Част четвърта – Виентян

И да отпочнем пътуването.

След цяла нощ полети пилотът на последния ми самолет съобщи, че след няколко минути ще кацнем в столицата на Лаос, Виентян.

Като сигнал за поглеждане през илюминатора ми послужи това съобщение. Друго си беше да се запозная с бъдещите си домакини от високо.

А се запознах с реката Меконг. Великата река. Реката майка.

Не напразно множество древни княжества и държави са образувани по бреговете й. Водите й хранели от древността, та до днес, безбройните  плодородни земи по двата бряга. От векове, година след година, всеки нов  разлив възкресявал изсушените почви и ги възкресвал за нов  живот. Също те дарявали на човешките си обитатели и огромното си рибно богатство.

Заради това всички народи, живеещи по бреговете й я почитат като свещена. В народните предания тя символизира плодородието, изобилието, и  самият живот.

А днес е граница между няколко индокитайски държави. Тя ги свързва. И тя ги разделя. А един от завоите й и буквално. Именно при него, при така нареченият „Златен триъгълник“ е естествената и политическата  граница между Лао, Мянма и Тай. Имах щастието да отида и до там, но на следващата година, при посещението ми в Тай.

А сега гледах Меконг от високо. Виеща гръбнака си между планинските хребети како същинска митична змия-дракон. Само на територията на Лаос, нейната дължина е   1 850 километра. До днес, въпреки многочислените си прагове и водопади, все още е основна транспортна и съобщителна артерия в страната.

Местните все така живееха и търсеха прехрана по бреговете й. Точно както предците си. Отново както предците си подкарвали  по водите й в празничните дни островърхи тесни лодки с по четиридесет гребци.

Не успях да видя тези празнични ритуали.

Видях през следващите дни, когато следвах реката през малките й градчета, деца по бреговете на реката. Носеха дълги бамбукови пръти и махаха, според мен, в нищото. Оказа се, че не било в нищото. Строго следвана цел си имали. Както ми обясни по-късно един от местните, прътите били намазани с ароматно лепило и с него ловяли свободно подхвърчащите наоколо щурци. А после прибирали в  кошница и за вечеря се появявали на масата  изпържени и „апетитни“. Както щеше да ми поясни по-късно един от водачите, в Азия се яде всичко, което расте и се движи – по и под земята, във въздуха и във водата.

И кацнах аз в столицата на Лаос, Виентян. В превод от местния език името означава „Лунен град„.

Красива легенда разказва как принц Тхаратха някога напуснал великото кралство Лао и основал на западния бряг на река Меконг град. Нарекъл го  Маха Тхани Си Пхан Пхао. Историята сменила  името на града на Удон Тхани и го установила в територията на днешен Тайланд.

Тогава, в онези древни времена,  змия със 7 глави се явила на  принц Тхаратха и му повелила да основе нов град. На източния бряг на река Меконг, точно срещу предишния и да го нарече Чантабулу Си Сатанакханахуд.  Послушал я принца и издигнал града. На местния език наименованието  означава „Преклонът на краля пред сандаловото дърво„. Именно така възникнал по-късно преименувания  град Виентян.

За първи път градът е споменат като важен град в основаното през 1354 г. кралството Лан Ксанг от Фа Нгум.

През 1560 г. крал Сетхатиратх го прави столица. И градът от малко селище се превръща в град с множество интересни храмове и гъмжащи от хора пазари.

А когато Лан Ксанг се разпада през 1707 г., Виентян става самостоятелно кралство.

И както вече казахме, през 1779 г. кралство Виентян е завладяно от Сиам (днешен Тайланд) и става негов васал. А през 1893 г. преминава под френско владичество като 6 години по-късно става столица на френския протекторат Лаос.

Междувременно, през 1827 година Виентян бил завладян от армията на Сиам / Тайланд/. При това бил  разрушен почти напълно. Пощадени били само някои от храмовете.

