедневно прекарващ времето си на нивата да се сети, че трябвало и да се къпе.
По същия начин е и тук. Явно се е наложило религията да напомня за носенето на дълги дрехи. Примерите с изгорелите чужденци по тези държави, са ярко потвърждение за нуждата от подобни предупреждения.
Вече фанатичната част на всяка религия, разбира се, е извън всякакви обяснения. Но в повечето мюсюлмански държави, в които съм ходела, и жените и мъжете са с покрити тела и крайници. Забрадени и в черно ходят жените именно в държавите, в които ислямът е в по-радикалните си фази.
Но както и да бяха облечени, всички се държаха напълно нормално и свободно. Навсякъде виждах двойки, хванати за ръце. Дори когато дамата е с покрито лице. Това го бях видяла и в целия арабски свят. Явно извън фанатично настроените региони, подобно облекло е плод на навик и традиция и, както шаловете в Иран, постепенно ще отпадне. Все повече млади девойки виждах с нормални летни рокли. И то ходещи до майки, от които се виждаха само лицата.
Многоженството не е познато вече от доста поколения. Женят се много рано – между 16 и 18 години. Напоследък младежите са започнали да се образоват и посещаващите университет, забавят този процес. Като гледах младите колко са спокойни, си мислех, че ранните бракове може би не са лоша идея. Женейки се в разцвета на половата си сила, водят редовен полов живот. Може би затова са толкова уравновесени. И в крайна сметка, имат постоянен партньор и дом, какво лошо има в това. А грижата за бита и децата ги прави отговорни и уверени и им пречи да мислят за какви ли не бели. А в нашите развити общества, въздигаме секса в строга забрана за бушуващите с хормони юноши. Отнасяме се с тях като с малоумни инвалиди като не ги оставяме дори една вода да си налеят, че ще я разсипят непременно. И тръгвайки срещу природните закони с измислени и безсмислени догми, създаваме поколения от нервни, неуверени и комплексирани. В резултат имаме общества от безкрайно много самотни хора, които не са създали дом и поколения. А и не са щастливи от този факт. Защото ако това ги устройва, разговорът приключва. Вероятно е много крайно подобно разсъждение. Винаги, обаче, в такива моменти изхождам от простата истина, че ние в същността си сме едни биологични единици. И колкото повече се опитваме да изместим биологичните закони с наши, толкова повече се отдалечаваме от себе си.
А откъм превозни средства имаше невероятно разнообразие. Колите бяха преобладаващи по наистина главните улици, явно обслужващи кварталите на богатите и административните центрове. В останалите улици отстъпваха по численост, а в малките и съвсем липсваха. То малките улички бяха толкова тесни, кални и неравни, че и трудно би се придвижил автомобил. Учуди ме, че никой от тукашните шофьори не пробваше все пак, из обиколките ми Азия се убедих, че няма невъзможно място за преминаване на лека кола. Но тук малките улички бяха освободени от тях.
Основни съперници на автомобилите на пътното платно бяха големите автобуси. Невероятно стари и очукани, но всяващи респект с размера и развиваната от шофьорите им бясна скорост.
По-малките им събратя, малките автобуси, пъплеха скромно покрай тях. За сметка на това бяха с отворена предна врата и по всяко време на движението им, независимо в кое платно се намират, от тях изскачаше, или влиташе по някой пътник. В останалото време, от същата врата непременно висеше по някой човечец. Разпоредителят на автобуса. Той подаваше ръка на качващите се в движение, натъпкваше ги навътре и крещеше непрекъснато посоката на движение на автобуса, за да приканва нови желаещи. Явно действаха като маршрутки.
Други, по-малки маршрутки бяха нещо като съвсем миниатюрни бусчета. На място на стени имаха по три-четири железа по протежение на цялата дължина. Събираха по около 8-12 човека.
След рикшите, по големина и обем, се нареждаха моторчетата. Снабдени с мощността на бензинов двигател, те освен нахално, караха и още по-бързо.
И за да завърша картината, не мога да не спомена самостоятелните колоездачи и простите пешеходци.
И всичко това делеше едно пътно платно.
