Прекрасната обиколка беше ни леко изтощила. Затова само видът на местни плодове ни накараха да отправим доста категорична молба към шофьора ни за кратка спирка.
Тъй като по онова време осъществявах началните си срещи с тях, изпитах определение затруднения при добиване на вкусното от някой от тях. Няколкодневните ми борби с различните видове плодове ме накараха да се замисля за равновесието в природата. По принцип в тези географски ширини имаше буквално изобилие от множество плодове. Какви ли не бяха – големи, малки, кръгли, безформени, кафяви, червени, зелени. Но, явно за да не доведе това разнообразие до презадоволяване на ядящите ги, достъпът до всеки един от плодовете беше крайно затруднен.
Външно големият плод задължително имаше твърда и дебела обвивка, след преодоляване на която, следваше по – мека обвивка. След това пък ципа, която също следваше да се отстрани. А на всичкото отгоре и също така голяма семка в средата. Така че от изглеждащия с внушителни размери плод, в крайна сметка се добиваше съвсем малко количество съедобна маса. И, честно казано, енергията, която изразходвах за борба с един плод, може би компенсираше напълно тази на поетите чрез изяждането му калории. Може би именно заради това на фона на това изобилие от храна, местните са все пак дребни и недохранени. Величието на равновесието на природата.
Именно разположението му на върха на скала, е предопределило и името му. Улувату е съчетание от две думи – „улу”- край и „вату” – камък, тоест – храм, стоящ на края на камъка.
Изкачвайки и слизайки по огромните стъпала по пътеката не можех да не се впечатля от наистина огромния размер на стълбите.
Индонезийците са изключително дребни хора. На мен ми стигаха най-много до раменете. За сметка на това стълбите им бяха огромни. При това не само на публичните места, но и в домовете им. В общи линии едно стъпало на мен ми стигаше почти до коленете.
Поради каква причина тези дребни създания си бяха направили такива огромни стълби, не можах да разбера, но последващите ми пътешествия ми показаха, че са изключително характерни за цяла далечна Азия.
Едва съвсем скорошното ми пътуване до Гватемала ми даде отговор на този въпрос. Стълбите в храмовите комплекси на моите и там бяха със същите внушителни размери на фона на също толкова дребните местни жители. Успях да запитам местния ни екскурзовод
„Не им ли е трудно да ги преодоляват като са толкова дребни“?
„Ами то е направено за да не е лесно“, отговори ми той.
За да изпитва поклонникът страхопочитание и да усеща важността на храма с всяка своя трудна стъпка.
Колко проста и всенародна е всъщност мъдростта. Независимо от географското положение, независимо от конкретния си бит, различните хора са стигнали до едни и същи прозрения.
С тези мисли излязох от храма. А в края му имаше изграден прекрасен мини жилищен комплекс. Или, на мен поне така ми изглеждаше.
Бях чела в чуждите пътеписи, че е прекрасно да се посрещне залеза от този храмов комплекс.
Е, ние не успяхме да го посрещнем. Не успяхме да се разберем с шофьора ни. Както отбелязах, белият човек се приема тук като едно глупаво портмоне, което има право да плати, но не и да изявява претенции. Така шофьорът ни имаше някаква своя идея къде да ни заведе и по никакъв начин не се отклони от тази идея. Не че беше лоша разходката. Напротив, закара ни до всички забележителности на острова. Но точно по предварително създадения в неговата глава план. Така и не успяхме да му обясним, че искаме да останем в храма на брега на морето за залеза.
Всъщност, липсата на познания по английски от негова страна, също бяха доста съществена пречка. Каквото и да се опитахме да го помолим, той ни се усмихваше широко, казваше „Yes, mam“ и си правеше каквото иска. Ако продължим да упорстваме да контактуваме, казваше нещо от рода „Nice?“, или „Good ?“, придружени със същата обезоръжаваща широка усмивка. Пък ти ако имаш сили, му се сърди. Такива сили ние не отделихме. Всичко наоколо беше така ново и прекрасно, че приехме странностите на местните като част от заобикалящата ни екзотика.
Още в края на първия ден разбрахме, че контактите са безсмислени и се оставихме на волята му за туристическата ни обиколка. Пък и скупчилите се над храма черни облаци някак не даваха надежда за особено наличие на залез, така че не проявихме особено настояване, а с радост се отдадохме на гледките през прозореца на нормалния балийски живот.
А той си течеше без особени сътресения.
Минахме през малък туристически пазар. Най-важната предлагана тук стока се оказа онова особено кафе, което се получава от преработката на кафените зърна от стомаха на определени маймуни. Та, след като го изконсумират тези маймунки и му придадат полезните си стомашни бактерии, го отделят във вид на нещо подобно на кафени зърна. И поради ценните му съставки и редкостта му, това „кафе“ било най-скъпото на пазара в световен мащаб. В интерес на истината, и на други места се срещнах с тази изкусителна разновидност на кафето. Но до ден днешен все не събирам кураж да го опитам. Та, изключителността му засега си стои далеч от мен. Кой знае, в някой бъдещ момент мога да придобия значително по-голяма смелост.
А на този пазар, редом с ценното кафе необезпокоявано си висеше и местен прилеп.
Дойде моментът да покажа и тоалетните. Разбирам, че не са най-атрактивната част от едно пътешествие. Но пък са задължителна такава. И е твърде добре да ги има по пътешественическия път.
В Бали бяха съвсем обикновени. И въпреки водните ограничения, се поддържаха изключително чисти.
И местните балийци. И техните облекла.
Явно посетих острова в момент, в който приобщаването му към световните модни тенденции беше доста напреднало. Та ги срещнах в напълно обичайни за целия свят облекла.
Някои от тях, за щастие, все още носеха традиционните си и за двата пола дълги поли. А в някои от храмовете и туристическите комплекси, тези традиционни облекла си бяха задължителни за работещите там.
Макар и рядко, се срещаха и представителите на исляма. Нямам нищо против която и да е религия, но ограничението в облеклото никак не ми се нрави. Все си мисля, че отношението към хората и Бога е в душата и никак не се ограничава до външната показност. Затова винаги ме боли сърцето като видя млади прекрасни деца, обрамчени в черни забрадки и дълги роби. Което ми се стори особено тягостно в топлия и влажен климат на острова.
Различни нрави.
