Добрите хора в Банкок предлагаха множество различни еднодневни турове из забележителностите наоколо.
И водена от любовта към древните руини, пък и принципа първият по време е пръв по право, се настаних в първата свободна сутрин в буса към Аютая. Предстоеше да изминем 70-те километра назад в историята.
Аюттая (Аyutthaya). Древната столица на Сиам (Тай). Столица в продължение на около 400 години – от 1350 година до 1767 г. Когато в резултат на бирманско нашествие градът е сринат до основи. Именно след това злощастно събитие за столица на кралството е обявен Банкок.
Аюттая била избрана за столица по стратегически причини: заобиколена е от всички страни от реки и изкуствени канали. И дълги години действали те като естествени бариери срещу съседните Бирма и Лаос.
Аюттая, с пълно име Пхра Накхон Си Аюттхая бил основан през 1350 година, когато от крал У Тхонг, известен също като Рама Тибоди, или цар Рама Тихидоди I, решил да построи тук своят дворец. Речено – сторено. А името на новото селище князът избрал в чест на индийската местност Айодаи, в която се родил бог Рама. За място на своята столица мъдрият владетел избрал мястото на сливане на три реки — Менама и нейните притоци.
И амбициозен, и талантлив се оказал князът. И съвсем скоро неголямото му княжество рязко разширило границите си, без особен труд поглъщайки първата тайска държава Сукотай (Сукхотай).
Потомците на Рама Тибоди изцяло продължили започнатото. И по ред на номерата победили и кхмерите, и бирманците. И превърнали Аютая в столица на най-могъщата държава в цял Индокитай.
По време на славното си съществуване древната столица преживяла 33 монарха. И всеки от тях надграждал постигнатото от предците си и строял по нещо красиво и уникално. И така в периода на най-големия си разцвет Аютая можел да се похвали с хиляда и петстотин храма и с около пет хиляди свещенни статуи на Буда. Крепостна стена с дължина 12 км. и 17 малки крепости на стратегически важните участъци охранявали града. 100 градски порти приемали жителите и гостите си. Знатните люде живеели в 3 огромни двореца. Изкопани били 50 км. канали, за което градът бил кръстен от европейските си гости Източната Венеция.
В резултат на всичко това в средата на XVIII век в Аютая постоянно живеели повече от милион души. Немислимо население за онези времена. И повече от всеки един европейски град. И до разрушаването му през 1767 година градът бил най-големият на земята. Превърнал се в център на целия Индокитай, посрещал множество търговци и дипломати от цял свят. Дори френският крал Людовик XIV изпратил в Аютая свои посланници. А посетилите го британски и португалски търговци си тръгвали, потресени от величието на местния кралски двор.
И краят на цялото това великолепие сложили през 1767 година съседите бирманци. Не веднъж били разбивани те от воините на Аюттая и голяма жажда за мъст натрупали. Внезапно нападнали великолепния град от запад. Влезли на бойните си слонове и, яхвайки факторът „внезапност“, успели за завладеят блестящия Аюттая. И не било това достатъчно. Защо да ползват построеното, когато жаждата за мъст трябвала да бъде утолена. И го разрушили. Просто така. Граденото няколко века. За няколко дена, предполагам. Убили и повечето жители на великия град. Останалите живи били отведени в робство. И както всички наранени завоеватели, бирманците оставили града в руини.
Подобно велико разрушение в историчеки план не само не е ново, а напълно обичайно.
Друго се замислих. И дошли, значи бирманци и разрушили всичко околовръст. Хубаво, не един път се е случвало. Само че този път нападатели и нападнати били от една вяра. Една религия изповядвали и в едни и същи храмове се прекланяли пред едни и същи Богове.
Когато мюсюлмани рушат християнски храмове, или комунисти будистки, в общи линии е ясно. Да разрушим различното. Само ние сме прави, всички, които не са с нас, на смърт подлежат. Не го споделям, но приемам, че съществува. Пък и с достатъчно много примери е изпълнена Историята ни.
