Част девета – Анкор Тхом

И беше  пролетта на месец март  на 2012 година.

 

Знаменателно беше пристигането ми в Камбоджа. Бях тръгнала на пътуване из нея заедно с Виетнам. А поведе групата ни от четири девойки сабственичката на туристическа агенция. Опознавателно за нея беше пътуването. С цел бъдещо предлагане на маршрута. И заедно откривахме света.

След няколко дни шумна веселба из Виетнам, се подредихме на „чек ин“ на летището в Ханой. Нищо неподозиращи и очакващи само хубавини. И изведнъж лицето на обслужващата ни дама помръкна странно. И с много извинителен глас и десетки пъти повторено извинение ни съобщи, че за жалост компанията продала повече билети от наличните в самолета седалки. Помръкнахме и ние. Доколкото правостоящи в самолета не се допускат, направо виждахме как отпадаме рязко от полета. А пътуването ни беше към своя край. Останали бяха точно преброените за Камбоджа дни. И компенсиране от никъде не се предвижваше.

Слава Богу, дамата зад гише не ни остави да изпаднем в отчаяние. А  отново със същия извинителен тон и още десетки пъти повторено извинение я чухме да казва „ Не бихте ли могли да приеме….Ще бъдем щастливи, ако се съгласите…..“ Толкова бавно излизахме от започналото да ни обзема отчаяние, че не успявахме да чуем продължението. Споглеждахме се с питащи погледи и пак слушахме. Не че не разбирахме думите. Съдържанието им беше така невероятно, че не можехме да ги осъзнаем и да приемем това съдържание за   достоверно. Освен това с пълна сила заработи и машината на очакванията. Нали каквото очакваш от себе си, това предполагаш и за другите. И онзи ден така. Очаквахме единствено отмяна на пътуването, или в краен случай, предложение за полет на следващия ден. И съзнанията ни се бяха втурнали да къдрят всякакви планове и варианти ами къде ще спим, ами как ще успеем да разгледаме всичко в Камбоджа. И отказваха да възприемат неочакваното предложение.

На поредното ни въпросително споглеждане най-после успяхме да напуснем света на нашите очаквания и да кацнем пред гишето. И да отворим ушите си за наистина изказаните думи, и да спрем да чуваме единствено очакваните. А наистина изказаното беше предложение на летим в първа класа. Само там имало места. И, разбира се, това нямало да води до доплащане от наша страна.

Клетите бай Ганьовци. Как можехме да предполагаме, че е възможно подобно нещо? По родните географски ширини по онова време при грешка от отсрещната страна, пострадалият получаваше само овикване и обвинения в какво ли не. И в краен случай апел към потъпкване на собствените си капризи да получи това, за което си беше платил. А тук не само че се заля от извинения нашата дама зад гише, и не само че ни предложи вариант за поправяне на тяхната грешка, ами и комфортен и луксозен за нас беше той.

Не бях и помисляла тогава, че ще летя в първа класа.

Склонихме някак благосклонно. Все пак, и ние души носим. Ще приемем някак тази грешка.

И преживях полет в първа класа.

Как да ви кажа. Хич не е лошо. Че изпратиха отделен бус за нас до самолета, добре. Няма да се блъскаме с тези от втора, я. Че ни настаниха на удобните седалки и още със сядането получихме прясно изцеден сок от портокал, още по-добре. И се започна едно глезене. Стюардесата, цяла в усмивка предлагаше ту горещи мокри кърпи, за да подготвим ръцете си за хранене. Ту истински порцеланови чинии и метални прибори. Никаква пластмаса. Първа класа е това!

И как да не си поръчаш вино в първа класа. Сега, ние баровки ли го играехме, или какво. С тежки физиономии на свикнали с подобен лукс, си викнахме виното. И дойде то отново не в пластмаса, а в прекрасни, нарочно винени чаши от стъкло. И тъй като никой до преди пет минути не знаеше, че аз ще лети скромната ми персона в салона на първа класа, не бяха приготвили хората вегетарианско меню за мен. И отново ме потресе отношението. На фона на моето прието вече съгласие, че няма и да ям, няма да умра от глад, я, какви са тези глезотии. Усмихната стюардеса се заля в поредната порция извинения. И като се замислиш, ама наистина. И как така не са успели да предвидят подобно развитие на събитията? Дворцовият гадател направо за нищо не става. Да си взима кристалната топка и да си търси работа в някое шоу.

Толкова много пъти ми се извини милата стюардеса. Само да кажа какво ми се яде, и те ще го приготвят. И ми заизнася всякакви възможни плодове, супи и какво ли още не беше.

Тогава бях така шокирана и запленена от случващото се, че за много разсъждения не остана време. Но сега като се връщам назад в годините, си давам сметка. Ето така се възпитават тези разглезени и изискващи американски и западноевропейски индивиди. Ако на всяко древно неудобство получават толкова много извинения и внимание, ами свикват да го очакват. А и да спрат да мислят как сами биха могли да го преодолеят. Нямат нужда да са всестранно развити личности с комбинативен и готов за всякакви варианти ум. За тях обикновено се погрижват. И то така, че им създават усещане за богоподобност.