Градът лежал в руини десетилетия, докато френските колонизатори не го възстановили. Всъщност,  на практика го построили отново. И за радост на уважаемия турист, се постарали да съхранят неговия национален архитектурен колорит.

Днес Виентян е център на управлението и икономиката на страната. Там се намират правителството и всички административни сгради. Със своите площ от около 180 квадратни километра и население по-малко от  400,000 души, той е най-малката столица в Югоизточна Азия.

Може би заради това градът няма вид на столица. Поне според европейските ни представи. В града няма високи сгради, нито каквито и да било следи от мащабно застрояване. Спазвайки древните си традиции, жителите му строят сгради, повече от които не надвишават 3 етажа.

За моя радост, тези традиции продължават да се спазват до днес и в Мианмар и Тай, и те се предоставят пред погледа на уважаемия турист в доста автентичен вид.

Сочената от туристическите гидове  най-голяма забележителност в Лаос, е храмът Тхат Луанг. Построен през 1566 година, той представлява 35-метрова кула. А  е дотам важен за жителите, че са  му отредили място и на  герба на страната.

А храмове има из целия град. Както по-късно щях да се убедя, така и по другите градове. Доколкото са развити във вътрешни дворове, често по-разсеяният турист ( от типа на разказвача) може да си подмине не много отличителната ограда. И за такива случаи добрите лаосци са поставили по една лъскава и златна порта. Че да се научи уважаемият турист, че зад всяка такава лъскава и златна порта се намира по един лъскав и златен храм.

Въпреки многото цветове, обаче, не създават   усещане за шареност.  А за цветност и яркост. Сега си обясних отзивите на мои приятели, посетили Тайланд за яркостта на цветовете. Така ярки са те и в трите държави. И така свиква окото с тази красива яркост, че няколко дни след завръщане в родината, всичко ми се струваше леко помръкнало.

Съвсем малко по-надолу по улицата кротко чакаше да бъде заснет и следващият храм. И той, скрит зад не дотам ярка ограда, но канещ посетителя с ярката си порта.

И доколкото всички храмови комплекси си бяха действащи манастири, във всеки един си имаше и постройка, в която живееха монасите. Те пък се грижеха за чистотата в комплекса и службите в храмовете.

А навън беше настанало обедно време. И всякакви колички, сергии и подвижни установки с храна бяха разположени на вниманието на гладните.

Останалата храна не ме впечатляваше особено. Всъщност, много особено си ме впечатли в началото. Но, посвикнах с нея. Пък и в по-голямата си част беше приготвена на хапки, така че просто я приех като част от заобикалящата ме действителност.

Така и не спря да ме впечатлява видът на печените пилета. Едни такива прекалено дълги и кльощави ми изглеждаха. Особено на фона на нашите, по европейски стандарт надути хормонални пилета.

И след като видях живия вариант, формата на печените си влезе в обяснима рамка. Всъщност, като махнеш хормоните от нашите и ги пуснеш да пасат, и ще го докарат до този древен и естествен вид на хвъркатите.

А аз плавно попаднах в следващия квартален храмов комплекс. Със ступите в двора, с храма и сградата за монасите.

И от по-малките и по-калните улички, през по-малко калните и вече асфалтираните, пристигнах на към центъра. Всъщност, с оглед неизменните ниски постройки, центърът не беше фрапиращо отличен от останалата част на града.

В случая се разпознаваше по намиращата се там арка Патуксай.  Изградена  в типичен лаоски стил, но по подобие на Арк де Триумф в Париж. В  памет на лаоските войници, загинали във  Втората световна война.

Е, като истински център, и този си имаше малко по-лъскави сгради. И за да не остане уважаемият турист, че само храмове са построение из града, намираха се и училища. Пълни с ученолюбими лаосчета в задължителните униформи.

А, храмови комплекси също имаше.

