Наснимах колкото храма успях, и се сбогувах с Виентян.
На поредната сутрин малък тук-тук ме откара до летището. И то малко. Определено се чувствах като Гъливер. И самолетът малък. И някак по домашному ни пуснаха до него. Без официалностите и излишната помпозност на големите летища. А и защо да организират хората ръкави, или автобуси. То летището няма и толкоз. До самолета още по-малко. И си го прещрапахме на самоход.
Малко по-късно кацнах в също така малкото летище на Луан Пхабанг.
И колко да е голямо? При население около 50 000 души, жителите си имаха не само летище, ами и пристанище.
А архитектурните паметници бяха истинско множество. И нищо чудно.
Повече от 800 години Луанг Пхабанг бил столица. Отначало на най-крупното княжество в региона-Ланг Санг, а по-късно и на цялото кралство Лао. И така до 16 век, когато тогавашният управник Сетхатиратх пренесъл своята резиденция във Виентян и го направил новата си столица.
Съвременното си име градът получил в средата на 14 век. А кръстен бил в чест на златната статуя на Буда – „Пхабанг” (Свещен) и „Луанг”( Кралски).
Днес Луанг Пхабанг се среща и в руска трансприпция като Луанг Прабанг.
Изграден на брега на река Меконг, както и повечето азиатски столици в региона, градът бил средище на високо развит живот от древни времена. От тогава са съхранени в него множество манастири и храмове, построени между 16 и 20 век. Днес пагодите в него са 66, като 32 от тях са в отлично състояние и „пазят уникални колекции от предмети на изкуството, които ги превръщат в истинска енциклопедия на културното наследство на Лаос“.
Тази информация не ме учуди. Информация като всяка друга. Даваща на четящия я знание за описания обект.
Учуди ме друго. А още по-учудващо си беше за мен, тъй като го прочетох едва в хостела в Лунг Пхабанг.
Докато си готвех това пътуване, дори не подозирах, че е възможно да срещна някаква изобщо трудност в осъществяване на желанието си да посетя древната столица на Лаос. Оказа се, че тази трудност е била налична в съвсем близкото минало. Властващото тогава социалистическо правителство било затворило града изцяло за много туристи, особено за идващите от западните страни. И всъщност, достъпът до него на чужденци станал възможен едва през февруари 1989 година. Но макар и възможен, все пак си оставал труден, доколкото за посещението му се изисквало специално разрешение. И едва от неотдавна туристите могат да си хайманосват хе така, без никакви ограничения. Че и да не подозират какво щастие им се е усмихнало на фона на неотдавнашните забрани.
А градът имаше какво да покаже. Толкова много имаше за разглеждане, че време нямаше за излишни дейности. Само хвърлих раницата в хостела и тръгнах с навигацията напред.
А хостелът ми се оказа буквално срещу един от големите храмове. Огромна седемглава змия следваше посетителите във вътрешността. И аз се закатерих по стръмните стълби. Нали вече бях научила, че са стръмни не заради ръста на местните, а за да осъзнават те с всяка стъпка величието на храма и божествата.
По тях се закатери и един от живеещите в комплекса монах.
Както прочетох в туристическия гид, храмовете привличат множество туристи заради провежданата в тях церемония на даряване на храна на монасите (Morning alms giving).
И няма по-подходящо време да си поговорим за нея.
Даряване на храна на монасите (Morning alms giving) е многовековна традиция в будизма, при която жителите подават храна на монасите в качеството на дарение. Това те правят от благодарност за това, че монасите с техните молитви и мантри работят за подобряване на световната вибрация и за по-доброто качество на живот на всички хора. В това вярват будистите и се отплащат на грижещите се за тях.
Затова рано сутрин се нареждат на определени улици с готови пликове храна. Минават монасите и взимат подаденото им. А след това тръгват и по малките улици, където с приготвената храна ги чакат стопаните на къщи и малки магазини и заведения.
Всеки един турист може да участва в церемонията като се подреди до желаещите да даряват.
И въпреки че на вид изглежда съвсем проста и с нищо неотличима церемония, в хостела ме предупредиха за наличните й особености.
На първо място, храната. Тя трябва да е жива, приготвена от истински продукти. В никакъв случай купени вафли и кесчета. Най-добре е да се подават пресни плодове, зеленчуци и ориз. Дори готвени блюда не винаги монасите приемали с охота от туристи. Причина за това е съмнението колко прясна ще е предложената от тях храната, доколкото явно няма как те да я приготвят.
За да се избегнат подобни неловки ситуации, в много хотели и хостели се предлага приготвяне на подходящи хранителни дарове срещу съвсем малко заплащане.
Отделно от това, туристите могат да получат така важние инструкции.
Част от тях е фотографирането. По принцип не е забранено, но трябва да се прави от страни и от разстояние. Приближаването с фотоапарати може да се приеме за твърде неуважително действие.
А тези, които желаят да участват в самото подаване на храна, следва да помнят, че може да го правят единствено на колене, или седейки. И в никакъв случай не бива да докосват самите монаси.
