На сутринта посрещнах новия ден с разходка по реката.
Недалеч от хостела открих няколко туристически агенции. Малки и непретенциозни за погледа на европееца, но пък извършващи всички необходими услуги. В случая, тур по реката Меконг, пещерата на 1000-те Буди и водопада Куанг Си. Уговорих се кога да ме вземат, платих и тръгнах по града.
И храмът Wat Mai Suwannaphumaham
Дългичко се е сторило наименованието и за местните, та си го наричат просто Wat Mai.
Построен през 1821 година на мястото на стар, строен през 1797 год., този храм е най-големият и най- красив храм-манастир в Луанг Пхабанг.
В основната сграда на храма, построен от дърво в традиционния стил на старата столица, се съхранява статуя на изумрудения Буда.
А позлатените гравюри по стените олицетворяват единството на Човека и Бога – на физическото и духовното. Изобразени са на тях сцени от епоса на Рамаяна, както и сцени, разказващи за живота на обикновения народ.
А случих в него групова молитва на живеещите там монаси.
И няма как да минем без кралския дворец.
Построен през 1904 година. И малко по-късно в него бил разположен Националният музей на Лаос.
Сред експонатите – вещи от кралския бит, имало даже камък от Луната, подарен на краля.
Много обичам да чета подобни неща. Хубаво е да разбирам от време не време, че не само аз вярвам във феята на вятърните мелници.
И макар че отдавна не е кралски дворец, при влизане в музея е запазен дворцовият протокол. За свалянето на обувките и шапките бях съгласна. Пък и то не изисква кой знае каква предварителна подготовка. Със забраната за снимане във вътрешността не бях съгласна, ама никак. Но и нея бях готова да спазя. Но третото условие ме свари тотално неподготвена. Без къси ръкави, панталони и поли. Как да кажа, жегата си беше истинска.
И като ученик с ненаписано домашно, пораженчески отстъпих от касите. Мина ми мисълта да отскоча до хостела и да се приведа в желания вид. Но при перспективата да видя едни празни стаи с разположени в тях някакви експонати, по-привлекателно ми се стори да си пообикалям из улиците на живия живот.
Така и сторих. Обикалях си сред малките усмихнати и видимо щастливи лаотянци.
А на сутринта, натоварена в буса на туристическата агенция, се отправих заедно с другите туристи към великата река Меконг. Дала живот на толкова много древни цивилизации. И даваща живот на съвременните лаотянци.
Първата ми среща с нея беше от височината на гърба на слон.
Покатерих се на високата платформа. От нея в кошницата-пейка на гърба на Слончо. И с него направихме един триумфален туристически кръг по калните гьолчета на близката околност.
И ето я реката Меконг.
А от там се отправихме към едно миниатюрно селце.
Интересна табела ни посрещна на входа му. Всъщност, посрещнаха ни цели три. Но само едната имаше превод на английски. И само нейният смисъл ни стана известен. А той беше, да кажем, озадачаващ и радващ едновременно. „Crime free“ – „без престъпления“. То това много хубаво. Какво ли правят колегите? Дали са ги освободили поради изчерпан интерес към длъжността?
От друга страна, доживях да попадна в една своя мечта. Дали наистина няма престъпления? Колко ли са щастливи хората тук?
И като се огледах – колко престъпления да има. Пет къщи на кръст. Колко престъпни субекта да има наоколо. Пък и какви ли престъпни обекти ще се намират в, или около къщите.
Другата хубавина на селцето беше, че е съвсем на брега на Меконг. И там се подредихме ние. С лодка трябваше да преплуваме до отсрещния бряг.
И настана нужда да си изясним определението за морското превозно средство „лодка“. Това дългичкото, остричкото, с многото седалки и съвсем паянтаво изглеждащо, хич не ми вдъхваше сигурността, че ще ме откара изобщо някъде. Става дума за „някъде“ в нашия свят, де. За другите измерения ясно, че може.
Но, както е казал поетът, пари се е давало. Стиснах душата зад зъбите и се подредих на борда. Че дори и една усмивка успях да изкарам. Ако ще е последната снимка, хубави да останем за поколенията.
Още един олтар имаше в скалите над пещерата.
И невероятния изглед към реката. Интересно колко кафяви бяха водите на реките по тези земи. Вярно е, че цветът на водата основно се определя от наличните минерали в нея и състава на скалите, но тук голям дял за оцветяването си имаше замърсяването. Намиращи се в зората на своето икономическо развитие, лаотянци не бяха настроени още да опазват природните си дадености и смело си ги замърсяваха.
Великата река Меконг. Пълнена от проливните дъждове и даряваща живителната си влага на земята. Земята, която пък храни хората. И от благодарност душите им отправят благодарствени молитви към Буда- Бог, човек и учител. И строят олтари за възхвала на добрината му.
И мини зоопарк бяха изградили за същите тези туристи. Само дето не се бяха проконсултирали с правилния човек относно наличните животни. Разбирам, че за тези хора, заобиколени от слонове в ежедневието си, мечките са изключително екзотични животни. Но за европейския турист, някак си? Въпреки че, като се замисля, какво по-екзотично от това да видиш мечка в Азия?! Да, може и правилният консултант да бяха използвали.
Няма да забравя как в някоя си Азия се бях спряла пред сергия с изобилие от най-екзотични и странни плодове. Гледах ги и не можех да избера от цветното множество. А търговецът, решавайки да ме поглези, извади из под сергията няколко ябълки. Увити в отделна опаковка всяка и със залепен етикет. И с хитър поглед ми каза, че това е най-интересният му плод. И най-скъп също. Екзотика, пари струва.
Гледах аз родната ябълка. Гледах и купчината всякакви по видове и цветове непознати нейни далечни роднини. Гледах и азиатеца-продавач. Погледнах и себе си отстрани. Интересен е светът ни. И още по-интересни сме ние един за друг.
Кога ли ще осъзнаем тази наша интересност и уникалност. И кога ли ще спрем желанието си да се променяме и унифицираме и ще започнем да ценим своето. То винаги ще е интересно за някой друг. Както винаги чуждото ще е интересно за нас.
Така както и тези родни мечки сред азиатската джунгла.
И не само мечките бяха донесли от Европата азиатските ни събратя. Донесли бяха и добрите практики за отделно събиране на отпадъци. В плетени кошове, но за всеки вид.

