ази потресаваща мизерия ни съпътстваше през целия следващ ден. Когато отпътувахме за езерото Тонле сат. Най-голямото сладководно езеро в Камбоджа и в Югоизточна Азия.
Името му буквално означава „ голяма река“. А обикновено се превежда като „голямо езеро“. И представлява сезонно залято сладководно езеро към река Тонле Сап, която го свързва с река Меконг.
По реката тръгнахме с доста съмнителни за мен лодки. Твърде ниски и плитки. Поне така си мислех, докато не видях истински плитките лодки, с които се разхождаха местните.
А водата беше така мръсна, че никак не можех да си обясня прочетенето как езерото е обявено за биосферен резерват на ЮНЕСКО. Не знам какви живи организми имаше в тази защитена биосфера, но пръските вода оставаха истински мръсни следи по кожата ни.
Минахме покрай къщите в самата вода. И стигнахме до изградена платформа в средата на езерото. С кафене и ферма за крокодили. Все атракции за туристите.
Не знам кой турист имаше сили да отдели внимание на приготвените им атракции. Други атракции ни обгръщаха от всякъде.
Деца и възрастни, плаващи по езерото дори не в лодки. Оплаках се аз от нашата не толкова луксозна лодка! Плаваха в метални легени. И гребло си имаха. Та да може легена да не е съвсем неуправляема водна единица.
Имах чувството, че съм в някакъв жесток сюрреалистичен филм за човешката безумност.
Жена кърмеше бебето си на края на платформата. До нея по-голямото й момче предлагаше като някакво забавление змия, увита на врата му. И ако с това беше приключила картината, на фона на околната мизерия, щеше да си е с нищо неотлечима. Отличимото настъпи след няколко минути. Някакъв тусит прояви интерес към нещата, продавани от кърмещата жена. Моментално беше зарязано кърменето и жената се усмихна на туриста. А бебето се разплака, мислите – обидено, че му е прекъсната храната? Не. Това беше камбоджанско бебе. На глезене не беше свикнало. Напровит,в предстоеше му да свиква със суровата действителност, в която щеше да порастне.
След още няколко минути жената го остави. Трябваше да продава. Остави го буквално на края на платформата. С отработен жест просто го метна зад гърба си, без дори да погледне точно къде. Ужасени, едвам се удържахме да се хвърлим да го спасяваме. А то, милото, не падна. Позаклати се там, на края и се задържа върху дъските. Па кротна. Инстинкт за самосъхранение в действие. Това, ако беше европейско бебе, да се беше удавило поне по няколко начина. А камбоджанското намери начин да се задържи. Нямаше кой да му притъпи инстинктите с излишно обгрижване. И като жив организъм искаше да живее. И се беше научило да се пази. На друг да разчита, явно нямаше да се налага.
А реката си течеше мръсна и спокойна. И защо да не е. Подобни гледки вижда от хилядолетие и половина. Имала е време да свикне с човешката драма.
Не бяхме свикнали ние. С тежки сърца се качихме на лодката за обратно. Вече нямаше претенции относно видът й. Всички бяхме замлъкнали. В повече ни бяха дошли тези гледки не на животинска някаква, а на човешка трагедия. На истински, живи хора. Наши съвременници.
Много мъка има по този свят, Боже!
А ние навлязохме в някакво селце. На фона на току-що видяната бедност, тукашната мизерия ни се стори направо приемлива. А не беше. Порутени къщи върху водата. Голи дечица. И кльощави крави.
С кльощавите пилета ми предстоеше да свиквам през следващите години. Тук за първи път се срещнах с кльощавите крави. Олицетворение на истинското нямане. То за хората няма, та за кравите от къде. И си ходеха всички – хора и животни, на ръба на физическото си оцеляване.
Радваха се възрастните на покупките от местния „магазин?“. Радваха се на споделенената с приятели скара.
И пътуваха далеч по-спретнати към храма и училището.
Важните неща ги имаха. Бяха заедно. И макар не много, имаше с какво да се нахранят. Нямаше много какво да облекат. И само за специални случаи се пазеха единствените здрави дрехи. Но пък бяха инвестиция в знания. И по-добро бъдеще.
Минахме през лъскавия ни хотел. Дори не му се зарадвах. В сърцето ми все още тежеше видяната мизерия. И безумно контрастен се издигаше той на няколко километра от крайната бедност.
Но пък Луната беше изгряла. Какво да се прави. Човешка реалност. Те щяха да си легнат на дъските на пода на къщите си, малко над водата. А ние в този лукс. Можехме само да се благодарим, че сме от тази страна на безумната граница.
Горещата вода отми прахоляка и жегата от телата ни.
И тръгнахме по лъскавите туристически алеи на Сием Рип.
Тази вечер за първи път преживях и друго. Возене с местните возила. Не бяха по-късно познатите ми тук-тук. А каросерия с мотор отпред. И мотористът си караше, а каросерията с пътниците зад него се люлееше и лъкатушеше по пътя. А пътят не беше празен, да речеш. Не, пълен беше с всякакви подобни моторчести рикши. И с други моторчета. И всички те караха, спазвайки единствено законите на физиката. Не защото ги знаеха, а защото си действаха те независимо от познанието им. И докато мотористът отпред успяваше да излавира измежду множеството други, пътниците в лъкатушещата каросерия отзад във всяка една секунда виждахме как някое моторче, аха да се вреже в нас и, аха някак пак се разминаваше на милиметри.
В общи линии, доста адреналин изразходиха телата ни за кратката отсечка, която трябваше да минем до центъра на града.
А там, по осветения мост и право в туристическия рай. На магазинчета, педикюр на открито и всякакви заведения с носещи се омайни аромати.
И дойде време да разкажа за местните. Може в бедност да живееха. Но бяха истински прекрасни. Малки и изящни същества. Толкова бяха красиви, че ако имах мъж, щях да му подаря една самостоятелна почивка в тези краища.
И доста мъже си я бяха подарили. Нещата от живота. И за този вид туризъм се ползваше Камбоджа.
Добрите ни домакини се бяха погрижили да ни заведат до представление с народни танци, пресъздаващи сцени от ежедневния живот на местните. Изпълнени от същите тези изящни малки феи.