Тук разбрах, че понятията „няма място“ и „от тук не може да се мине“ по тези географски ширини на практика липсваха. Всеки караше с пълна газ към очевидната липса на място между две плътно спрели, или каращи коли, или кола и рикша и още по-смело натискаше клаксона. Как успяват да запазят азиатското си спокойствие в тази гмеж, нещо не ми е съвсем ясно.
На повечето места това пътно платно се изразяваше в тясна, кална уличка с много неравности и дупки, обрамчена от канал, в който течеше явно мръсната вода. Явно дългият опит ги беше научил да карат буквално по ръба на канала и да не падат в него.
Такава гмеж и шум не може да се опише, трябва просто да се изпита.
Със съзнанието на турист, който ще прекара в тази обстановка максимум няколко дни, всичко това ми изглеждаше интересно и екзотично. Но като дойде необходимостта от пресичане на пътното платно, интересът ми грубо беше изместен от основателния страх за живота ми. Не просто не спираха и не даваха предимство на пешеходците, но се отнасяха с тях като врагове на републиката. В момента, в който стъпя на пътното платно, или пък направя крачка напред, те тръгваха сякаш нарочно срещу мен. Дори и тогава, когато така или иначе са спрели, защото има плътна завеса от всякакви превозни средства, непременно се опитваха да направят макар и минимално движение към мен. И отново не беше лично отношение, така постъпваха с всички неразумни пешо ходещи. Трафикът беше толкова силен, че на места позволяваше преминаване единствено с цената на много страх и нерви.
Такъв страх не съм брала от Виетнам. Там пресичането на 6 платна от двупосочната улица ми отне време, което ми беше достатъчно да си припомня важните моменти в живота ми и да се простя с него. След като вече в безпаметно състояние стъпих на заветния тротоар, английско семейство се втурна да ме прегръща. Оказа се, че са ме наблюдавали. Само дето не са залагали дали ще успея.
Изграденият ми инстинкт за самосъхранение в такива ситуации по Азия ми подсказва да чакам някой местен и да се прилепям към него за целите на пресичането. Или просто да сменям маршрута си, търсейки възможно най-малката необходимост за това действие.
И целият този поток се регулираше някак си сам. Дори не исках да предполагам колко от шофьорите изобщо имат свидетелства за правоуправление. Ако случайно се окаже, че имат и курсове, то първият урок непременно трябва да е по натискане на клаксон. Шофираха без никаква мисъл. Нищо, че отпред има цяла стена спрели коли, кара се с пълна газ до последно и се побърква клаксона. Накрая така безумно заставаха един до друг, броня до броня, че се блокираха сами и не можеха да тръгнат без няколко маневри. А никой не оставяше място за такива маневри. Всички бяха наблъскани едни в други.
Само на 2 от най-големите кръстовища видях регулировчици. Интересното е, че махаха с дървена тясна дъска-треска. А единственото кръстовище, със светофари изглеждаше така.
От далеч забелязвайки спасителните и познати светлинки, веднага започнах да прекроявам маршрута си, обзета от радост, че поне веднъж ще пресека спокойно. Но, виждайки от снимката, нищо радостно не се оказа на практика. Поради що светеха и как точно се съобразяваха, не ми стана ясно. В общи линии тези, за които светеше зелено, стояха на място, а се движеха тези с червения сигнал.
Въпреки всичко, пешеходството се оказа най-добрия начин на предвижване. Все пак имаше елемента „движение“. А всички останали, които този път бях поблазнена да ползвам, неизменно влизаха в трафика и заставаха на място за неопределено време.
Рикшите бяха най-голямата новост за мен. За разлика от останалите превозни средства, включително и тук-тук-ците, които бях ползвала за превоз достатъчно често, с рикши се бях сблъсквала доста отдавна в Камбоджа и неотдавна в Индия. Гледани отстрани, те представляваха едно изключително пъстро и разноцветно множество. Собствената им пъстрота се смесваше с шаренията на дрехите на возещите се. И на пътното платно се движеха като многоцветна весела лента.
Въпреки цялата тази прекрасност, сърцето ми се свиваше от жал всеки път като заглеждах някоя рикша от близо. Хорицата, които го караха, бяха изключително мършави. Предполагам, че срещу изядена паничка с ориз, въртяха педалите часове наред. Когато превозваха един човек, пак беше добре. Но като видех седнали две добре разплути дами, явно от замогнало се семейство, или мъж с огромна бала с някакви тежести, направо кръв ми капеше от сърцето. От къде събираха душа тези хорица.