Колкото и да беше привлекателна по принцип, поради ранния си час някак церемонията не успя да ме привлече за живо участие. И за моя радост, добрата ми пътешественическа орисница ми подари среща с нея една сутрин, когато в ранни зори се бях насочила към летището. И от пространството, условно наречено „прозорец“ на малкия тук-тук наблюдавах как оранжевите монаси обикалят по улицата от врата на врата. И подготвените стопани им подават по едно найловоно пликче с храна. Монасите пък, грижливо го прибираха в носения от всеки от тях керамичен гювеч.
Една година по-късно имах късмета да наблюдавам връщането на монасите в манастира със събраната храна. Гледката беше невероятна, но за нея когато й дойде времето.
А този ден се впуснах след моторчетата, тръгнали нанякъде. И аз по улиците на града. А там пък срещнах ученици, връщащи се от училище на колелета и пеша. Тичащо хлапе. И продавани върху кърпа на самия тротоар зеленчуци и плодове.
И сякаш да подсили заформения контраст, се извиси с гордата си осанка Храма Wat Phon Phao.
Голям храмов комплекс, манастир и център за медитация.
Издигната на хълм, централната му златна пагода Santi Chedi беше затворена за посещение. Според написаното, стените й са украсени с доста жестоки картини, разказващи за борбата на доброто със злото според будистките вярвания.
А от височината на хълма се откриваше прекрасна гледка към града и кафявата река.
И по моста на обратно, се върнах в този град. А той живееше на пълни обороти. Пулсираше в ритъма на хилядите си жители. Всеки тръгнал нанякъде.
Учениците, паркирали моторчетата си в двора на училището, бяха по класните стаи. Под красива дървена рамка и зад палма си се беше разположил банкомат. А малко след него и пазара. С всякакви домакински принадежности. Че да се изхарчат отпуснатите от машината пари.
Покрай храмовете добри жени продаваха оранжеви цветя. Приготвени като най-обичайните дарове пред олтара на божествата. И прекрасно допълваше тяхното оранжево многото злато по стените на храмовете.
Невероятна беше гледката на пътуващите в плетени кошници върху раменете на лаотянка оранжеви цветя.
На тротоара, на открито, се грижеше друга лаотянка за красотата на педикюра си. Под вещия надзор на управителката на модерния салон.
Трета, пък, забъркваше с големия черпак екзотичната гозба, приготвена от всичко, което се движи по въздух, вода и земя. И се наслаждаваха на полезността й мирни граждани на бившата столица.
И бавно и полека, пътят ме изведе при хълма и храма Phu Si temple.
На върха на хълма с височина 100 метра е издигната красива позлатена пагода с още 24 метра височина. До самата пагода изкачването не е разрешено. Уважаемият турист може да се изкачи само до основата й, за което любезните домакини са му предоставили за преодоляване 329 стъпала. За да може на всяко едно от тях да си спомня за значимостта на духовния свят.
До пагодата пък е изграден мъничък храм. Олтарът му може да беше също така мъничък, но пък статуите на Буда блестяха в ярката си позлата.
Не изчаках потапянето му до край. А използвах последните лъчи светлина за среща с града. И в подножието на хълма срещнах други две малки слънчица. Като много деца по света, подредени по молба на майка им за снимка от голямата бяла туристка, послушно застанаха в поза „абе, я ни оставете с тези ваши снимки“. И в момента, в който голямата бяла туристка им благодари и се направи, че си тръгва, се отпуснаха и заиграха. Пък и колко можеха да издържат малките им душички да стоят послушно подредени?!
А аз се влях в шарения свят на големия пазар Хмонг.
До традиционни облекла вече бяха подредени и туристическите потници с надписи на красивата лаоска азбука. Асортиментът на предлаганите стоки може да се беше променил съобразно изискванията на новата туристическа реалност. Но ярките цветове си бяха останали неизменни.
Леко ме изненадаха традиционните им облекла от вълна. В хубавата жега наоколо се зачудих дали за туристите са презназначени и от къде тези хора, живеещи в почти неистова за европееца жега, са се сетили за наличието на топлещия материал вълна.
Ами, както се оказа, от наличните им студени зими. Аз попаднах в топлия им сезон. Но хората си живееха тук и в студения такъв. А като обгърнах за пореден път с поглед хълмовете на околните планини, взе по-логично да ми става наличието на топли зимно-планински дрешки.
А докато мама продаваше, бебчо кротко си лежеше като жива кукла на асфалта.
Също така кротко преля пазарът на изделия на тъкаческото изкуство в зеленчуковия пазар Дала. Предлагащ какви ли не зеленчуци, плодове и пикантни подправки.
Вечерта си беше поела своята щафета. И беше време за вечерното похапване. Добрите готвачи се бяха погрижили и бяха предоставили на вниманието на гладните с любов приготвените ястия. И гладните не закъсняха да се възползват от вкусните гозби.
А аз се насочих към реката. Там беше и хостелът ми. Дошло беше времето за почивка от дългия ден.