И този път в небето и ние бяхме приравнени на новия елит и поглезени в доволни граници.

И тъй като си бяхме паснали по лудост, и петте шумно изразявахме радостта от „уж привичния ни лукс“. Нали трябваше да се държим наравно с другите от нашата класа.

-Момичета, дръжте се така, сякаш всеки ден летим в подобни салони – отправи апел към нас нашата водачка. И вдигна чашата си за наздраве.

Не беше лош той тоз апел. Ама закъснял във времето се оказа. Всяка една от нас беше наизвадила апаратите и снимахме като за световно. То от тесните седалки и нямаше какво много да се снима, но ние дадохме всичко от себе си. Та, със заблудата на околните не мисля да сме имали особен успех.

Единственото не дотам хубаво беше, че полетът твърде кратък се оказа. Дали пък няма да ни сбъркат така местата и в дългия полет към дома, че да ни разположат на леглата в първа класа. Веднъж получили такава изненада, бяхме готови за следваща подобна.

Е, не настъпи. До родината се прибрахме на второкласните си седалки.

Но Камбожда продължи със своите приятни изненади. Още щом кацнахме, и ни пое изпратеният за нас бус от туристическата агенция-партньор на нашата. И по пътя за хотела се разигра сходна със сценката на летището ситуация.

Шофьорът:

-От името на нашата агенция, поднасяма своите безкрайни извинения. Но вчера в хотела, в който трябваше да нощувате, се случила авария….

Пак спряхме да чуваме ние истинските думи и възприемахме само очакваното…. Накакво наводение…хотелът затворил….

И няма къде да спим? Какво ще праим? Какво ще стане сега? Лутаха се и се блъскаха нашите страхове и мисли в главите ни.

А шофьоът продължаваше и продлжаваше да говори. Ама трабвяше да има и кой да го чуе. Е, успокоихме се най-после. И за втори път тази вечер започнахме да слушаме. Та, наместо тризвездният аварирал хотел, от агенцията-партньор ни предлагат нощувки в петзведен такъв. Ама пак много се извиняват за причиненото ни неудобство.

Абе, тези хора направо ни объркаха представите. То затова така не от веднага ни се получаваше адекватната реакция. Ами, свикнали сме си на по-лошите условия и направо ни е страшен шок да се лишим от тях. Но щом така ни се извиняват, като услуга някак, ще приеме петзвездния хотел. Пък сега, колко да е по-неудобен от авариралият тризвезден.

А хотелът си беше истински добър. Че и с голям басейн. И цветна градина покрай басейна. Решихме ние да не обиждаме добрата ни съдба и да използваме всяко ъгълче от предоставената ни изненада. И с две действия по обличане на бански и изваждане на уиски от куфара, вече бяхме строени на басейна.

И тук започна следващата фаза на историята. Този ден определено звездите се бяха подредили по друг някакъв начин.

Тъкмо се разседнахме ние и се отпочнаха откровените разговори. Останалите четири девойки все омъжени си бяха. Но решили хе така самостоятелно да побродят. И да си разглеждат всички „камъни“, що са им на душа. И да не слушат вечното мъжко мрънкане „Сега къде ме влачиш, защо да не си лежим на басейна…“ А мъжете им с радост ги откарали до летището. Две седмици ще могат просто да си лежат на дивана и на тях няма да има кой да им дудне „Сега защо лежиш на тоз диван, защо не свършиш тези тридесет и осем нещица…“. Както се казва, истински семеен празник и за двете страни.

Дойде и моят ред за откровенности. На въпроса „Ти защо така без мъж?“, отреагирах – „Ами, съдбата някак не бе така благосклонна по този въпрос“.

И в същия този момент дочух аз от към басейна руска реч. И доколкото са редки моментите да мога да си поговоря с някого на руски, автоматически натам се и изстрелях. А пък и информация полезна можех да посъбера. В басейна се плацикаха руски  лелки. И си похортувахме.

Привлечен пък от разговора, към нас се приближи строен руски младеж. Със смелостта на руския мъж, извади бутилчица коняк и изрази настоятелно желание да се присъедини към веселата ни компания. Присъединихме го, не сме някакви лоши и невъзпитани, да речеш.

Започна едната мацка да разсипва огнена течност по чашите. Тъкмо сипа и женското й внимание беше ангажирано от някой друг ъгъл. Та не успя да види как руският мъж просто взе своята и прибра съдържанието й на сигурно  в организма си. В този момент нашата дама – уиски-черпец, си върна вниманието към нашата маса и, посягайки към своята чаша с оглед вдигане на тост, огледа и чуждите. И забеляза празната такава на руснака.

-А, аз не му ли сипах? – и без да разсъждава повече, извърши повторно действията по уиски разливане.

Последва тост и предупреждение „Момичета, по-кротко със сипването. Руският мъж може да пие много“.