Но какво кара будист да разруши будистки храм? Да, на друга държава. Но храмът не е на държавата. Храмът е на Бога. И то на този Бог, в който вярва и той самият. И като руши храма на Бога си, не върши ли грях пред същия този свой Бог?!
Със сигурност са имали някакво удобно оправдание за действията си. Какво е било то, ми е интересно. Как са оправдавали пред себе си покварата на храма на собствения си Бог, за да застанат отново пред Него с „чисти“ души.
Какво ли фисолофско обяснение са били намерили, за да оправдаят нуждата си да рушат? Или тя е била по-силна от всичко друго. И след като нямало чуждо наоколо, са били принудени своето да си рушат.
Заговорих се с един приятел по темата. И той, с цялта си мъдрост, ми предложи нелош вариант.
Вярата в Бог дава сили. Без тази вяра всеки един народ отслабва и не може да бъде не само силен противник. Не е пълноценен изобщо. А храмът е мястото на връзка между обикновения човек и неговия Бог. И в храма обикнованият човек черпи своята сила от Бога. И като му отнеме храма, разрушителният владетел вярвал, че ще отнеме и връзката на завладения народ с Бога. А оттам и неговата сила. И само неговите хора ще имат тази връзка. И само те ще бъдат силни и непобедими. А завладеният народ ще бъде хем наказан, хем лишен от своята духовност.
Удобно. А дали е така? Кой ще ни каже. Честно ви казвам, много ми трябва машина времето!
Помръкнало великолепието на Аютая, но някои остатъци все пак останали.
И в такъв порутен вид древният Аютая преживял около 200 години. В наши дни тайското правителство започнало работи по съживяване на остатъците.
И днес, отдавна мъртвата столица на Сиам, функционира като огромен музей под открито небе. През 1991 година е внесен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
И неминуемо привлича тълпи туристи. За щастие, размерите са й така огромни и туристическите маршрути на агенциите така еднакви, че самостоятелният турист като мен лесно може да си намери уединени кътчета за спокойно и необезпокоявано съзерцание на древните свидетели на една велика империя.
Най-интересните останки от Аютая са съсредоточени на сътворения изкуствен остров на река Чао-прайя. Тови остров с историческите паметници на Аютая е дотам голям, че за по-бързото му и цялостно разглеждане уважаемият турист би могъл да си наеме мотопед, или велосипед. Само между храмовете трябва да си ходи с личните крака.
Аз, по споменатите вече причини, си драснах именно на тях.
Като гледах колко са красиви развалините на древната столица, само можех да си представям колко величествена е била във времената на разцвета си. Приказни храмове, изящни кули на древните пагоди и ступи във формата на цветето лотос. Камбани от суров, или печен кирпич, украсени с причудливи изображения. Безкрайно множество статуи на Буда. Това е предоставено на погледа на посетителя днес. Всеки един от тях може да закупи оранжево платно, с което да надари избрана от него статуя като я премени в оранжеви одежди.
Wat Lokayasutharam ( Temple of the Reclining Buddha)
Уот Локаясутхарам, или „Храмът на полегналия Буда“, а също и „Храмът на Земята“.
Въпреки че учените не знаят много за този храм, огромните му размери и първостепенното разположение в близост до бившия Царски дворец ги кара да предлолагат, че важен храм ще да е бил.
Основната му атракция е дългата 42 метра статуя на лежащ Буда, опиращ главата си на лотос. Това е и най-големият открит образ на Буда в островния град Аюттая. Оставен под открито небе днес, някога тя се е помещавала в зала за изображения. И това е била само една зала от храмовия коплекс. Истински голям ще да е бил този храмов комплекс!
И както вече установих при посещението ми в азиатските страни, няма недействащ храм. И полуразрушеният му вид също не е пречка за използването му по предназначение. Така и тук, пред статуята на полегналия Буда в разрушения напълно днес храм идват и днес тайландски поклонници, за да помолят за благословия.
