Част шеста – Луанг Пхабанг и пътешествие по река Меконг

На сутринта посрещнах новия ден с разходка по реката.

Недалеч от хостела открих няколко туристически агенции. Малки и непретенциозни за погледа на европееца, но пък извършващи всички необходими услуги. В случая, тур по реката Меконг, пещерата на 1000-те Буди и водопада  Куанг Си. Уговорих се кога да ме вземат, платих и тръгнах по града.

А градът започна тази сутрин с дървените къщи на „кокоши крак“. И нищо чудно. Близкото им местоположение до реката предполагаше подобни съоръжения за предпазване от вредните последици на разлива на реката всяка пролет.

Не закъсня и първият храмов комплекс. Наистина бяха навсякъде. Отново двор със статуи на Буда, храм със статуи на Буда и жилищно помещение за монасите на Буда.

Съвсем близо още един.

Това беше обичайният живот в Лаос. Хората в порутените къщи. Улиците с леко неугледните магазини. Спрените ята моторчета пред тях. Кокосов орех за разхладителна напитка. И храмовият комплекс. С монасите, извършващи ежедневните си ритуали за доброто на цялата страна.

Училището и по-новият център.

И храмът Wat Mai Suwannaphumaham

            Дългичко се е сторило наименованието и за местните, та си го наричат просто Wat Mai.

Построен през 1821 година на мястото на стар, строен през 1797 год., този храм е най-големият и най- красив храм-манастир  в Луанг Пхабанг.

В основната сграда на храма, построен от дърво в традиционния стил на старата столица, се съхранява статуя на  изумрудения Буда.

А позлатените  гравюри по стените олицетворяват единството на Човека и Бога – на физическото и духовното. Изобразени са на тях сцени  от епоса на  Рамаяна, както и сцени, разказващи за живота на  обикновения  народ.

А случих в него групова молитва на живеещите там монаси.

И няма как да минем без кралския дворец.

Построен през 1904 година. И малко по-късно в него бил разположен Националният музей на Лаос.

Сред експонатите – вещи от кралския бит, имало даже камък от Луната, подарен на краля.

Много обичам да чета подобни неща. Хубаво е да разбирам от време не време, че не само аз вярвам във феята на вятърните мелници.

И макар че отдавна не е кралски дворец, при влизане в музея е запазен дворцовият протокол.  За свалянето на обувките и шапките бях съгласна. Пък и то не изисква кой знае каква предварителна  подготовка. Със забраната за снимане във вътрешността не бях съгласна, ама никак. Но и нея бях готова да спазя. Но третото условие ме свари тотално неподготвена. Без къси ръкави, панталони и поли. Как да кажа, жегата си беше истинска.

И като ученик с ненаписано домашно, пораженчески отстъпих от касите. Мина ми мисълта да отскоча до хостела  и да се приведа в желания вид. Но при перспективата да видя едни празни стаи с разположени в тях някакви експонати, по-привлекателно ми се стори да си пообикалям из улиците на живия живот.

Така и сторих. Обикалях си сред малките усмихнати и видимо щастливи лаотянци.

А на сутринта, натоварена в буса на туристическата агенция, се отправих заедно с другите туристи към великата река Меконг. Дала живот на толкова много древни цивилизации. И даваща живот на съвременните лаотянци.

Първата ми среща с нея беше от височината на гърба на слон.

Покатерих се на високата платформа. От нея в кошницата-пейка на гърба на Слончо. И с него направихме един триумфален туристически кръг по калните гьолчета на близката околност.

И ето я реката Меконг.

А от там се отправихме към едно миниатюрно селце.

Интересна табела ни посрещна на входа му. Всъщност, посрещнаха ни цели три. Но само едната имаше превод на английски. И само нейният смисъл ни стана известен. А той беше, да кажем, озадачаващ и радващ едновременно. „Crime free“ – „без престъпления“.  То това много хубаво. Какво ли правят колегите? Дали са ги освободили поради изчерпан интерес към длъжността?

От друга страна, доживях да попадна в една своя мечта. Дали наистина няма престъпления? Колко ли са щастливи хората тук?

