Следващият ни ден беше посветен на величествения Ангкор Ват.
Храмов комплекс, построен от владетеля на Кхмерската империя Суряварман II в началото на XII век в тогавашната столица Ясодхарапура, по-късно преименувана на Ангкор.
Строен като държавен храм, столица и бъдещ мавзолей на монарха. Първоначално основан като индуистки храм, към края на века постепенно е превърнат в будистки. Скъсвайки с шиваистичната традиция на предходните владетели, Суряварман посвещава храма на бог Вишну.
Строителството му продължило от 1113 г. до около 1150 година.
Днес не са запазени никакви писмени данни за храма и за учените е трудно да оповестяват каквото и да било със сигурност. Не са запазени нито основната стела, нито някакви надписи от времето на създаването на храма. Заради това неизвестно остава дори първоначалното му име. Странно и необяснимо за учените е и ориентирането на храма на запад.
От своите проучвания на района, археолозите правят изводи, че работата по храма била прекратена малко след смъртта на Суряварман. Останали недовършени дори някои от декоративните барелефи.
През 1177 година, около 27 години след смъртта на Суряварман, Ангкор е превзет и разграбен от войските на Чампа, традиционен противник на кхмерите.
След тази криза държавата е възстановена от нов владетел, Джаяварман VII, който основава нова столица – Ангкор Тхом и построява нов държавен храм – вчерашният Байон на няколко километра на север.
Днес Ангкор Ват е най-добре запазеният храм в Ангкор и единственият, останал важен религиозен център от основаването си до наши дни. Доста е занемарен след XVI век, но за разлика от останалите ангкорски храмове, никога не е бил напълно изоставян. За това голяма заслуга имал ограждащият го ров, който му дал известна защита срещу разрастването на околните гори.
Един от първите западни посетители на храма, оставил писмени следи за това, е Антониу да Мадалена, португалски монах. Посетил Ангкор ВАт през 1586 година, той написал „това е толкова необичайна постройка, че не е възможно да се опише, тъй като не прилича на никоя друга сграда по света. Тя има кули и украси, и всички изтънчености, които човешкият гений може да измисли.“
В средата на XIX век храмът е посетен и от френския естественик и изследовател Анри Муо, който пръв популяризира комплекса на Запад чрез публикуването на своите пътни записки, в които пише:
„Един от тези храмове – съперник на този на Соломон и издигнат от някой древен Микеланджело – може да заеме почетно място сред най-красивите сгради. Той е по-величествен от всичко, което ни е оставено от Гърция или Рим, и представлява тъжен контраст към състоянието на варварство, в което е потънала днес страната“.
И да започнем с една снимка от Уикипедия на поглед от въздуха. И да преминем по изградения мост. Мост върху множество канали. Които отвеждат подпочвената и натрупаната от дъждовете вода и предпазват храма от неизменното потъване. С такава вещина били изградени те, че извършват своята служба и до днес.
Много ценна била архитектурата на храма.
Ангкор Ват съчетава елементи на две основни форми на кхмерската храмова архитектура: „храмът-планина“ и по-късния „галериен храм“.
По своя замисъл храмът отразява структурата на индуската митологична вселена. Петте кули в центъра му символизират връх Меру, центърът на вселената и дом на девите в индуистката митология. Външната стена символизира планините, които заобикалят краищата на света. А ровът представлява космическия океан.
Оградени с този ров и външна стена, дълга 3,6 km, във вътрешността му са разположени три правоъгълни галерии, всяка издигната над предходните.
Нямаше как да се удържа да не се покатеря. Да си призная, доста си бяха стръмни стъпалата. Но пък гледката от горе беше истински потресаваща. Не са се шегували древните строители. И фантазия, и материал не са пестили.
А стените му са украсени огромни барелефи, изобразяващи картини от древния живот.
Те пък свидетелстват, че всекидневните ангкорски постройки били направени от дърво. А разликите с тези в днешна Камбоджа не са особено големи. Повече от хиляда и петстотин години и битът си останал приблизително еднакъв.
И, разбира се, къде без легенда. А тя повелява как изграждането на Ангкор Ват става по заповед на бог Индра. Пожелал той постройката да служи за дворец на неговия син Преча Кет Меалеа. И изграден би храмът за една нощ от божествен строител.
Със завидна скорост ще е строил този строител. Истински огромно чудо беше храмовият комплекс.
Набелязахме си ние цели от високо и драснахме да ги обхождаме в ниското.
И при това положение за какво им е била цялата тази грандиозност? Че те дори не са можели да е поемат с поглед. Толкова голямо его на управляващия, приемащ себе си за богоподобен?
И мислейки така, защо пък и да не. Владетел е бил. Всички пари държал. Народът му в мизерийката си живял. Имал средства, имал роби. Все в нещо трябвало да ги вложи. А съвремието не предполагало много разнообразности.
Днес, да речем, ако му се намират на владетеля няколко излишни милиарда, ще отскочи до луната. Ще отиде на скъпо пътешествие.
Тогава какво е можел да направи, освен огромен каменен храм. Хем почит към боговете, хем към себе си, богоподобният. Пък и хем да намери приложение на работната ръка и средствата.
Колко сме странни ние, хората. И така странни явно си вървим от самото начало. Все градим и рушим. И все за нещо се борим.
И друго не можех да не си помисля тук, сред тези величествени храмове. Хайде ние, както и да е. Нали все материален е светът ни. А тук, в земите на будизма? Нали основното учение на Буда е да се освободим от материалното. И видно от историческите източници, силно са вярвали в това учение и древните владетели. И възхвалявайки Бог, който проповядва освобождаване от материалното, му се изгражда титанично огромен материален храм. При това, ползвайки работната сила на робите, напълно лишени от всичко материално и всякакви материални блага.
Голямо безумие ще излезе тази наша история.
А безумието властваше с пълна сила в днешна Камбоджа.
Такава потресаваща бедност аз за първи път виждах. Истински страшна. В подобни дървено-картонени коптори не беше мислимо да живее каквото и да било живо същество. А в тях живееха не просто живи, човешки същества. Човеци, хора, потомци на една велика империя.
Въпреки, че както стана ясно от барелефите на грандиозните храмове, те така от хилядолетия са си живели. И сякаш наистина нищичко в бита им не беше се променило. Гледах схлупените къщи и хората с прокъсани дрехи. Като нереални бяха. Толкова бяха плашещо мизерни.
Покъртителна беше гледката на млада камбоджанка, къпеща малкото си дете. Нищо, че живее сред калта. Човешко същество беше. И съзнаваше ценността на хигиената. И правеше каквото можеше. Беше покачила малкото създание на една от множеството натурии. Насапуниса го, поля го с чайника. И изкъпано и чистичко беше то. А след това? Какво? – Налична беше само една обстановка. Измито и чистичко го пусна в същата кал, от която го беше извадила, за да го измие. Къде другаде да го пусне? То друго наоколо нямаше.
А на няколко метра от картонено-платненото нещо, наречено „дом“ се извисяваше високата, стабилна и бяла сграда на будисткия храм. Наистина нищо не се е променило за хилядолетие и половина. Потънали в мизерия хора и грандиозни храмове. За да покажем, че не е важно материалното, а духовното, строим огромен материален храм на духовното.