А през април, по време на фестивала Songkran (воден фестивал), се провеждала годишната церемония по полагане на оранжева роба върху статуята.
Wat Maha That
Този кралски храм, е построен през 1374 г. И е, може би най-значимият храм в Аюттая. В него върховният патриарх на царството е провеждал множество царски тържества и церемонии.
Името „Wat Maha that“ означава „Храм на Великата реликва“. А тя се намирала в централната гигантска ступа. В нея във времената на величието на древната столица се съхранявали съкровищата на кралството. Вътре в ступата е открита и крипта, съдържаща мощите и стенописите на Буда.
Днес историците спорят оносно съдбата на златото, скъпоценните камъни и други ценности от тази ступа, разрушена след тайландско-бирманската война. Едни смятат, че са били взети от бирманците. Други, че разграбването е станало след напускането на бирманците.
В чертите на древния храм се намира и Buddha head embedded in a Banyan tree – дърво Бодхи, в чиито корени е
вплетена главата на Буда.
За главата на този образ на Буда има няколко истории. Най-доминиращата повелява как крадец събрал много съкровища от храма. И тъй като не успял да изнесе всичко, оставил главата тук. Трябвало да се върне за нея по-късно, но така и никога не се върнал. А покрай главата израстнало дърво.
Wat Phra Si San Phet – Уат Пхра Си Санпхет
Най-големият храм в града. Предназначен да обслужва двореца на владетеля, той бил разположен в самостоятелен двор, непосредствено на юг от него. Построен е през XV век. А през следващите столетия многократно бил допълван и разкрасяван от последващите владетели.
През 1500 година в храма е поставена 16-метрова статуя на Буда, наречена Пхра Си Санпхет, откъдето идва и името на целия храм.
Именно на това мястото, където днес стои огромният Ват Пра Си Санпхет през 1350 г. крал У Тхонг, известен също цар Рама Тихидоди I, или Рама Тибоди нарежда да се изгради кралски дворец. И след завършването на двореца през 1351 г. установява Аюттая като столица на своето кралство и започва да се величае с титлата на цар Рама Тихидоди I.
Дворецът съдържал три дървени сгради, наречени „Phaithun Maha Prasat“, „Phaichayon Maha Prasat“ и „Aisawan Maha Prasat“.
През 1448 г. цар Боромтратайлоканат построява нов дворец на север и превръща старите дворцови основания в свети места.
Синът му, цар Рама Тибоди II, построил в тях през 1492 г. две ступи, известни в Тайланд като Кедис. Издигнал ги той над мястото, в което била погребана пепелта на баща му, цар Боромтратайлоканат и брат му, цар Бороммарача III.
През 1499 г. на територията на стария дворец е построен вихарн – зала за поклонение, наречена „Вихара Луанг” (Царска капела).
По заповед на Цар Раматибоди II гигантски образ на Буда бил поставен в залата за поклонение. Изображение на Буда било високо 16 метра, а пиедесталът бил с дължина 8 метра. Основата на статуята била направено от бронз и тежало приблизително 64 тона. Повърхността й била покрита с приблизително 343 килограма злато.
Изграждането на статуята отнело повече от три години. И била наречена тази статуя „Phra Si San Phet Dayan”. И се превърнала в основния обект на почитане в царската капела.
А старият дворец постепенно се превърнал в храма Wat Phra Si San Phet.
Храмът бил достроен при цар Бороммарача IV през 1529г.
Реновиран бил през 1740 г. при цар Бороммакот.
Неминуемо на края на този огромен комплекс минахме през пазарче с невероятни сладости. И онези палачинки, които виждах навсякъде из Тайланд. Ловкият готвач изсипва тестото директно с ръката си. И отново с ръката си го завърта, оформяйки палачинка. И пак с ръката си я обръща, и с ръка изважда готовата палачинка. И толкова са ловки и бързи, че нямаше как да не стане размазана снимката.