Не беше речено в тази вечер до  много пиене да се стигне. Оттеглиха се деликато четирите девойки в посока басейна. Оставиха ни насаме с руския мужик. Ама то като си си катил, не го аресах нещо и си го изпратих да си спи.

Доплуваха малко по-късно четирите ми спътнички.

-Какво стана, какво се обърка?-разтревожено запитаха те.

-А, нищо, сега днес точно не ми е някак си моментът. Та го пратих да си спи.

Спогледаха се те, па изрекоха онези паметни думи:

-Мацка, това със съдбата повече да не си го споменала. Някъде на географията ще ти го изпрати съдбата. Че и хубав, па и руски ти говори. И ти ще го пратиш да спи.

Да, така погледнато, може би наистина трябва да спра да експлоатирам версията със съдбата.

Така или иначе, наспани в петзведния лукс, на сутринта преодоляхме 5,5 –тте километра и  застанахме пред портите на Ангкор – древната столица на Кхмерската империя, наричана тогава Ясодхарапура. Изградена сред гори и обработваеми площи в северната част на Тонле Сап (Голямото езеро), близо до днешния град Сием Реап.

Целият комплекс в древния град Ангкор е  смятан за най-големият религиозен паметник в света.

Не знам за света, но аз нищо по-грандиозно и впечатляващо не бях виждала.

Към портата му водеше дълга пътека, от двете страни на която бяха изградени множество статуи – пазители.

А комплексът беше така огромен, че на уважаемия турист се предлагаше като превозно средство из вътрешните му необятности симпатични големи слонове. И не беше лоша идеята. Все пак имаше за разглеждане площ от няколко квадратни километра. Но пък ние имахме цели два дни и предпочетохме да имаме свободата да се завираме във всяка малка порта по пътя ни.

От  периода на  Кхмерската империя в Ангкор  са останали множество архитектурни паметници. Най-впечаляващите са религиозният комплекс Ангкор Ват и старата столица Ангкор Тхом с изградения в нея храм Байон. И най-запазени са те.

Храмовете в Ангкор са над хиляда. Голяма част, за жалост, днес представляват просто  невзрачни купчини тухли и отломки, разпръснати из оризовите полета. Други са по-малко, или повече разрушени.

За сметка на това повече запазените са истински грандиозни.

И най-екзотичната картина за европейските ни  души, за първи път срещнали бурната растителност на дъждовните гори. Дърветата, изяждащи камъка.

Изоставена била столицата за няколко века. Време, напълно достатъчно огромните дървета на дъждовните гори да го приемат за своя територия и да разпрострат огромните си коренови системи върху древните каменни скулптури.

Така бил открит той много векове по-късно. Буквално погълнат от джунглата. И започнали реставрационните работи през XX век. Нямали камбоджанци средства за истинска реставрация. Пък и не била много нужна тя. Разрушениета храмове няма как да ги издигнат наново. А запазените си били в добра степен съхранени. Пък и в автентичен вид ще ги покажат на желаещите. Та, основно почистили района от натрупаната върху него пръст и растителност. Няколко дървета, погълнали камъка, все пак оставили. И мъдри се оказали. Значи, такова снимане беше пред тях! Направо опашка се беше извила от желаещи. Туристи, какво да ни правиш. Различно е възприятието за ценност в нашите глави от тези на археолозите и научните работници.

А в главите на учените се заформило едно интересно откритие. За разлика от повечето археологични обекти, тук не били открити обикновени жилища и къщи. И изобщо, някакви  признаци на обитаване. Нямало  съдове за готвене, оръжия, или части от облекло. И затова предполагат, че впечатляващите каменни постройки не били обитавани от кралското семейство. И изобщо от никого. А  били те център на индуиски и будистки култове, които били насочени към божествеността на монарха и неговото семейство. Някои учени  предполагат, че храмовете имали двойна функция – на храм и  гробница. Но пък и тела също не били открити.

Пълен е с мистерии този древен каменен град, погълнат от още по-огромните дървета на дъждовната гора.

Първа посетихме ние най-старата столица Анкор Тхом. Както се казва, първият по време е пръв по право.

А основно храмът Байон останал от нея за поколенията. Та на него обърнахме внимание. И определено успя да ни го завладее направо изцяло.

Байон е храмов комплекс в центъра на Ангкор-Тхом, построен в XII веке в чест на  Джаявармана VII.

Храмът е изграден на  три нива и е обкръжен от три стени.

Повечето огромни колони са с издялани от камъка им лица. По принцип на богове. Но във физиономиите на някои от тях учените открили чертите на древните владетели. Та, дали официално са техни паметници, или са израз на усещането им за божественост и сливане с Бога, отново не е много изяснено.

За сметка на това втора опашка се изви за туристически снимки. Този път не се сетихме сами за позата. Подсказа ни я нашият водач. И при такова вещо ръководство, не намерих сили аз да я пропусна.

А пътят ни огласяше прекрасните звуци на местна музика. Изпълнена от местни музиканти. Седнали направо на земята. Както щяхе да се убедим в следващите дни, именно това си беше обичайната им поза за представления.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език