И като се огледах – колко престъпления да има. Пет къщи на кръст. Колко престъпни субекта да има наоколо. Пък и какви ли престъпни обекти ще се намират в, или около къщите.

Селцето може да беше няма и толкоз, но пък храм си имаше. Сега, не може съвсем без задължителните неща.

Другата хубавина на селцето беше, че е съвсем на брега на Меконг. И там се подредихме ние. С лодка трябваше да преплуваме до отсрещния бряг.

И настана нужда да си изясним определението за морското превозно средство „лодка“. Това дългичкото, остричкото, с многото седалки и съвсем паянтаво изглеждащо, хич не ми вдъхваше сигурността, че ще ме откара изобщо някъде. Става дума за „някъде“ в нашия свят, де. За другите измерения ясно, че може.

Но, както е казал поетът, пари се е давало. Стиснах душата зад зъбите и се подредих на борда. Че дори и една усмивка успях да изкарам. Ако ще е последната снимка, хубави да останем за поколенията.

Въпреки всичките ми впрегнати страхове, живи стигнахме.

И застанахме пред пещерата на 1 000 –та Буди.

Външна пещера, превърната от местните в храм на Буда. А името си получила от 1 000 –статуйки, разположени навсякъде из вътрешността й.

Още един олтар имаше в скалите над пещерата.

И невероятния изглед към реката. Интересно колко кафяви бяха водите на реките по тези земи. Вярно е, че цветът на водата основно се определя от наличните минерали в нея и състава на скалите, но тук голям дял за оцветяването си имаше замърсяването. Намиращи се в зората на своето икономическо развитие, лаотянци не бяха настроени още да опазват природните си дадености и смело си ги замърсяваха.

Великата река Меконг. Пълнена от проливните дъждове и даряваща живителната си влага на земята. Земята, която пък  храни хората. И от благодарност душите им отправят благодарствени молитви към Буда- Бог,  човек и учител. И строят олтари за възхвала на добрината му.

В следващото малко селище видях как  бяха прегърнали местните   отварянето на държавата си за туристи и бяха създали за същите тези туристи разнообразни туристически атракции. Като уиски от ориз. И произведения на тъкачеството. И разхвалваха стоката си с умението на опитни търговци.

И мини зоопарк бяха изградили за същите тези туристи. Само дето не се бяха проконсултирали с правилния човек относно наличните животни. Разбирам, че за тези хора, заобиколени от слонове в ежедневието си, мечките са изключително екзотични животни. Но за европейския турист, някак си? Въпреки че, като се замисля,  какво по-екзотично от това да видиш мечка в Азия?! Да, може и правилният консултант да бяха използвали.

Няма да забравя как в някоя си Азия се бях спряла пред сергия с изобилие от най-екзотични и странни плодове. Гледах ги и не можех да избера от цветното множество. А търговецът, решавайки да ме поглези, извади из под сергията няколко ябълки. Увити в отделна опаковка всяка и със залепен етикет. И с хитър поглед ми каза, че това е най-интересният му плод. И най-скъп също. Екзотика, пари струва.

Гледах аз родната ябълка. Гледах и купчината всякакви по видове и цветове непознати нейни далечни роднини. Гледах и азиатеца-продавач. Погледнах и себе си отстрани. Интересен е светът ни. И още по-интересни сме ние един за друг.

Кога ли ще осъзнаем тази наша интересност и уникалност. И кога ли ще спрем желанието си да се променяме и унифицираме и ще започнем да ценим своето. То винаги ще е интересно за някой друг. Както винаги чуждото ще е интересно за нас.

Така както и тези родни мечки сред азиатската джунгла.

И не само мечките бяха донесли от Европата азиатските ни събратя. Донесли бяха и  добрите практики за отделно събиране на отпадъци. В плетени кошове, но за всеки вид.

Пощракахме екзотичните зверове и стъпихме на пътеката към водопада. А тя започна с красиви водни каскади и воден бар. Наистина бързо са уловили вълната на туристическите глезотии местните.

И ето го водопадът Куанг Си. В цялата му пенеста прекрасност.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език