Рано на другата сутрин се бяхме строили в парка на „28-тте герои – паниловци„ .
А там беше започнал парадът за празника. 70 годишнина от победата във втората световна война и Великата отечествена за руснаците.
Огромно множество хора бяха закичили на гърдите си лентичката с георгиевския кръст на храбростта и изпълваха алеите на парка.
Купих си и аз войнишка шапка. Лентички си имахме от вчера. И се сляхме с тълпата.
Знам, че много от вас ще осъдят това. И че не са съгласни и с парада, и с войната, и с нейните последици.
За мен това е празник. Празник, на който благодаря на онези, обикновените войници. На малките деца, излъгали за годините си и отишли на фронта. На лекарите, пожертвали семействата си и собственото си здраве, за да се грижат за ранените на фронта.
Те са изнесли войната. Те са оставили телата си по бойните полета.
Да, политиците, военоначалниците, завоевателите… Имали са какви ли не коварни планове. Такива са имали всички завоеватели. И чингиз хан и Шейбанидите, и Темур Велики, и Александър Македонски. Всички те са пращали войниците си на смърт заради техните криворазбрани идеи.
Не по-различна е била и тази война. Само че наред с политическите и злите цели, за нас тя е освободителна.
Да, ако с мирния договор нашата малка родина не беше изпратена в комунистическия лагер, а беше си останала от другата страна, то можеше.., и може би…
Но ако националистическата атака на Хитлер не беше преустановена, то съвсем друго можеше…, и може би….
И те това са постигнали всички паднали на фронта! Спряли са нацистката атака!
Останалото, с което сме несъгласни, са свършили политиците. Яхвайки тяхната победа.
И на тези обикновени войници е този празник. Заради това го обичам. Заради това го ценя.
На всички тях благодаря, че съм добре! Че съм жива и ме има! И че живея в свободна държава!
И това само за нас.
Нека помислим за руснаците. Тогава, в 1941 година е нападната тяхната родина. Какво е трябвало да направят? Да се подчинят? Да си сменят вярата? Да станат роби? Не са ли постъпили както всеки един народ би трябвало да постъпи. Да защитят страната си. И това са направили тези обикновени войници. Отишли са на фронта за защита на домовете и семействата си. Всичко останало е политика.
А заради това, че политиката не е красива дама, не можем да зачеркваме саможертвата и доблестта на хилядите.
Пред техния плам и стремеж да защитят своето, се прекланям.
Заради това безкрайно много се радвам на щастливата случайност да се случа на парада за 9 май.
Живяла съм в Русия. Знам колко продължаваха да страдат те десетилетия след войната. Обикновените, малките хора.
Във всяко семейство имаше по някой загинал на фронта. Никога няма да забравя как притихваше цялото семейство, когато момчето отиваше в казармата. Защото помнеха. И знаеха, че във всеки един момент то отново може да е на фронта. И може да не се върне.
По същото време при нас са се строяли „войнишки палатки“ за великото изпращане. С музика, кебапчета и танци.
Защото тези момчета и момичета, паднали през 1941 – 1945 години са ни подарили този лукс. Да не помним, да не съзнаваме и да не живеем в страх.
Да, не е редно да се качват малки деца на танкове. Не е редно да се обличат във войнишки униформи и да си играят с оръжия. Само че се обличат. Едни обличат децата си в униформата на руски войници. Други в униформата на спайдърмен и прочее нови „герои“. Трети ги пременят като казаци със саби. Защото колкото и да са различни, хората са всъщност много еднакви. И правят едни и същи неща. Просто облечени в различни форми. И без да съзнават еднаквостта си, сочат с пръст „различния“.
Не е редно това. Но се случва в нашия несъвършен свят.
Но е редно да почетем паметта на падналите. А че не го правят всички по подходящия начин и че някой все има „ по-най-добър вариант“……….. Какво да се прави. Светът не е идеален. И няма как да бъде. Съставен е от различни хора. И „идеалното“ е различно за всеки един от тях. Заради това може би трябва повече да бъдем толерантни един към друг. И да не осъждаме. А да търсим причината.
За мен това беше празник. И аз съм благодарна, че бях!
И друго ми показа парадът. Почитта към възрастните. Уверението, че техният подвиг не е забравен.
Да, може би и те, както другите пенсионери, живееха нелеки старини. Но поне не са забравени. Може да е само един ден, но го имат. И грееха лицата им.
Не може да стане светът идеален за една нощ. Пък и идеален според кои мерки. Но докато се борим, малкото подарена радост е голяма победа всеки път.
След толкова героични изживявания тръгнахме към далеч по -мирната и всевластна планина.
А тя се издигаше буквално зад крайните квартали на града.
А над града беше построен най-големия високопланински комплекс за зимни спортове Медеу.
С най-голямана ледена пързалка от изкуствен лед, с площ на изкуственото ледоно поле 10 500 м².
До него има изградена от града въжена линия. Само че този ден нещо времето не беше от най-приветливите. И се качихме с градския транспорт.
А горе една мъгла беше паднала. И студът взе да наизлиза из за дърветата.
Накратко, снимахме близките върхове и побързахме да си слезем в ниското.
Във времето, което ни оставаше в Казахстан, решихме да се обърнем към природните, а не човешките паметници.
И е записахме на тур до Чаринcкия каньон.
Намиращ се на 195 км от Алмати, близо до границата с Китай, каньонът е с дължина 154 км. И се простира по реката Чарин. Възрастта на каньона е впечатляваща. 12 милиона години са се формирали тези причудливи образувания.
Време беше да хващаме дългия път към в къщи.
Време беше да благодарим на „становете“ за прекрасната ни среща. И вълшебните хора по пътя ни!
Благодаря, че бях!