Построен през 1632 г. от крал Прасат Тонг, дворецът бил използван от тайландските крале до края на 18 и началото на 19 век, когато бил изоставен.
Малко по-късно, в средата на 19 век крал Монгкут го възстановил и започнал отново да го използва като летен дворец за двора си.
Повечето от запазените днес сгради били построени между 1872 и 1889 г. от крал Чулалонгкорн.
С типичната азиатска мъдрост и лиричен изказ са наименовани отделните сгради.
Сред красивите зелени градини са разположени:
Царска резиденция, наречена Warophat Phiman (Отличен и блестящ небесен дом),
Дори само от имената се изпълва ползващият ги с наслада.
Наслада донесъл дворецът Bang Pa-In и за своите високопоставени посетители.
По време на управлението на крал Бумибол Адулядей, негови кралски гости били кралица Беатрикс от Холандия, кралица Маргрет II от Дания, Инфанта Елена, херцогинята на Луго и кралица Елизабет II.
В него при царуването на крал Чулалонгкорн бил посрещнат по-рано, между 20 и 24 март 1891 г. „великият херцог цесаревич на Русия, който бил като руския цар“.
Те това, последното изречение, нещо не ми се изпълни със смисъл. Попитах екскурзовода ни след края на беседата, но не успяхме да стигнем до разбирателство. И, прибирайки се в хостела си попримпомних руската история. През 1891 година император на Русия бил Александър III. Възкачил се на трона след убийството на баща му, Александър II. А бил убит той при атентан от „камикадзе“. След като преминала каретата му по централния площад на Санкт Петербург и императорът слиза от колата, един от атентаторите – Игнатий Гриневицки, взривил себе си и императора с ръчна граната.
Изобщо, насилствената смърт на императорите никак не била рядка в руския двор. И заради големия риск и новият император да бъде убит, вътрешният му министър, Пьотр Валуев, предложил на Александър III да си назначи регент. И императорът си назначил такъв в лицето на Владимир Александрович. И явно той е бил гост в Летния дворец на крал Чулалонгкорн „като руски цар“.
Но това си е мое предположение. Истинският гост май ще си остане обвит в странната мистерия на Изтока.
Както в истинския живот, дворецът бил свидетел и на хубави, и на лоши събития.
И със същите нежни и лирични изразни средства ни бяха разказани част от тях:
„На 31 май 1880 г. крал Чулалонгкорн издал кралска заповед да бъде организирано шествие с кралската баржа (плоскодънна лодка, построена предимно за речен транспорт и превоз на тежки товари), за да отиде до двореца Банг Па-Ин с всяка своя жена. Но тъй като той не бил привърженик на движението по график, позволил на кралската баржа да премести своя курс на пътя на кораба на кралица Сунанда Кумариратана. И се случил, за зла беда, инцидент. И се удавили кралица Сунанда Кумариратана и дъщеря им, принцеса Канабхорн Беджаратана. След това крал Чулалонгкорн любезно заповядал да се изгради мраморен паметник в двореца Банг Па-Ин в памет на кралицата и принцесата.
Кралската погребална церемония на принцеса Сривилаилаксана, използвала павилиона в езерота на двореца, Aisawan Thiphya-Art (Божествено място на личната свобода). След това любезно била организирана церемонията за кремация в Wat Niwet Thammaprawat , което се считало за голямо дело. А сред хората от двореца се знаело, че всеки, който не присъства на това събитие, ще бъде смятан за отстъпник от кралското общество.
Крал Рама VI благосклонно разрешил да се извърши кралската сватба на принц Праджадипок и принцеса Рамбай Барни на 26 август 1918 г. в тронната зала на Warophat Phiman (Отличен и блестящ небесен дом). И това била първата кралска сватбена церемония след влизането в сила на кралското правило за женитбата на господаря на кралското семейство. За първи път при скбюване на този брак по образец на западният брак, било изказано желанието за бракосъчетание на сватбената двойка. Кралският подарък сватбената двойка бил диамантен пръстен.“
