Интересен се оказа Банкок. И още с името си започна. Познат като Банкок, столицата на Тай носи официалното название Крун Теп Маханакон Амон Ратанакосин Махинтара Ютая Махадилок Поп Ноппарат Ратчатани Буриром Удомратчанивет Махасатан Амон Пиман Аватан Сатит Сакататия Витсанукам Прасит.
Някак никак не се учудих, когато прочетох, че заема първото място в Книгата с рекорди на Гинес като най-дълго име в света. И кое ли би могло ду му съперничи?!
Наименованието използва два древни индийски езика – пали и санскрит, като само началната дума „Крун“, означаваща „столица“ е на тайски език.
На санскрит името звучи като „Крун-девамаханагара амараратанакосиндра махиндраюндхия махатилакабхава наваратанараджадхани пурирамя утамараджанивесана махастхана амаравимана аватарастхитя шакрасдатия вишнукармапрасидхи“
и в превод означава
„Градът на ангелите, великият град, вечният град – скъпоценен камък, непревземаемият град на Бог Индра, великата столица на света, надарена с девет скъпоценни камъка, щастливият град, богат, с огромен царски дворец, който напомня небесното жилище, където царува превъплътеният бог, град, даден от Индра и построен от Вишнукарма“.
Не че ми е ясно, но е много красиво името и на тайски:
กรุงเทพมหานคร อมรรัตนโกสินทร์ มหินทรายุทธยา มหาดิลกภพ นพรัตนราชธานีบุรีรมย์ อุดมราชนิเวศน์มหาสถาน อมรพิมานอวตารสถิต สักกะทัตติยะวิษณุกรรมประสิทธิ์
Банкок възниква преди образуването на царството Аютая в средата на 14 век като малък търговски център с пристанище на западния бряг на река Чао Прая. След разгрома на Аютая от бирманците през 1767 г. самообявилият се за независим владетел Таксин установява столицата си при тогавашния Банкок, който започва да се нарича Тонбури. След смъртта на Таксин през 1782 г. новият крал Рама I построява наново столицата на източния бряг на реката, като ѝ дава използваното ѝ днес официално име.
Според етимологията на краткото име на града Банкок, „Бан“ е централнотайското название на „град, разположен на брега на река“. Предполага се, че втората част на името идва или от „кок“, „дървото испанска тропическа слива“, или от „кох“ – „остров“.
През десетилетията на миналия век Банкок претърпява непрекъснати реконструкции. Тъй като за задължение на кралете се смятат постоянните грижи за поддържането на будистката религия, постоянно са обновявани и съществуващите храмове, дворци и паметници.
През първата половина на 19 век постепенно се увеличава броят на чужденците в града, главно мисионери и търговци от Европа и Северна Америка.
През втората половина на века владетелите полагат усилия за модернизация на страната и столицата. Изградени са първите павирани улици, а малко по-късно и първият трамвай и железопътна линия към северните подстъпи към града.
В началото на 20 век селските покрайнини на Банкок започват да се превръщат в жилищни квартали. През 1932 г. е завършен мостът Пра Пута Йодфа, който пресича река Чао Прая и свързва двете части на града, давайки тласък на икономическия растеж и модернизацията на инфраструктурата.
По време на Виетнамската война (1955 – 1975) Тайланд е ключов съюзник на Съединените щати и в страната навлизат значителни чужди инвестиции, като са подобрени пътищата и столичното летище Дон Муан.
От 1960-те години бързото нарастване на населението, затрудненията в транспорта и замърсяването се превръщат в съществен проблем за града.
И на помощ идва голямата река в града. Тя, както и заблатената и наводнена местност, в която се намира Банкок, довеждат до широкото използване на воден транспорт – както за връзка с районите извън града, така и като градски транспорт.
Сложната система от канали, изкопани благодарение на един от тайландските крале в средата на 19 век, дава на града още едно име – „Венеция на Изтока“. По това време лодките са единственото средство за придвижване из града. Понастоящем повечето от каналите са засипани и представляват улици с обичайното улично автомобилно движение. Въпреки това все още съществуват значителен брой канали, по чиито брегове все още има пазари и живеят хора.
Градският воден транспорт включва няколко водни маршрути на речни трамваи, с маршрути по река Чаопрая, и редица фериботи, свързващи бреговете ѝ. По реката също така са развити и превозите с таксита, имащи както транспортна, така и туристическа стойност. Те се извършват предимно с типичните за Тайланд „дългоопашати“ лодки – тесни дървени моторни лодки с дизелов, обикновено автомобилен двигател, и витло, намиращо на края на дългия ствол – „опашката“.
Наземният градски транспорт се състои предимно от автобуси с различни категории: редовни; комфортни с климатик; „минибуси“ и „микробуси“. Има също и система за експресни автобуси, свързващи летището на града с всички основни райони на Банкок.
В града има огромно количество таксита (най-вече нови, климатизирани „седани“). А цените са им сред най-ниските в света
Неизменно бръмчат по пътищата на града и тук-тук и мототакситата.
През 1999 г. са открити две линии на естакадния метрополитен Скайтрейн (BTS).
А на 3 юли 2004 г., в присъствието на краля на Тайланд, е открита първата подземна линия на метрото (MRT).
През 2010 г. влиза в действие нова високоскоростна надземна железопътна линия до летището „Суварнабхум“с надземни терминали в района Макасан и възможност да прекачване от градските линии MRT и BTS.
В общи линии, начини за предвижване не е като да нямаше.
И тръгнах аз на обиколка. А тя започна с паметника на Демокрацията.
Хостелът ми беше близо до императорския дворец и рекох първо него да отметна.
