Част четвърта – столицата Джакарта

След като влязохме в Джакарта ме поразиха две неща – огромното количество мюсюлмани и множеството стари и занемарени небостъргачи.

Там на място осъзнах, че съм чела някъде, че в Индонезия има много мюсюлмани. Но някак си тази информация се беше само плъзнала през съзнанието ми, без да  остави трайно знание. Пък и на остров Бали имаше само единици – представители на тази религия. Затова така ме порази множеството мюсюлмани навсякъде. Винаги съм си представяла, че в този край на света, преобладават индуистите, например. Но  се оказа, че мюсюлманите са мнозинство не само в Индонезия, но и в Цяла Малайзия и на Филипини.

Не можа, обаче, да не ми направи впечатление войнственото поведение на момичетата тук. В този мъжки свят, в който момичетата ходят облечени в дълги роби и с кърпи, стриктно покриващи косите им, някак си очакваш, че тази момичета ще са подтиснати. На практика същите тези момичета, с покрити с кърпи глави, се отнасяха доста властнически с мъжете. На няколко пъти видях как явно след като не получи удовлетворение на желанието си, момичето сръгва момчето в ребрата пред всички. И навсякъде това беше прието като напълно в реда на нещата.

Само дето им съчувствах силно. Облечени в много катове дрехи в неумолимата жега и влажност.

А  огромните небостъргачи  бяха наистина  видимо стари и занемарени. Което означава, че са строени отдавна.  И някак странно вплетени насред старите олющени ниски постройки от миналото. Животът в Джакарта беше обединил история и съвремие.

А той пък беше пъстър и шумен. По улиците му се движеха и моторчета, и малките тук тук, и коли, и хора. И цялото това цветно множество беше щедро огласявано от клаксони и викове. Както се казва, всеки правеше каквото може за общия принос.

Пазарите с екзотични плодове и задните дворове.

И местните закусвални  на открито. Сега вече съм свикнала с вида им. Но тогава се осъществи първата ми среща с тях. Ей така, зад масата домакинята готвеше в огромни тенджери. А на самата маса се сервираше и посетителят хапваше на малка табуретка. Миенето на съдовете се извършваше посредством няколко шишета с вода зад същата тази вездесъща маса. Но видът и на домакините и на посетителите беше доволен и щастлив.

Така ни свари първата нощ. С цялата си пъстрота. А я посрещнахме в близкия огромен търговски център.

Най-ценното, което открих в него беше огромната охота, с която  местните жители  ми позволяваха да ги снимам.

Плахо и скромно издебвайки някои от тях и молейки за снимка, неизменно срещах усмихнато потвърждение. Оказа се, че аз съм също толкова атрактивна за тях, колкото са те за мен. И на свой ред искаха да се снимат с мен. Ставаше доста забавно. Както ще видите, аз стърча категорично на всички снимки. До сега май не се бях чувствала като Гъливер в страната на лилипутите. Но тук това усещане не ме напусна по време на цялото ми азиатско пътешествие.

Особено силно бе то в един асансьор в търговски център. В огромния му търбух се бяхме втикнали  аз и около десетина индонезийки.  За всеобща забава на присъстващите, си стърчах самостоятелно от раменете нагоре.

На сутринта разходката ни отведе до значително по-нов небостъргачески квартал. Високите сгради тук си бяха подобаващо лъскави и спретнати.

Именно в Джакарта за втори път наблюдавах странния градски транспорт. Малки бусчета, които се движеха с бясна скорост. Това в общи линии, нищо особено. Особеното настъпваше  при желание на някой от пътуващите да слезе. В този миг  бусчето буквално заковаваше на средата на платното. При това не в крайна лента. А  движението по улиците всички превозни средства извършваха с подобна бясна скорост. Тоест, слизащият беше оставен да слезе, например, във втора лента от платното. При това следваше да го стори  без да бъде сгазен от минаващите превозни средства в съседните ленти. И не само това.  Той трябваше да премине някак до тротоара през същите тези зашеметяващо движещи се превозни средства.

Това е непосилно занимание за първи път видях в Перу. В столицата Лима с един   джентълмен от групата решихме да ползваме този градски транспорт. Дори не споменавам за усилията ни вътре в буса да се задържим прави при резките му маневри. Истинското забавление дойде, когато изразихме желание да слезем. В момента, в който му дадохме гласност,  шофьорът наби рязко спирачки.  Бусът спря. Само  че на две ленти от тротоара. А движението наоколо не само че не спря, но и продължаваше със своята бясна скорост. Двамата се спогледахме и определено споделихме нежеланието си да слезем при тези обстоятелства. Което пък наше поведение доведе до леко недоволство от страна на шофьора и кондуктора. В смисъл, бавим ги. Поканиха ни да слезем. Ние за втори път отказахме. След което половината от пътниците ни дариха със своите снизходителни усмивки. В  смисъл, ах, какви сте големи бели птици,   защо така изразявате неоснователен страх.

В онзи прекрасен момент кондукторът слезе от буса, спря с ръце движещите се  в делящите ни от тротоара две ленти и с неговото съдействие успяхме да притичаме до спасителния оазис. Излишно е да казвам, че втори път не посмяхме да ползваме услугите на градския транспорт.

Но и в Джакарта, наблюдавайки този обичаен начин на придвижване, забелязах, че въпреки привидната хаотичност и безумие, всъщност той си  съществуваше твърде плавно и без на практика абсолютно никаква трагедия. Колите си летяха. Хората си слизаха. И някак напълно успешно успяваха да достигнат до тротоара. Истинска магия!

Същият този ден мили хора бяха отредили за изразяване на явния си протест. Не разбрахме на каква тема е. Но те с радост ни приобщиха в редиците си.

В шеги и закачки, времето ни в Индонезия приключи. И се насочихме към летището.

И тук не спрях да се учудвам на битовите странности.

Като във всяка мюсюлманска държава, до всяка тоалетна на летището имаше молитвени стаи – мъжка и женска. В женските не можах да не надникна. За мъжките прецених, че може да ми разберат неправилно туристическото желание да си навря носа навсякъде.

В женските наблюдавах нещо много интересно. Ако влезеше жена, облечена в дънки, на място си вадеше дълга роба и кърпа, преобличаше се и така се молеше. След като приключи, сгъваше молитвените дрехи и излизаше.

Редът на летището не беше от най-добрите. По едно време имах усещането, че като хуни му преминаваме от единия в другия край.

Минахме първи път по цялата му дължина, за да търсим гишетата за чекиране.  След като стигнахме, се оказа, че трябвало да отидем в друг край. Върнахме се. След това трети път трябваше да го минем, за да минем паспортен контрол. Толкова много метри навъртяхме, че придобих страх да не си изпуснем полета. След третата обиколка се успокоих, че вече влизаме в летищна зона и ни предстои само пътят към гейта. Оказа се рано. Този път беше безкраен. Започна едно безконечно ходене по една пътека. Навсякъде имаше табели към нашия гейт, само дето гейта не се показваше. Тъкмо вече си мислех, че сме го стигнали, но се оказваше, че сме стигнали просто поредната табела към него. Ходиш и ходиш, табела след табела, но гейт така и не стигаш. Като в Алиса в страната на чудесата.

За щастие, гейтът все пак се появи. И то там, където повеляваха табелите. Та успешно се насочихме към следващата си точка от пътешествието.

А на Индонезия казахме „До виждане“.

Благодаря, че бяхме!