Храненето навън, както и в цяла Азия, и тук беше основен начин за прехранване. Буквално навсякъде имаше най-разнообразни възможности. Най-претенциозни бяха закусвалните, намиращи се в стабилна постройка. Пред заведението под навес бяха тенджерите с гозбите. А в някои от тях имаше дори тип „топъл щанд“ като в европейските магазини, където храната се разполагаше в алуминиеви контейнери. Салонът, в който можеш да седнеш и да хапнеш, неизменно беше сантиментално вехт, но чист. Неизменно имаше сервитьор. Нямаше униформа, но имаше хангал /кърпа, която се сервират храна и напитки/. С непретенциозна загриженост сервираше. Хората хапваха. Задължително след това си измиваха добре ръцете и лицето. Сервитьорът ги чакаше, за да им подаде салфетка да се избършат. Едва след това хапналият заставаше до импровизираното гише-каса и плащаше на обичайно закръглен господин. Явно собственика, или назначен от него приближен. Освен че приемаше парите, този господин седеше важно зад своето гише и наблюдаваше ставащото в салона. От време на време, за респект, издаваше по някоя кратка заповед към и така работещият безупречно сервитьор. След като заплати, на клиента се сервираше чай. Явно беше комплимент от заведението. Въпреки че имаше по един едно момче- чирак, то само предаваше поръчките. Сервираше единствено сервитьорът.
Изобщо, във всяко едно действие личеше съзнаване на важността на заемания пост и невероятно уважение към клиента.
Следващите по разряд бяха сформираните „бутафорните закусвални“ на улицата. Всичко в тях беше обединено около едно топло тяло, на което се готвеше. Там беше и готвача и тенджерите с готовите вкусотии. Около тях бяха подредени столове, или пейки, опасващи това тяло. Според мястото. Клиентите сядаха на ръка разстояние от гозбите и хапваха с лице към готвача, или просто прави наоколо.
Други, още по- малки кухни се предвижваха на велосипед с каросерия. При тях разнообразието от храни не беше толкова голямо. Някои от тях бяха специализирани в топли манджи и хляб, а други в бисквити и чай. Част от тях стояха неподвижно до някоя стена, а пред тях се развиваше цялото пътно движение. Други пък, участваха в самото пътно движение, разнасяйки храната до потенциалните клиенти.
И последни, обичайно, бяха пешеходно предвижваните още по-малки закусвалнички. Разположена на главата на преносителя си голяма тава, в която се намираха подредени няколко възможности за хапване, или висящи като дисаги през раменете му. И в двата случая всичко беше изключително компактно и добре подредено и позволяваше клиентът да бъде обслужен и със салфетка, и с прибор. Просто всичко се сваляше на земята и с няколко изключително отработени движения, се сглабяше прилична порция.
Магазинчетата с пакетирани храни и вода все още явно навлизаха. Броят им беше до там пренебрежимо малък, че ми състави трудност да си намеря вода при обзелата ме жажда. Те и не можеха да се нарекат точно магазинчета. По-скоро бяха будчици, или просто вдлъбнатина към някоя постройка.
Само дето намерих отговор на логично възникналия въпрос – А от къде взимат продукти за готвене. Че пазарите представляват постлани на земята хартии, или парчета плат, върху които са изложени всички хранителни продукти, вече бях свикнала. Честно казано, вече бях виждала как по пазарите убиват и разфасоват пилета и животни. И въпреки това деликатната ми пескетарианска душа тази гледка не може лесно да свикне с подобни гледки.
Може би начинът на пазаруване на тази добра домакиня е правилният по тези места.
Но мен подобни гледки продължават да ме карат да се връщам от пътуване отслабнала. Все не може да ме напусне мисълта,че от където и да си купиш храната и който и да ти я е приготвил, продуктите все оттук са купени. Да, може би готвачите на приличните заведения ходят на пазар рано и купуват месо и риба преди процеса на разлагане да се е развил напълно. Абе, за сега ще се пречиствам на ананас и манго.
И за жалост, най-типичната картина от Бангладеш по време на моя престой.
Тук тук, мотор и бездомен, спящ на ъгъла на тротоара.
Искрено се надявам такива гледки да изчезнат в съвсем близкото бъдеще.