Леко ме стреснаха тълпите облечени в черни дрехи хора. Колкото повече наближавах двореца, толкова повече те вземаха надмощие. Слава Богу, любезен минувач ми разкри мистерията с траура по любимия император, та не навлязох в страшни мисли.
Оказа се обаче, че черното е задължителното облекло и за посещение на самия дворец. Тъкмо да започна да съжалявам, че съм така неподготвена и да мисля как да преодолея този пропуск, и стигнах до стените на двореца. И видях опашките за влизане.
А опашките бяха направо немислими. Простираха се на повече от няколко пресечки на огромните им булеварди. На близо около километър, покрай стените на двореца, имаше оформени коридори, покрити с платна. И всички те бяха буквално натъпкани с облечени в черно хора. Чак се чудих как дишат един в друг.
Тези коридори завършваха непосредствено пред входа на двореца и пропускаха изтърпелите през скенеров контрол. Явно имаше нарочно изискване, тъй като не видях никой от наредилите се да носи предмет, по-голям от много много малка чантичка.
Няма такъв стоицизъм! Нито един от чакащите не изразяваше на лицето си нищо друго, освен радост и очакване от прикосновението до част от живота на починалия им император.
Като гледах дължината на тези коридори, единствено можех да се ужасявам от дългия престой в тази напечени палаткови ограждения. Без вода. Излишно е да казвам, че всичко това категорично ме отказа да си загубя един ден на подобна опашка, рискувайки да припадна от жега и обезводняване поне няколко пъти. Пък и за посещение била отворена само малка част от двореца. Така че не си заслужаваше чакането. И припомняйки си мъдрата мисъл от вечната басня „гроздето си е кисело, когато е високо“, снимах каквото успях от двореца и смело продължих нататък.
Бях тръгнала из Банкок без вода. Нетърпението на първия ден ме беше изкарало на улицата, без да помисля за тази подробност. Е, невъобразимата жега по улиците бързо ми я припомни. И започнах да се оглеждам за нещо, в което продават вода.
В района на императорския дворец, както стана ясно, нямаше никаква възможност да се снабдя с нея. Извън палатковите коридори и конната полиция, наоколо нямаше нищо. Само безкрайно дълъг булевард. Но в края на този булевард беше моята следваща цел – храмът Ват Пху/ или Пу-според произношенито на глухото „Н“/. Все се надявах да се намери живителна течност по пътя.
Гледката на черно облечените хора и красивите коне за известно време ми отвличаха вниманието. Пък и надеждата, че храмът ще се появи всеки момент, беше още доста жива. Но с увеличаване на отминаващото време и крачки, жаждата започваше да заплашва с предстоящ припадък. А надеждата да стигна по-бързо до храма, започна предателски да се превръща във все по-основателно съмнение правилният път ли съм избрала. И дали наистина видяното на картата отговаря на истината.
Две неща исках силно в този горещ ден. Вода и да стигна по-бързо до храма. На фона на безкрайно празното пространство извън палатковите коридори, това си беше направо химера. Но, малко след това, пред мен изникна в цялата си величественост храмът Ват Пху. А след като влязох, срещу закупения билет за посещение, получих малка бутилка студена вода. Мъдри хора са това тайландците!
Според табелката на входа, храмът работеше от 08.30 ч. до 18.00ч.
Ват Пху е най-старият будистки храм в Банкок, построен през XII век. В централната му част е поставена огромна статуя на полегнал Буда. И менно като „Храмът на полегналия Буда“ е известен.
И започвайки от самото име на Банкок, никое наименование тук не се ограничаваше с кратката версия. Пълното име на храма е „Wat Phra Chetuphon Vimolmangklararm Rajwaramahaviharn”, което в превод означава „Храма на Буда, който чака да достигне нирвана“.
В този храм през 1782 г. генерал Чакри се провъзгласил за крал Рама I и основал нова династия от владетели на Тайланд.
А пищността на храма не може да се разкаже. Можеше само да се гледа със затаен поглед. Не можех да спра да мисля какво ли е усещането ежедневно да имаш възможност за досег с подобно великолепие.
И вървях. И снимах. И поспирах просто да гледам.
И не мога да не разказажа за тротоарите из града.
Невероятно тесни. На места с ширината на точно една стъпка. На всичкото отгоре, почти непрекъснато мокри. Всички стопани на постройките зад тях миеха непрекъснато. И в допълнение, тъй като Слънцето печеше наистина мъжката, на много места, над тротоарите бяха опънати платнища и сенници. Излишно е да споменавам, че бяха съобразени с техния, а не с моя ръст. На моменти завиждах на семейството на татко Барба. Нещо такова като гъвкавост, трябва да има човек за тяло, за да може да ползва именно тротоара. Напълно обясним ми изглеждаше поетият от всички, включително от мен, риск да ходим по пътното платно, където прелитаха моторчета, тук-туци и коли. Пред неминуемото изкълчване и прегърбване, по-добре да те отнесе тук-тук. Поне ще е по-бързо.
А разхождайки се по улиците, все повече се убеждавах, че територията на бившия Сиам е невероятно наситена с будистки храмове. Те са просто по три на улица. Някои по-малки. Други цели комплекси.
Както в Лаос и Мианмар, и тук освен че будизмът е най-разпространената религия, будистките манастири са едно от малкото и определено единственото напълно достъпно място за обучение. Доколкото разбрах от местните, почти всяко малко момче бива изпращано в такъв манастир за няколко години. След като придобие образование, негов е изборът дали да остане монах, или да навлезе в светския живот и да създаде семейство.
И тук сяка сутрин монасите тръгват по населените места да събират храна.
В един от храмовете имах късмета да наблюдавам традиционния имперски театър.