От центъра хванах пътя към реката. И минах през някакъв паметник с отминаващо величие и настъпваща мизерийка. Но явно почитан си беше от местните. Навсякъде около него имаше поставени типичните кошнички с дарове – оранжевите цветя.

А зад алеята с дърветата се показа и река Меконг.

И както навсякъде по света, едни намираха в нея жилище и препитание.

Мъжете до днес, както и някога,  хвърляли   своите мрежи и ги вадели с богат улов. Жените промивали пръст в бамбукови съдове с надежда да открият на дъното им блестящи люспи злато. Така и не разбрах дали са ги откривали някога. Но, гледайки картонените им къщи във водата, някак не си мислех, че напоследък окриват много

А други я ползваха за забавление. Паркираха си безкрайното множество моторчета и се впускаха по изградените на брега й алеи.

А по тях, отново както навсякъде по света, местните бяха сложили и капанчета за хапване. Леко неугледни, но пък на брега.

Друго истинско множество моторчета ме посрещна пред друга част на бреговата алея. А там беше струпан и нещо като базар. Сергии с всякакви дребни нещица за забавление на разхождащите се.

Настъпилата нощ скри реката и оцвети покривите на околните сгради.

Покани в любезната си хладина спортуващите. Даде място и на  търговците. А те  се бяха разположили с вид на хора, които не възнамеряват да си тръгват изобщо.  И  предлагаха от сурови зеленчуци до готови вкусотии. Та, можеше да ги уважи всеки. И прибиращият се към в къщи с мисъл за семейната вечеря. И тези, които бяха приключили с подобни мисли и се бяха отдали на свободна среднощна разходка, хрупайки по път по нещо вкусничко.

Важна и занимателна забележителност в района е паркът на Буда.  Буда Парк, или  Wat Siengkhuang.

Парк с над 200 будистки и хиндуистки религиозни скулптури, изграден на брега на река Меконг.

На 25 километра югоизточно от Виетнян.

Тук е моменътт да спомена,  че много обичаен способ за предвижване от страна на уважаемите туристи беше наемането на моторче. Малко и навсякъде провиращо се, евтино и достъпно, откарваше пътниците където им душата сака.

И именно подобен превоз препоръчваха винаги местните при въпрос как да стигна до някъде. Въпреки, обаче, всички му ползи, аз никак не се възползвах. Освен,че разбира се, не съм карала подобно удобство никога, такова множество на моменти бяха тези малки шарени подвижни скакалци, че не ми се искаше именно тук да взимам първите си уроци по  взаимно запознаване.

Затова до парка пораженчески си тръгнах с груповия автобус. Този, който се движи от Виентян до границата с Лаос с Тайланд. Една от спирките му  е целеният  Буда Парк.

Третата алтернатива беше пристигането ми с такси, тип тук-тук ( онези малки бръмчащи създания, разпространени из цяла Азия). Как да кажа? Друсането с големия автобус по пътя беше такова, че само можех да се благодаря, че не минавам същия този неравен път с миниатюрните превозни бръмбазъци.

Все пак ми се наложи, разбира се. Но за съвсем краткия участък от спирката до входа на парка.

Цената ме шокира. По-малко от долар. И то за скъпия билет, включващ снимане.

А срещу тази сума детето в мен придоби възможност неограничено да си тичка из огромните статуи и да си съчинява какви ли не фантазии относно предназначението им.

Много въображение в изработването на отделните скулптури са вложили и авторите им.

И сякаш най-интересното е, че всички експонати в парка са изработени от стоманобетон. И от този скучен материал авторите с истински много фантазия са успели да изваят тези причудливи и изглеждащи като много древни артефакти скулптури.

А никак не са стари те. Буда парк  бил основан през 1958 година. Негов основател е религиозният водач и скулптор Бънлия Сулилата.

Под сурдинка ми споделиха добрите домакини, че също такъв парк е изграден и от другата страна на реката, но вече на територията на Тайланд.